Даниел Стийл
Скъпоценности (10)

10

Уилям и трима приятели бяха поканени в дома на родителите й този следобед. Под ръка с баща си, Сара бавно слезе по стълбите, красива и сериозна. Дългата й черна коса беше вдигната на кок, върху който си беше сложила красива шапка от бежов атлаз и дантела, а късата й воалетка й придаваше загадъчен вид. Роклята й също беше от бежов атлаз и дантела, а в ръката си носеше букет от дребни бежови орхидеи. Обувките й бяха от бежов атлаз. Стройна и елегантна, тя се изправи до херцога в отрупаната с цветя трапезария. Специално за случая трапезарията беше превърната в своеобразен параклис. Джейн беше с морскосиня рокля от крепдешин, а Виктория носеше яркозелен костюм от плътна коприна, ушит по поръчка при Елза Скиапарели в Париж. Гостите бяха от най-известните нюйоркски фамилии, но по обясними причини сред тях не присъствуваше семейство Ван Диъринг.

След церемонията, по време на която Уилям дискретно успя да целуне булката, а тя сияещо го погледна с щастливото усещане, че току-що животът й завинаги се е променил, гостите бяха настанени за вечеря във всекидневната, а трапезарията се превърна в танцов салон. За всички присъствуващи това беше една прекрасна вечер — изискана, стилна, с много финес. Всеобщото мнение беше, че това е чудесна сватба, особено според младоженката и младоженеца. Те танцуваха почти до края на вечерта, когато Сара се завъртя в последен танц с баща си, а Уилям с тъща си, споделяйки колко много му е харесала сватбата.

— Благодаря ви за всичко, татко — прошепна Сара на баща си, докато се носеха под звуците на „Само как изглеждаш тази вечер“. — Беше прекрасно. — Винаги са били толкова добри с нея, толкова внимателни и ако не бяха настояли да я вземат в Европа миналото лято, тя нямаше да срещне Уилям. Опита се да му каже всичко това по време на танца, ала гласът й беше пресекнат от сълзи, а и той самият се страхуваше да не се разплаче, особено пред приятелите си.

— Няма нищо, Сара. — Ласкаво я притисна за миг, след което й се усмихна, мислейки колко много я обича. — Обичаме те, Сара. Идвай да ни видиш винаги когато имаш възможност, а и ние ще гледаме да дойдем.

— На всяка цена — лекичко подсмръкна тя, сгушвайки се в него за сбогом. Това беше втората и последна възможност да бъде неговото бебче. Малко след това Уилям нежно ги прекъсна и когато сведе поглед към Сара, видя в нея жената, а не детето.

— Готова ли сте за тръгване, Ваша светлост? — попита той вежливо и тя се закиска.

— Наистина ли хората ще ме наричат така отсега нататък?

— Страхувам се, че да, скъпа. Предупредих те, че… на моменти това е истинско бреме. — В думите му имаше колкото шега, толкова и истина. — Нейна светлост, херцогинята Уитфийлд… трябва да отбележа, че много ти отива. — Когато я погледна в края на танца, тя имаше изключително аристократичен вид — беше си сложила великолепните диамантени обеци капки, сватбен подарък от него, и напълно хармонираща с тях диамантена огърлица.

Набързо си взеха довиждане с гостите, а на тръгване тя хвърли букета си към тях от стълбището, после целуна родителите си и им благодари, макар да знаеше, че ще се видят на следващия ден преди отплаването на кораба. Разцелува и Питър и Джейн и изтича до кухнята да се сбогува с прислугата. След това, сред водопад от цветя и ориз потеглиха в наетото бентли към хотел „Уолдорф Астория“, където щяха да прекарат нощта. За миг в очите на Сара се появиха сълзи. Сега животът й коренно се променяше. Този път всичко беше съвсем различно. Наистина силно обичаше Уилям, но щяха да живеят толкова далеч, чак в Англия. За секунда я обзе тъга при мисълта, че ги напуска. По пътя към хотела тя седеше притихнала в колата, отдадена на чувствата си.

— Бедничката ми любима — сякаш четеше мислите й, — отделям те от всички тези хора, които те обичат. Но аз също те обичам. И ти обещавам, че ще се стремя винаги да бъдеш щастлива, където и да сме. — Притегли я в прегръдките си и докато му шепнеше, тя се почувствува сигурна и защитена.

— Аз също, скъпи.

Останалата част от пътя пропътуваха прегърнати, уморени, ала успокоени. Бяха изкарали един чудесен, но и много изтощителен ден.

Когато пристигнаха в хотела, ги посрещна лично управителят, който, покланяйки се при всяка дума, им изказа искрените си почитания. Всичко това се стори доста забавно на Сара. Беше толкова префърцунено, че докато стигнат до огромния си апартамент, тя вече се смееше на глас, възвърнала хубавото си настроение.

— Засрами се — усмихнато й се скара Уилям. — От теб се очаква да приемаш тази проява на уважение със съвсем сериозен вид! Горкият човек, щеше и краката да ти целуне, ако му беше разрешила. И може би трябваше да го направиш — продължи да я закача той. Уилям бе свикнал с подобен род държане, но знаеше, че тя още не е.

— Беше толкова глупаво, едва се сдържах.

— Ще трябва да привикнеш, скъпа. Това е само началото. И ще продължи дълго, доста дълго. Страхувам се, че може дори да ни надживее.

Предстояха им много нови неща, а Уилям бе помислил за всичко, така че да започнат добре и щастливо съвместния си живот. Багажът й беше докаран още сутринта, а дантелената нощница заедно с пеньоара и атлазените пантофки бяха извадени и я чакаха да ги сложи. Беше поръчал шампанско, което бе вече сервирано в спалнята. Малко по-късно, докато още разменяха впечатления от сватбата и отпиваха по малко, двама келнери поднесоха среднощна вечеря — черен хайвер и пушена сьомга, както и бъркани яйца, в случай че от притеснение не бе успяла да хапне, което се оказа вярно, макар да й беше неудобно да признае, че умира от глад. Имаше и малка сватбена торта, украсена с традиционните марципанени младоженка и младоженец, специален подарък от управителя и сладкаря.

— Наистина си помислил за всичко! — възкликна тя, едно източено, грациозно дете, което щастливо пляскаше с ръце при вида на хайвера и тортата. Келнерите дискретно излязоха. Уилям пристъпи към нея и я целуна.

— Помислих си, че може да си гладна.

— Идеално ме познаваш — засмя се Сара и загреба от хайвера, а Уилям последва примера й.

В полунощ продължаваха да си бъбрят, макар че вече бяха приключили с вечерята. Сякаш имаха неизчерпаем източник на общи интереси и разнообразни теми за обсъждане, и то точно тази нощ. Но Уилям си беше наумил друго и след известно време започна да се прозява и протяга, правейки й деликатен намек.

— Отегчавам ли те? — изведнъж се разтревожи тя, което го разсмя. В някои отношения тя все още беше много млада и това му харесваше.

— Не, любов моя, но старият човек е просто капнал от умора. Дали мога да те предумам да продължим този крайно интересен разговор утре сутринта? — Обсъждаха руската литература, сравнена с руската музика, тема, която едва ли беше толкова неотложна.

— Съжалявам. — Тя също беше уморена, но толкова щастлива, че е с него, та не би имала нищо против цяла нощ да не спят. А и беше много млада. Понякога беше почти дете.

Апартаментът бе с две бани и минута по-късно той влезе в едната. Сара се озова в другата, като тихичко си тананикаше, бе си взела нощницата и пантофите, както и тоалетната чантичка. Стори му се, че изминаха часове, преди тя да излезе оттам. Беше загасил осветлението и дискретно я очакваше под завивките. На процеждащата се от банята светлина успя да види, че изглежда зашеметяващо в дантелената си нощница.

Тя колебливо се отправи на пръсти към леглото, дългата й черна коса беше прелъстително преметната през едното рамо, а магията на парфюма й се усещаше дори от разстояние. Сара винаги използуваше „Шанел №5“ и неговият аромат неизменно му напомняше за нея, където и да го лъхнеше. Той продължи да лежи, без да помръдва, и да я наблюдава в полумрака. В колебанието си му заприлича на млада гълъбица. Най-после бавно се приближи до леглото.

— Уилям… — тихо прошепна. — Спиш ли? — Както бе вперил жален поглед в нея, не му оставаше нищо друго, освен да избухне в смях. Пет месеца беше чакал този момент, а тя си мислеше, че е заспал в първата си брачна нощ, без дори да я изчака. На моменти обожаваше невинността й и абсурдното й чувство за хумор. Беше чудесна и тази вечер бе луд по нея.

— Не, не спя, любов моя — усмихна се той в тъмното. Беше всичко друго, но не и заспал, когато нежно протегна ръце към нея. Тя седна на леглото до него, леко уплашена сега, когато вече нямаше бариери помежду им. Уилям усети това и започна много нежно и търпеливо да я целува. Искаше да пробуди у нея такова желание, каквото той изпитваше в момента. Искаше всичко да бъде непринудено и с лекота. Ала нужен бе само миг, за да лумне нейното огнено влечение към него и когато ръцете му се отправиха към места, които никога преди не бяха докосвани, тя усети в себе си прилив на страст, за каквато дори не бе подозирала. Онова, което по-рано беше научила за любовта, бе ограничено, почти изцяло лишено от нежност и истинско чувство. Уилям беше по-различен от мъжете, които познаваше, а от Фреди Ван Диъринг го делеше пропаст.

Уилям целият гореше от желание, докато нежно галеше гърдите й, после ръцете му обгърнаха тънкия й ханш и продължиха надолу, там, където се срещаха краката й. Пръстите му бяха нежни и сръчни и когато най-накрая изхлузи нощницата и я захвърли на пода, тя вече стенеше. Тогава той леко я обгърна и проникна в нея колкото можеше по-бавно. Но нямаше нужда дълго да се сдържа. Беше изненадан и очарован, когато откри, че тя е опитен и енергичен партньор. И така, опитвайки се да уталожат страстта, която ги изгаряше от толкова време, те се любиха до зазоряване, когато и двамата се отпуснаха на леглото, преплели тела, напълно задоволени, но и съвсем изтощени.

— Боже мой… ако знаех, че ще изпитам такова нещо, щях да те съборя на земята и да се хвърля върху тебе още при първата ни среща у Джордж и Белинда. — Сара само сънено му се усмихна. Беше щастлива, че и той е задоволен, защото тя самата бе изпитала наслада, за каквато не беше и мечтала.

— Не знаех, че ще бъде така — тихо пророни тя.

— Нито пък аз — усмихна се той и се надвеси, за да я погледне отгоре. Струваше му се още по-красива сега, когато я беше имал. — Ти си забележителна жена. — Тя леко се изчерви от думите му, но само след миг потънаха в сън, здраво прегърнати като две щастливи деца.

Два часа по-късно, в осем часа, ги стресна звънът на телефона. Обаждаха се от рецепцията, тъй като бяха поръчали събуждане. В десет трябваше да бъдат на борда на кораба.

— О, господи… — изпъшка той, премигвайки на светлината, и вежливо благодари за позвъняването. Не знаеше дали от секса или от шампанското, но се чувствуваше така, сякаш всичките му жизнени сокове са изсмукани до последната капчица. — Разбирам какво му е било на Самсон след срещата с Далила. — Подръпна една дълга черна къдрица, която се беше увила около стегнатата й гръд, наведе се да я целуне по зърното и усети, че отново се възбужда, колкото и да му изглеждаше невероятно. — Мисля, че съм умрял и се намирам в рая.

Преди да станат, отново се любиха, след което трябваше набързо да се облекат, за да успеят за кораба. Нямаха никакво време за закуска, успяха само да изгълтат по чаша чай на тръгване и закачливо усмихнати, затвориха пътническите си чанти и слязоха при чакащата ги лимузина, а Сара се опитваше да си придаде тежест, достойна за положението й на херцогиня.

— Дори през ум не ми е минавало, че херцогините правят такива неща — прошепна му тя в колата, след като вдигнаха стъклото между тях и шофьора.

— Те и не правят. Повярвай ми, ти си изключителна, скъпа. — Когато се качиха на борда на „Нормандия“ Уилям имаше такъв вид, сякаш през нощта беше намерил в обувката си най-големия диамант.

Чувствуваше се малко нелоялен, защото тръгваха с френски кораб, но французите са толкова интересни хора, пък и беше чул, че предлагат чудесно пътуване.

Посрещнаха ги като кралски особи и ги настаниха в апартамента „Довил“ на слънчевата палуба. Апартаментът близнак „Трувил“ беше зает от махараджата на Карпуртхала, който вече няколко пъти бе пътувал в него, още от първия курс на кораба.

Уилям остана много доволен от огледа на приемната им.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че французите са ненадминати по отношение на комфорта. — През всичките си странствувания по света никога досега не беше виждал подобен лукс. Очевидно беше страхотен кораб и малкото, което до момента бяха видели от него, обещаваше изключително пътуване.

Приемната беше задръстена от шампанско, цветя и кошници с плодове, но Сара успя да забележи, че един от най-красивите букети беше от родителите й, имаше цветя и от Джейн и Питър. Само миг по-късно всички те бяха на борда. Двете сестри захихикаха като млади момичета, когато Джейн й зададе шепнешком някакъв въпрос. Преди отплаването Сара и Уилям отново благодариха на Томпсънови за отличното сватбено тържество.

— Прекарахме чудесно — увери ги Уилям за кой ли път. — Беше превъзходно във всяко едно отношение.

— Сигурно сте били съвсем изтощени и двамата — заключи Едуард.

— Да, така беше — уклончиво отговори Уилям, надявайки се, че звучи убедително. — Пихме по едно шампанско в хотела и после направо се строполихме в леглото. — При тези думи Сара му хвърли бърз поглед и той се молеше само да не се е изчервил. Когато мина покрай нея, тайничко я щипна отзад. Междувременно Виктория й прошепна колко добре изглежда в новата си рокля. Купиха я като част от чеиза. Беше от бял кашмир с красива драперия от едната страна на ханша, а отгоре Сара беше наметнала новото палто от сребърна лисица, специален подарък от родителите й, да я топли през дългите английски зими. Имаше много елегантен вид с него и с великолепната шапка, украсена отзад с две огромни черни пера.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — възхити се майка й и за част от секундата Джейн усети, че я бодна лека завист към сестра й. Очакваше я блестящ живот, а и Уилям бе толкова чаровен мъж. Тя самата силно обича съпруга си, ала животът им не можеше да се нарече вълнуващ. Но пък бедната Сара бе преживяла толкова страдания преди това. Просто да не повярва човек, че такава тъжна история имаше такъв щастлив край. Така завършват само приказките. Тази приказка обаче не свършваше и Джейн се надяваше, че сестра й ще бъде много щастлива в Англия със своя херцог. Не би могла и да предположи друго, той е толкова мил и толкова красив. Джейн въздъхна, докато ги наблюдаваше изправени един до друг, хванати за ръце, сияещи от щастие.

— Ваша светлост… — Помощник-капитанът надникна през вратата на приемната, деликатно напомняйки, че всички гости трябва да слязат на брега през следващите няколко минути. Съобщението извика сълзи в очите на Джейн и на Виктория, а Сара трябваше да преглъща своите, докато целуваше майка си и сестра си, после и баща си и накрая племенниците си. Тя силно ги притисна до гърдите си, след което още веднъж прегърна баща си за сбогом.

— Пишете ми, моля ви… не забравяйте… ще се приберем в Лондон веднага след Коледа. — Бяха решили да прекарат празника сами на континента. Майката на Уилям ги увери, че има толкова работа в имението, та изобщо няма да забележи отсъствието им. А на Уилям много му допадна идеята да прекара Коледа в Париж сам със Сара.

Младата жена отново се наметна с коженото палто и всички излязоха на палубата, където пак я разцелуваха, а с Уилям се ръкуваха, след което Едуард поведе малкото си стадо надолу по мостика. В неговите очи също имаше влага и когато погледът му срещна Сариния, сълзите потекоха по бузите му, ала той дори не се опита да ги скрие.

— Обичам ви — каза тя без думи, бясно махаше с една ръка, а с другата се беше вкопчила в Уилям. Докато напускаха пристанището сред водопад от конфети и разноцветни ленти, Сара им изпрати по една въздушна целувка. Под звуците на „Марсилезата“, долитащи от съседна палуба, тя продължи да се взира в тях и гледайки как бавно се отдалечават от нея, си мислеше колко много ги обича и че завинаги ще останат в сърцето й.

Уилям я стискаше здраво за ръката, докато корабът зави по река Хъдсън и кеят се изгуби от поглед. По бузите на Сара се стичаха сълзи и тя се задави от ридания, когато той я взе в прегръдките си.

— Успокой се, скъпа. Аз съм с тебе… Скоро пак ще дойдем да ги видим. Обещавам ти — искрено я увери той.

— Извинявай… толкова неблагодарно е от моя страна… Просто… Всичките ги обичам толкова много… обичам и теб… — Бяха й се струпали много неща през последните няколко дни и тя още не можеше да дойде на себе си. Уилям я поведе към каютата им, където й предложи шампанско, но тя с уморена усмивка му призна, че има нужда само от чаша кафе.

Той позвъни на стюарда и поръча кафе за нея и жасминов чай за себе си, както и няколко препечени филийки с ким вместо закуска. Докато отпиваха по глътка с парченце от филийките и разговаряха, тъгата й постепенно премина и тя се почувствува по-добре. На него му харесваше това, че Сара се привързва толкова силно и открито показва чувствата си.

— Какво ти се прави днес? — попита я Уилям, докато прелистваше менютата и рекламните брошури за най-различни спортни игри и развлечения, които им предлагаше този огромен кораб. — Да поплуваме в басейна преди обяд? Или да поиграем на фризби, та веднага след чая можем да отидем на кино? Чакай да видя, ще дават „Жената на хлебаря“ на Марсел Паньол, ако не си го гледала. — Беше го гледала, а минатата година много й допадна друг филм на Паньол — „Жътва“, но в момента всичко това не я вълнуваше. Беше й интересно да е с него, независимо какво ще правят, и затова се приближи да разгледат заедно една от брошурите. Смая се от изключителното разнообразие, което предлагаше на пътниците си френската плавателна компания, и както си четеше, усети, че Уилям я докосва по шията, а после ръката му леко се плъзна към гърдата й и той започна да я целува. Следващото, което усети, беше, че някак си се бяха озовали на леглото, и така всички други форми на развлечение минаха на заден план. Когато отново дойдоха на себе си и Сара разбра, че вече е обяд, дрезгаво се изсмя и захапа една от филийките с ким, които така си бяха останали в чинията до леглото.

— Май няма да спортуваме много през това пътуване, а?

— Чудя се дали изобщо ще излезем от тази каюта. — И сякаш в подкрепа на думите си Сара взе да го закача, а той реагира по-бързо, отколкото тя самата очакваше.

После отидоха да вземат по един душ в банята и там отново се любиха, а когато решиха да се поразходят, беше вече късен следобед и двамата се почувствуваха малко неудобно, че толкова часове бяха прекарали затворени в каютата си.

— Представяш ли си каква репутация ще си спечелим на кораба? — прошепна й Уилям. — Добре, че се спряхме на френската компания.

— Мислиш ли, че знаят? — смути се леко Сара. — В крайна сметка това е нашето сватбено пътешествие…

— Точно така. Боже мой, как можах да забравя! Знаеш ли, май съм си забравил портфейла на писалището. Имаш ли нещо против да се върнем да го взема?

— Ни най-малко — с готовност се съгласи Сара, макар че не можа да си представи за какво му е притрябвал портфейл на палубата. Но тъй като бе пожелал да се върнат обратно, тя го последва и влезе в каютата. Още не бе успяла да затвори вратата и той я сграбчи.

— Уилям! — изписка Сара. Отговори й със смях, при което и тя се разсмя. — Ти си един сексуален маниак!

— Не, не съм. Уверявам те, че обикновено съм си съвсем нормален. За всичко си виновна ти! — отговори й той, като я целуваше и хапеше по шията, ръцете, гърдите, бедрата, а и по някои още по-привлекателни местенца.

— Аз ли? Че какво съм направила? — Тя се наслаждаваше на всеки миг, докато бавно се плъзнаха на пода и той започна да я люби отново.

— Прекалено съблазнителна си — отговори й Уилям, като притвори очи и проникна в нея, докато половината им дрехи бяха все още по тях, а другата лежеше разхвърляна по пода на приемната.

— Ти също — измърка тя, след което нададе приглушен вик. Мина доста време, преди да станат и да се отправят към банята, а остатъкът от дрехите им очерта пътечка след тях.

Въобще не си направиха труд да отидат на вечеря, а когато техният стюард позвъни и попита дали да им поднесе вечерята в каютата, Уилям отказа, обяснявайки с плачевен глас, че и двамата страдат от морска болест. Тогава им предложи само супа и сухи бисквити, но Уилям продължи да настоява, че спят. След като затвори, дребничкият французин се захили на камериерката.

— Mal de mer?^[1] — съчувствено се осведоми тя, като се питаше дали наистина е така, ала той бързо й смигна. Беше успял добре да ги огледа и не можеха да го заблудят.

— Mon oeil. Lune de miel.^[2] — Сватбено пътешествие, обясни й стюардът. Тя се разсмя и той бързо я щипна отзад.

На следващата сутрин Уилям и Сара се появиха на палубата отпочинали и свежи и Уилям сякаш не можеше да спре да й се усмихва. Това разсмя Сара и когато след кратката разходка се настаниха в два шезлонга на палубата, тя каза:

— Знаеш ли, хората лесно ще се досетят какво сме правили, ако не спреш да се хилиш по този начин.

— Не мога. Никога в живота си не съм бил толкова щастлив. Кога ще се прибираме в каютата? Подозирам, че това започва да ми става мания.

— Ако отново ме докоснеш, ще повикам капитана. Докато стигнем до Париж, ще бъда неспособна да се държа на краката си.

— Аз ще те нося — захили се той, наведе се към нея и я целуна. Всъщност тя никак не се притесняваше от това, което ставаше между тях. Харесваше й да го правят, харесваше и него. Този ден положиха усилие да поразгледат кораба и успяха да останат далеч от леглото до следобедния чай. После си позволиха малка награда, след което, макар и пряко волята си, се облякоха за вечеря.

Сара беше възхитена от трапезарията на „Нормандия“. Сякаш се озоваха в някаква приказна страна на елегантност и разкош — таванът беше висок колкото три палуби, а самото помещение малко по-дълго от огледалната зала в двореца Версай и не по-малко впечатляващо. Таванът беше позлатен, а по стените имаше осветителни колони, високи по шест метра. Когато влязоха, разбраха, че трябва да слязат по едно безкрайно стълбище, застлано със син килим. Уилям носеше бяла вратовръзка, подобно на всички присъствуващи мъже.

— Фактът, че тази вечер се храним в трапезарията на кораба, означава ли, че меденият ни месец приключи? — прошепна тя.

— Ами и аз самият леко се поуплаших от това — призна той, докато поглъщаше суфлето си. — Мисля, че трябва да се приберем в каютата час по-скоро. — Весел смях посрещна думите му.

След вечерята се отбиха за малко в големия салон над столовата, където потанцуваха, а после прекосиха палубата, като се целуваха под звездите. Най-накрая отново се озоваха в приемната на апартамента си. Беше идеално сватбено пътешествие и те се забавляваха чудесно — плуваха, разхождаха се, танцуваха и правеха любов. И в прекия, и в преносния смисъл се намираха между два свята — стария и новия. Опитаха се да се държат настрана от другите пътници, макар че повечето от пътуващите в първа класа знаеха кои са, и често се случваше да чуят как си шепнат имената им, когато минаваха покрай тях.

„Херцог и херцогиня Уитфийлд.“

„Уиндзор ли? — попита веднъж една богата вдовица. — Много по-млада е, отколкото си я представях… и по-хубава…“

Сара не успя да сдържи усмивката си, а Уилям нежно я пощипна и я нарече Уолис.

— Никога не ме наричай така или и аз ще започна да ти викам Дейвид!

Още не беше се запознала с тях, но Уилям й беше казал, че вероятно ще се наложи да им направят официално посещение в Париж.

— Твърде възможно е да ти допадне повече, отколкото очакваш. Тя не е моят тип, но е доста очарователна. А той е много по-щастлив от преди и твърди, че дори можел вече да спи нощем. Струва ми се, че знам защо — захили се Уилям. Той самият спеше чудесно между сеансите с красивата си съпруга.

Последната вечер бяха поканени на капитанската маса и присъствуваха на галавечерята. Предишния ден участвуваха и в бала с маски, облечени като махараджа и махарани, в костюми под наем и окичени с бижутата на Сара. Ролите чудесно им прилягаха. Уилям изглеждаше много красив, а Сара излъчваше нещо екзотично. Но умело поставеният грим и разголеният й пъп доведоха до преждевременното им оттегляне в каютата. Стюардите вече сключваха облози помежду си колко време могат да издържат навън. До момента най-голямото им постижение беше четири часа.

— Дали пък да не останем завинаги на кораба? — предложи Сара през последната им нощ, отпускайки се на леглото след поредната порция любов. — Вече не съм сигурна, че искам да ходя в Париж. — Уилям беше резервирал апартамент в „Риц“ за един месец. Междувременно щяха да посетят с кола различни замъци извън Париж. Искаха да видят Бордо, Лоара, Тур и Фобур Сент-Оноре заради „Шанел“, „Диор“, „Менбоше“ и „Баленсиага“, както с усмивка беше добавила тя.

— Лошо момиче — укори я Уилям нежно и отново се плъзна в леглото до нея. По едно време му хрумна мисълта дали не бяха направили някое бебе след цялата тази любовна оргия през изтеклата седмица. Искаше му се да я попита, но все още се чувствуваше някак неудобно. Събра кураж за това чак по-късно през нощта. — Ти… ъъ… никога не си забременявала, нали, докато… имам предвид, предишния път? — Беше му любопитно, пък и досега не я беше питал. Но отговорът й го изненада.

— В интерес на истината, забременях — каза го много тихо, без да го погледне.

— И какво стана? — Очевидно не беше родила детето и той се зачуди за причината. Надяваше се да не е направила аборт, тъй като би било много болезнено за нея, а и можеше да я лиши от възможността да има деца. Никога преди да се оженят не бяха разговаряли по този въпрос.

— Загубих го — задавено отговори тя, споменът все още й причиняваше болка, макар вече да съзнаваше, че е било за добро.

— И защо? Случи ли ти се нещо? — И тогава разбра колко глупав е въпросът му. При брак като нейния всичко е могло да й се случи. — Няма значение. Повече няма да се повтори. — И нежно я целуна, а след малко тя потъна в сън, изпълнен с бебета от Уилям.

На следващата сутрин напуснаха кораба и заминаха за Париж, като през целия път си бъбриха и се смяха, а когато пристигнаха и се настаниха в хотела, побързаха да излязат на покупки.

— Аха! Най-после открих нещо, което обичаш толкова, колкото и да се любим. Горчиво съм разочарован, Сара. — Но всъщност чудесно прекараха из магазините на „Хермес“, „Шанел“ и „Бушрон“, както и при по-неизвестните им събратя бижутери. Купи й прекрасна широка гривна от сапфири с диамантена закопчалка и страхотни рубинени обеци и огърлица.

— Господи, Уилям… Чувствувам се гузна. — Знаеше, че беше изхарчил цяло състояние, но сякаш не му правеше никакво впечатление. А и бижутата бяха приказни и страшно й харесваха.

— Не ставай глупава — махна с ръка той, сякаш беше нещо съвсем обикновено. — Само ми обещай, че два дни няма да си подаваме носа от стаята. Това е данъкът, който ще искам да ми плащаш всеки път, когато излизаме на пазар.

— Ти не обичаш ли да пазаруваш? — Изглеждаше леко разочарована, миналото лято чудесно се бяха забавлявали по магазините.

— Обожавам. Но предпочитам да се любя със съпругата си.

— О, това ли било… — засмя се тя и побърза да откликне на желанията му веднага щом се прибраха в стаята си в „Риц“.

И така, продължиха редовно да ходят на пазар заедно. Купи й много красиви дрехи от „Жан Пату“, леопардово палто от „Диор“ и дълъг наниз перли от „Мубусен“, с които не се разделяше нито за миг. Успяха дори да посетят Лувъра. А през втората седмица от престоя си отидоха на чай у херцог и херцогиня Уиндзор. Сара трябваше да признае, че Уилям беше прав. Макар да имаше предубеждения към херцогинята, откри, че тя е изключително очарователна. А той беше прекрасен човек. Стеснителен, предпазлив, резервиран, но и изключително мил, стига да го опознаеш. И много остроумен, когато се отпусне пред хора, които са му близки. В началото се чувствуваха доста неловко, а и за голямо съжаление на Сара Уолис се опита да направи неуместно сравнение помежду им. Но Уилям бързо я обезсърчи. Сара даже леко се смути от студенината му към херцогинята. Нямаше никакво съмнение относно неговите чувства спрямо нея, макар да изпитваше дълбока привързаност и уважение към братовчед си.

— Голям срам, че въобще се свърза с тази жена — сподели по пътя на връщане. — Просто абсурд и ако не беше тя, той все още щеше да е крал на Англия.

— Нямам усещането, че царуването му е било особено приятно. Но може и да греша.

— Ни най-малко. Не му харесваше, не го и привличаше. Все пак беше негов дълг. Но и не мога да не призная, че Бърти се справя превъзходно. Той е чудесен човек. И направо ненавижда тази жена.

— Сега вече мога да си обясня защо хората толкова я харесват. По някакъв начин успява да те грабне и да те завърти на малкия си пръст.

— Тя е истински виртуоз в това отношение. Забеляза ли бижутата, които й е подарил? Гривната от диаманти и сапфири му струваше цяло състояние. „Ван Клийф“ я изработиха по поръчка след сватбата. — А по време на тяхното посещение Уолис вече притежаваше пълен комплект към нея — огърлица, обеци, брошка и два пръстена.

— Повече ми хареса гривната, която носеше на другата ръка — тихо каза Сара. — Тънкият диамантен браслет с кръстчетата. — Беше много по-дискретна и Уилям си я отбеляза наум за бъдещ подарък. Освен това беше им показала и една страхотна гривна от „Картие“, която представляваше цветя и листа от сапфири, рубини и смарагди. Беше я нарекла „моята плодова салата“.

— Така или иначе, ние изпълнихме дълга си, скъпа. Щеше да бъде много грубо, ако не бяхме ги посетили. Сега мога да успокоя мама. Винаги много е обичала Дейвид. Едва не получи удар, когато той се отказа от трона.

— Да, а после заяви, че нямала нищо против, когато ти го стори — тъжно отбеляза Сара. Все още се чувствуваше виновна за жертвата, която той трябваше да направи. Сигурна беше, че това щеше да я тормози цял живот, макар че него явно изобщо не го притесняваше.

— Едва ли може и дума да става за сравнение — нежно отвърна Уилям. — Той беше на трона, скъпа. А аз никога нямаше да бъда. Мама наистина изпитва голямо уважение към тези неща. Но тя никога не е очаквала аз да стана крал, би било пълен абсурд.

— Да, предполагам, че е така.

Слязоха от колата на няколко пресечки от хотела и бавно се отправиха натам, при което пак се върнаха към разговора за херцог и херцогиня Уиндзор. Бяха поканени отново да ги посетят, но Уилям им беше обяснил, че на следващия ден тръгват на обиколка из провинцията.

Вече си бяха набелязали да видят река Лоара, а той искаше да се отбият да разгледат и Шартр. Още не беше ходил там.

Когато поеха на другата сутрин с малкото рено под наем, шофирано от него, и двамата бяха в превъзходно настроение. Бяха си взели кошница за пикник, пълна с храна в случай, че не открият подходящ ресторант. Само на час път извън Париж пейзажът ставаше пасторален, а дърветата и ливадите все още зеленееха на места. Тук-там се мяркаха коне, крави, ферми, а след още един час стада овце започнаха да пресичат пътя им. Докато се хранеха на една поляна, край тях спря козел и любопитно започна да ги изучава. Бяха очаквали дъжд, но до момента времето беше прекрасно.

Имаха резервации в малки крайпътни хотели и смятаха да отсъствуват от Париж десетина дни. Ала на третия все още бяха изминали само около сто и шестдесет километра, а и странноприемницата в Монбазон, където бяха отседнали, толкова им харесваше, че не им се искаше да тръгват.

Собственикът им беше препоръчал някои забележителности из околностите. И така, те разгледаха няколко малки църквички, една прекрасна стара ферма и две страхотни антикварни магазинчета. А местният ресторант беше най-добрият, който някога бяха посещавали.

— Обожавам това място — щастливо сподели Сара, докато омиташе чинията си. Откакто дойдоха тук, бе започнала да се храни много добре и вече взе да се позакръгля, което много й отиваше. По едно време Уилям бе започнал да си мисли, че нейната слабост не е никак здравословна.

— Но утре ще трябва да продължим на всяка цена.

И двамата съжаляваха, когато тръгнаха на другия ден, а само час по-късно, за голямо раздразнение на Уилям, колата затъна по пътя. Един местен жител им помогна да я измъкнат и им даде още бензин, за да продължат. След половин час спряха да обядват край старинна каменна порта с изкусна решетка от ковано желязо, която зееше отворена и водеше към изоставен, буренясал път.

— Прилича на вратата за рая — пошегува се Сара.

— Или за ада. Зависи какво сме заслужили. — Усмихна й се той, макар че вече отлично знаеше каква ще бъде съдбата му. Откакто се ожени за Сара, беше стъпил в рая.

— Да влезем ли да проучим? — Беше млада, изпълнена с желание за приключения и това, много му харесваше.

— Защо не! Но, току-виж, изскочи някой разярен стопанин и започне да стреля по нас.

— Не се тревожи. Аз ще те защитавам. Пък и прилича на място, изоставено от години — насърчи го тя.

— Цялата провинция има такъв вид, глупачето ми. Тук не е Англия.

— Ах ти, сноб такъв! — порица го Сара, след което бавно тръгна по пътя. Решиха да махнат колата от шосето, за да не привличат любопитни очи към малката си авантюра.

Известно време им се струваше, че това е просто стар селски път, когато изведнъж съзряха недалеч дълга алея, оградена от величествени дървета и обрасла с буренаци. Ако беше по-добре поддържана, щеше да прилича на входната алея към Уитфийлд или към имението на Томпсънови в Саутхамптън.

— Хубаво е тук. — По дърветата наоколо чуруликаха птици и Сара започна да си тананика, докато вървяха през избуялите треви и храсталаци.

— Май няма кой знае какво за гледане тук — заключи Уилям, тъй като почти бяха стигнали края на алеята. В същия миг обаче видя в далечината огромна каменна страда. — Боже мой, но какво е това? — Сякаш пред очите им се издигаше Версай, ала когато приближиха, видяха, че къщата нуждае от сериозен ремонт. Всичко беше изоставено и занемарено, а някои от стопанските постройки само дето не се бяха срутили. В подножието на хълма се гушеше някакво подобие на къщичка, която преди години сигурно е била къщата на пазача, но сега надали бе годна за обитаване.

От дясната им страна имаше конюшня, както и пристройка за карети. Уилям беше приятно изненадан и на минаване покрай нея надникна вътре и откри две старинни карети с позлатени гербове на вратичките.

— Какво очарователно място! — усмихна се той на Сара, доволен, че го беше накарала да дойдат.

— Какво ли е било, как мислиш? — Тя възхитено разглеждаше каретите, конските принадлежности и старите ковашки инструменти.

— Древен замък, а това тук са конюшните. Но е в толкова плачевно състояние, сякаш е изоставен отпреди двеста години.

— А може и точно така да е — засмя се Сара въодушевено. — Дори може би си има призрак!

Тогава той започна да издава нечовешки звуци, като се преструваше, че всеки миг ще се нахвърли върху нея, и така двамата бавно се заизкачваха към сградата, която приличаше на замък от приказките или на красив сън. Очевидно не беше толкова стар, колкото Уитфийлд или замъкът на Джордж и Белинда, където се бяха запознали, но според оценката на Уилям бе на не по-малко от двеста и петдесет — триста години.

Когато стигнаха до него, останаха поразени от изящната архитектура. Очевидно е имало парк, градини, както и добре поддържани, оградени с жив плет алеи, ала сега всичко беше буренясало. Централният вход, който се издигаше пред тях, беше величествен. Уилям опита прозорците и вратите, но те всички бяха залостени. Надникнаха през една пролука в разбитите пречки на капаците и зърнаха прекрасна подова настилка, фино резбовани корнизи и високи тавани. Трудно можеше да се види нещо повече, но очевидно беше забележително място. Двамата имаха чувството, че са се върнали назад във времето и са се озовали в епохата на Луи XIV, Луи XV или пък Луи XVI. И току-виж иззад ъгъла се появеше карета, от която да изскочат мъже с перуки и атлазени панталони и да започнат да ги разпитват какво правят тук.

— Как мислиш, на кого ли е принадлежал? — запита тя, дълбоко заинтригувана от цялата обстановка.

— Местните жители би трябвало да знаят. Едва ли е тайна. Та това е огромно имение.

— Смяташ ли, че все още е на някого? — Изглеждаше така, сякаш е изоставено от години, но все пак не можеше да няма собственик.

— Би трябвало. Ала явно не е човек, който го желае или който има възможност да го поддържа. — Беше в ужасно състояние, дори мраморните стъпала отпред бяха изпочупени. Приличаше на място, където от десетилетия не е стъпвал човешки крак.

Очите на Сара блестяха, докато оглеждаше наоколо.

— Не би ли било чудесно да вземеш едно такова място, да го ремонтираш из основи и да възстановиш предишния му вид… — Само при мисълта за това очите й засвяткаха, а той артистично се хвана за главата, имитирайки ужас и отчаяние.

— Имаш ли представа колко работа означава това? Съвсем бегла представа… а за разходите въобще да не говорим. Ще е необходима цяла армия от работници, само за да постегне тия руини, плюс всички банки на Англия.

— Но помисли само колко красиво ще стане след това. Наистина си заслужава.

— За кого? — засмя се той развеселен. Откакто я познаваше, никога не беше я виждал толкова развълнувана от нещо. — Как може да се въодушевиш така от подобно място? Та то е същинска гробница. — Всъщност и той беше развълнуван. Но си даваше ясна сметка, че тук се изисква огромна работа, а не някакъв си ремонт. — Ще разпитаме, като се върнем обратно на шосето. Сигурно ще ни кажат, че десет човека са убити тъдява и въобще, че мястото е ужасно. — През целия път до колата я будалкаше, ала тя се правеше, че не му обръща внимание. Заяви, че това е най-красивото нещо, което е виждала през живота си, и допълни, че ако има възможност, ще го купи на секундата, на което Уилям повярва без колебание.

Стана така, че малко преди да стигнат шосето, срещнаха един възрастен фермер и Уилям го попита на френски за порутения замък, а той им разказа много неща. Сара се стараеше да разбере колкото се може повече и успя да схване главното. Замъкът се наричал Мьоз и бил изоставен от около осемдесет години, някъде към 1860-а. Преди това бил обитаван от една и съща фамилия в продължение на две столетия, но последният неин представител починал, без да остави наследници. Така замъкът преминал в ръцете на поколения братовчеди и далечни роднини, та старият човек не можеше да каже със сигурност кой е собственикът в момента. Накрая допълни, че когато бил дете, там все още живеели хора, старата графиня Мьоз, която не можела да се грижи добре за имението. Но след нейната смърт, тогава той бил вече ученик, мястото съвсем западнало.

— Колко тъжно! Чудя се, защо ли никой не се е опитал да го постегне?

— Вероятно защото ще са необходими много пари. А французите минаха през доста тежки времена. Пък дори и след като бъде възстановено, едно такова имение не е никак лесно за поддържане. — Отлично знаеше колко пари и грижи изискваше Уитфийлд, а това тук щеше да е много по-скъпо.

— Какъв срам! — Стана й тъжно, като се замисли за стария замък, как би могъл да се реставрира и как е изглеждал някога. С голяма радост би запретнала ръкави, та двамата с Уилям да го оправят.

Когато се качиха в колата. Уилям внимателно я погледна.

— Сериозно ли говориш, Сара? Наистина ли ти харесва мястото? Би ли искала в действителност да се захванеш с нещо такова?

— С огромно удоволствие — светнаха очите й.

— Ще има страшно много работа. А и никога няма да потръгне, ако лично не свършиш някои неща. Трябва да чукаш, режеш, мажеш, да се мъчиш и потиш наравно с хората, които ще наемеш. Знаеш ли, видях как Джордж и Белинда възстановяват имението си — нямаш представа колко труд падна. — Ала също така знаеше колко много си го обичат сега и колко скъпо им беше станало в процеса на работата.

— Да, но тяхното е много по-голямо, а и много по-старо. — Искаше й се да махне с магическа пръчица и да стане господарка на замъка Мьоз.

— Тук също няма да е лесно — благоразумно отбеляза Уилям. — Абсолютно всичко трябва да се ремонтира и възстанови, включително къщичката на пазача, конюшнята и плевнята.

— Не ме интересува — упорито каза тя. — С радост ще се захвана с такова нещо… стига ти да си до мен.

— Мислех си, че съм минал възрастта на безумните проекти. Трябваха ми петнадесет години, за да приведа в ред Уитфийлд, но пък знае ли човек, в твоите уста звучи доста съблазнително. — Той й се усмихна, изпълнен със задоволство, че бе имал щастието да я срещне в живота си.

— Ще бъде чудесно… — Очите й запратиха искри към него. Чувствуваше се като глина в ръцете й, би направил почти всичко, което тя пожелаеше.

— Да, но във Франция! Ами Англия?

Опита се да бъде любезна в отговора си, ала истината беше, че се влюби в това място. Все пак не й се искаше да прекалява. Може би ще струва ужасно скъпо или пък ще изисква страшно много работа.

— Бих била щастлива да живея тук. Но може и в Англия да намерим нещо подобно. — Само че там нямаше смисъл да търсят. Имаха Уитфийлд, който благодарение на грижите му бе в отлично състояние. А тук бе някак различно. Щеше да си бъде само тяхно, нещо, което двамата щяха да възстановят със собствените си ръце, един до друг. Никога през живота си не бе изпадала в такова въодушевление и съзнаваше, че е истинска лудост. Последното нещо, от което се нуждаеха, беше един порутен замък във Франция. Опита се да го забрави през следващите дни, но всичко, за което можеше да мисли през останалата част от пътуването, беше самотният замък, който беше обикнала силно. „Той има нужда от хора — мислеше си тя, — хора, които да го обичат.“ Струваше й се някак одушевен, приличаше й на изгубено дете или на много тъжен старец. Но, така или иначе, си даваше сметка, че не й е писано да го притежава, и затова, след като се върнаха в Париж, повече не спомена за него. Не искаше Уилям да остане с впечатлението, че тя му се налага, и се примири с положението.

В Париж се прибраха няколко дни преди Коледа, когато градът беше изключително красив. Ходиха веднъж на вечеря в дома на херцог и херцогиня Уиндзор, обзаведен лично от Буден. През останалото време си бяха само двамата и се наслаждаваха на първата Коледа в съвместния си живот.

На няколко пъти Уилям се опита да се свърже с майка си, за да се увери, че не се чувствува самотна. Но всеки път тя беше някъде по съседните имения и вечеряше с роднини, а на Бъдни вечер беше поканена в Сандрингам заедно с кралското семейство за традиционната коледна вечеря. Бърти специално й беше изпратил кола, двама лакеи и придворна дама.

Сара се обади на родителите си в Ню Йорк, когато бе сигурна, че и Питър и Джейн ще бъдат там, и за миг я обзе носталгия. Но пък и Уилям беше толкова добър с нея, караше я да се чувства истински щастлива. За Коледа й подари изключителен пръстен със сапфир и дребни диаманти от „Ван Клийф“, както и красива гривна от „Картие“, изработена от диаманти, смарагди, сапфири и рубини, всички във формата на цветя. Беше видяла подобна прелест върху ръката на херцогиня Уиндзор и й се беше възхитила. Гривната беше необикновено произведение на изкуството и когато я получи, Сара направо се зашемети.

— О, скъпи, толкова ме глезиш! — Всеки подарък от него предизвикваше искрения й възторг. От търговците край Сена й беше купил, чанти, шалове, книги, които знаеше, че ще й харесат, както и някои дреболийки, дето я караха да се смее, като например куклата, която беше точно копие на любимата й играчка от детството. Познаваше я прекрасно, а и беше толкова щедър и досетлив.

От своя страна тя му подари блестяща златна табакера, инкрустирана със син емайл, произведение на Карл Фаберже, с личното посвещение на царица Александра за царя от 1916 година, чудесни принадлежности за езда, които той си беше харесал в „Хермес“, както и един много изискан часовник от „Картие“. На задния капак поръча да гравират следните думи: „Първа Коледа, първа любов, с цялото си сърце, Сара“. Тези думи толкова го развълнуваха, че я върна обратно в леглото и отново се любиха. Повечето време от коледните празници прекараха в леглото, много доволни, че не се бяха прибрали в Лондон за безкрайните натруфени традиционни церемонии.

А когато се събудиха в късния следобед навръх Коледа, първото, което Сара видя, като отвори очи, беше усмивката му. Той я целуна по шията и й прошепна за кой ли път, че много я обича.

— Имам още един подарък за теб — призна Уилям. Но не беше сигурен дали това ще я зарадва или напротив. Беше най-безумното нещо, което някога беше правил, най-лудешкият момент в живота му и все пак имаше чувството, че тя ще бъде очарована. В такъв случай всичките му усилия щяха да бъдат възнаградени. От едно чекмедже извади малка кутийка, опакована в златиста хартия и завързана с тънка златиста панделка.

— Какво е това? — погледна го тя с детско любопитство, а той целият затрепери вътрешно.

— Отвори го.

Сара го разви бавно и внимателно, като се чудеше дали не е някакво бижу. Беше горе-долу с такива размери. Но в първата кутия имаше още една, по-малка, а в нея бе поставена къщичка, изработена от кибритена кутия. Погледна в пълно недоумение:

— Какво е това, любов моя?

— Отвори го — повтори той приглушено и някак уплашено.

Тя отвори кутийката и вътре откри малък лист хартия, на който имаше само няколко думи: „Замъкът Мьоз. Весела 1938 г. От Уилям — с цялата си любов“.

Сара учудено го изгледа. Изведнъж разбра какво е направил и нададе вик на изумление, без да може да повярва, че се е решил на такова чудесно безумие. Никога дотогава не беше желала нещо толкова силно.

— Купил си го? — възкликна тя възхитена и прегръщайки го през шията, се тръшна на коленете му, както си беше гола.

— Твой е. Не зная дали сме луди или гениални. Ако не го искаш, можем да продадем земята и да го оставим да се разпадне или просто да забравим, че съществува. — Не беше много скъп. Само дето се беше оказало извънредно трудно да осъществи самата сделка. А сумата, която плати, изглеждаше просто смешна. Само реконструкцията на ловната хижа в Англия му беше струвала повече от цялото имение Мьоз, заедно със земята и всички постройки.

Сара беше страшно развълнувана, просто не можеше да си намери място от радост, което му донесе огромно удовлетворение. Цялата операция по покупката се беше оказала по-сложна, отколкото предполагаше. Замъкът Мьоз имаше четирима наследници. Двама от тях живееха във Франция, един в Ню Йорк и един нейде из затънтените краища на Англия. Адвокатите му бяха помогнали много за тази работа. Бащата на Сара пък се беше свързал чрез банката с наследницата в Ню Йорк. Точно както беше казал възрастният фермер, всички бяха далечни братовчеди на графинята, починала преди осемдесет години. Фактически хората, от които купи имението, бяха нейни наследници през няколко поколения и никой от тях не знаеше какво да го прави или как да бъде поделено, така че те просто го бяха изоставили на произвола на съдбата, когато Сара го откри и се влюби в него. Изведнъж тя тревожно го погледна.

— Много скъпо ли ти излезе? — Би се чувствувала виновна ако е така, макар дълбоко в сърцето си да беше убедена, че си заслужава парите. В действителност го беше купил на безценица. И четиримата наследници сякаш си отдъхнаха, че се бяха отървали от него и никой не се оказа алчен.

— Скъпо ще ни излезе ремонтът.

— Обещавам ти да свърша всичко сама… всичко! Кога можем да заминем за там и да почнем? — Тя подскачаше на коленете му като дете, а той само пъшкаше от удоволствие и болка.

— Първо трябва да се върнем в Англия, имам да уреждам някой неща. Така че, не знам… вероятно през февруари… или март?

— Не може ли да стане по-скоро? — Приличаше му на щастливо момиченце навръх Коледа.

— Ще се опитаме… — Беше безкрайно доволен, че тя така сияе. Сега вече и той се почувствува въодушевен. Сигурно ще е чудесно да работят заедно, рамо до рамо, стига, разбира се, работата да не ги съсипе и да грохнат. — Радвам се, че ти харесва. По едно време бях започнал да си мисля, че си го забравила и вече не го искаш. А колкото до баща ти, той смята, че съм полудял. Трябва да ти покажа някои от последните му телеграми. Твърди, че тази работа му напомня фермата на Лонг Айлънд, която си се опитала да купиш, а сега вече е напълно сигурен, че и двамата сме луди, очевидно затова толкова си подхождаме. — Тя се разсмя от удоволствие при мисълта за новата покупка, след което го погледна с познатия му палав поглед, който не остана незабелязан.

— Аз също имам още един подарък за теб… Струва ми се… Не ми се искаше да казвам нищо, преди да се върнем в Англия и да съм напълно сигурна… обаче твърде вероятно е… да си имаме бебе… — Погледна го срамежливо и все пак с известна гордост, а той я зяпна изумен.

— Толкова скоро? Сериозно ли говориш, Сара? — Не можеше да повярва.

— Трябва да е станало през първата ни брачна нощ, но ще бъда сигурна след още някоя и друга седмица. — Ала вече бе разпознала ранните симптоми. Този път сама ги беше забелязала.

— Сара, скъпа, ти си наистина невероятна! — Само за една нощ семейството им се беше увеличило, а се бяха сдобили и със замък във Франция, нищо, че бебето едва бе заченато, а замъкът бе полуразрушен от времето. Въпреки това и двамата бяха много доволни.

Останаха в Париж и малко след Нова година. Разхождаха се край Сена, правеха любов и се хранеха в интимната обстановка на малки бистра. След това се завърнаха в Англия, за да влязат в ролите си на херцог и херцогиня Уитфийлд.