Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (3)

2.

Лизи Коноли се чувстваше леко замаяна и се зачуди дали кръвната й захар, която постоянно играеше, не се е качила отново.

Отбеляза си наум да си купи готварската книга на Труди Стайлър — възхищаваше се на Труди, която заедно със съпругата на Стинг бе една от учредителките на фондацията „Рейнфорест“. Лизи определено се съмняваше, че ще успее да изкара днешния ден, без да полудее като онова нещастно малко момиче от „Екзорсистът“. Линда Блеър, така се казваше актрисата, нали? О, но на кого му пукаше, какво значение изобщо имаха подобни незначителни неща?

Днес се очертаваше истинска лудница. Първо: рожденият ден на Гуен и празненството, на което бяха поканени двайсет и един от най-близките й приятели от училище — единайсет момичета и десет момчета щяха да пристигнат в къщата в един на обед. Лизи нае една фирма за организиране на партита и вече бе приготвила обяд за децата, както и за майките или бавачките им. Дори ангажира за три часа един от микробусите за сладолед на „Мистър Софти“. Ала човек никога не знаеше какво може да очаква на подобни празненства — освен, разбира се, веселието, сълзите, вълнението и детските бели.

След тържеството за рождения ден Бриджит имаше урок по плуване, а Мери — час при зъболекаря. Брендан, нейният съпруг от четиринадесет години, й бе оставил „малък списък“ с нещата, от които се нуждаеше. Разбира се, всички те му трябваха колкото е възможно по-скоро, скъпа.

След като избра за Гуен тениска от „Гепкидс“, украсена с изкуствени диаманти, й оставаше само да купи кожения несесер за Брендан. О, да, и часът при фризьора! Както и десет минути с нейната спасителка от „Паризиен“ — Джина Сабелико.

Успя да премине със самообладание и последните изпитания, вярна на принципа си: никога не позволявай да те видят потна. Сетне забърза към новия си мерцедес-комби 320, грижливо паркиран до ъгъла на трето ниво в подземния гараж на „Фипс“. Не остана време за любимия й чай „Ройбос“ в чайната на комплекса.

В понеделник сутрин гаражът обикновено беше почти пуст, ала младата жена едва не се блъсна в един мъж с дълга тъмна коса. Лизи му се усмихна машинално, разкривайки два реда идеални зъби, съвсем наскоро избелени и полирани. Както винаги, усмивката й излъчваше топлина и чувственост — дори и когато не го искаше.

Тя наистина не обръщаше внимание на никого, замислена за наближаващото празненство за рождения ден на дъщеря си. В този миг една жена, покрай която току-що бе минала, я сграбчи през гърдите, сякаш Лизи бе център-нападател от футболния отбор на „Соколите“ от Атланта и се опитваше да премине през „спаначената линия“, както дъщеря й Гуен я наричаше. Хватката на жената беше като менгеме — явно бе дяволски силна.

— Какво правите? Да не сте полудели? — най-после успя да изкрещи Лизи с пресъхнало гърло, докато се извиваше отчаяно в ръцете на нападателната. Изпусна пазарските чанти и чу как нещо се счупи. — Хей, някой да ми помогне! Махнете се от мен!

Тогава вторият нападател — мъж с пуловер, изскочил от БМВ, сграбчи краката й и силно ги стисна, причинявайки й болка. Всъщност той направо я повали заедно с жената върху мръсния, изцапан с машинно масло бетонен под на паркинга.

— Не ме ритай, кучко! — изкрещя той в лицето й. — Не смей да ме риташ, мамка му!

Но Лизи не спря да рита и да крещи:

— Помогнете ми! Някой да ми помогне! Моля ви, някой да дойде!

Двамата я вдигнаха във въздуха, сякаш бе лека като перце. Мъжът измърмори нещо на жената. Не беше на английски, може би на някакъв език от Средна Европа. Икономката на Лизи беше от Словакия — дали това имаше връзка?

Жената я стискаше с една ръка през гърдите, а с другата избута настрани принадлежностите за тенис и голф, бързайки да разчисти място на задната седалка на комбито.

След това тикнаха грубо Лизи в собствената й кола. Някаква тънка кърпа, миришеща ужасно, бе притисната здраво към носа и устата й. Натискът беше толкова силен, че зъбите я заболяха. Тя усети вкуса на кръвта. Моята кръв, помисли си ужасено тя. Адреналинът нахлу в тялото й и Лизи отново започна да се съпротивлява с всички сили. Удряше с юмруци и риташе. Чувстваше се като уловено животно, борещо се за свободата си.

— Кротко — рече мъжът. — По-кротко… Елизабет Коноли.

Елизабет Коноли? Те ме познават? Откъде, защо? Какво става тук?

— Ти си много секси мамче — ухили се мъжът. — Разбирам защо Вълка те харесва.

Улф?^[1] Кой беше Улф? Какво ставаше с нея? Познаваше ли някого на име Улф?

В този момент острите пари, силно лъхащи от кърпата, я надвиха и тя изгуби съзнание. Комбито потегли заедно с нея на задната седалка.

Но колата само пресече улицата, водеща към Ленъкс Скуеър Мал. Там Лизи Коноли бе пренесена в син микробус „Додж“, който потегли с бясна скорост.

Покупката бе направена.