Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (97)

97.

Откарахме Лорънс Липтън в далаския клон на Бюрото и го държахме там. Аз заплаших, че ще го прехвърля във Вашингтон, ако има намеса от пресата или от местната полиция. Сключих сделка с тях — обещах на даласките детективи, че ще им предоставя Липтън веднага щом си тръгна.

В единайсет часа същата вечер седях отпуснат върху един стол в стаята за разпити. Помещението беше без прозорци, стерилно и клаустрофобично, а аз се чувствах така, сякаш за стотен път съм там. Лорънс Липтън не отговаряше, изглеждаше ужасно. Вероятно и аз.

— Можем да помогнем на теб и на семейството ти — подхванах пак. — Ще ги защитим. Никой, освен нас не може да ти помогне сега.

Казах му самата истина. Особено след стрелбата, която едва не го покоси на улицата.

Най-после Липтън заговори:

— Вече ти казах. Не съм замесен в нито една от тези мръсотии, в които ме обвиняваш. Повече няма да говоря с теб. Повикай адвоката ми. — След тези думи ми обърна гръб.

През следващите седем часа го разпитваха други агенти от ФБР. Това беше третият ми сеанс, но нещата не се подобряваха. Адвокатите му бяха в сградата, ала се оттеглиха. Бяха информирани, че на клиента им официално ще му бъдат предявени обвинения в отвличане и заговор за извършване на убийство и незабавно ще бъде преместен във Вашингтон. Баща му също беше дошъл, но му отказахме достъп до задържания. Докато разговарях с Хенри Липтън, той се разплака и настоя, че арестът на сина му е грешка.

Седях срещу Лорънс.

— Баща ти е в сградата. Искаш ли да го видиш? — попитах го.

Той се засмя саркастично:

— Разбира се. Трябва само да се призная за похитител и убиец. След това ще мога да се видя с него, за да го помоля да опрости греховете ми.

Подминах сарказма му. И бездруго не го биваше особено да се преструва.

— Знаеш, че можем да конфискуваме документацията на компанията на баща ти и да я затворим. Освен това той навярно също е мишена за Вълка. Ние не искаме да нараним членове на семейството ти. Ако, разбира се, баща ти също не е замесен във всичко това — добавих.

Лорънс поклати глава, но продължи да гледа в пода.

— Той никога не се е замесвал в нещо нередно.

— Точно това чувам постоянно. Преди броени дни четох доста за теб и семейството ти. Стигнах чак до студентските ти години в Тексас. Бил си замесен в две сбивания в Остин, в две изнасилвания на приятелки. Нито един от случаите обаче не е стигнал до съда. Тогава баща ти те е спасил. Този път това няма да стане.

Лорънс Липтън не отговори. Очите му бяха безжизнени и той приличаше на човек, който не бе спал от дни. Синята му риза беше измачкана, подгизнала от пот под мишниците. Косата му бе влажна, покрай бакенбардите му се стичаха струйки пот, които попиваха в яката на ризата. Кожата под очите му бе подпухнала и придобила морав оттенък, който изпъкваше по-силно на ярката светлина в залата за разпити.

— Не искам семейството ми да пострада — рече накрая той. — Не замесвайте баща ми в тази история. Осигурете му закрила.

— Добре, Лорънс — кимнах аз. — Откъде да започнем? Готов съм да поставя семейството ти под полицейска защита, докато го заловим.

— А после? Това няма да спре с него.

— Ще защитим семейството ти.

Липтън въздъхна дълбоко, после рече:

— Добре, аз съм човекът с парите. Аз съм Стърлинг. Може би ще успея да ви отведа при Вълка. Но искам писмени обещания. Много обещания!