Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (52)

51.

Около полунощ направихме още един пробив. Полицията имаше информация за къща, покрита с някакъв найлонов материал, в Отсвил, Пенсилвания. Отсвил се намираше на около петдесет километра и посред нощ потеглихме с няколко коли натам. Доста тежък завършек на един дълъг ден, ала никой не се оплака.

Щом пристигнахме, сцената ми напомни за отминалите дни, когато работех за полицията във Вашингтон — и тогава на мястото на престъплението ме очакваха ченгета. Три седана и два черни микробуса бяха паркирани покрай водещото към къщата отклонение от провинциалния път, ограден с високи дървета. Нед Махони, който току-що бе пристигнал от Вашингтон, и аз се срещнахме с местния шериф Еди Лайл.

— Вътре не се виждат никакви светлини — отбеляза Махони, докато приближавахме към постройката, която всъщност представляваше ремонтирана дървена хижа. Единственият достъп до уединената собственост беше тесният и прашен път. Хората от ОСЗ очакваха заповедта му да атакуват.

— Минава един часът — рекох, — но предполагам, че ни очаква. Мисля, че около този тип витае някаква атмосфера на отчаяние.

— Защо смяташ така? — попита Нед.

— Сам я е пуснал. Тя е видяла лицето му, къщата и колата. Уверен е, че ще го открием тук.

— Хората ми си знаят работата — намеси се шерифът с обидения глас на пренебрегнат човек. — Аз също знам какво върша!

Не ме беше особено грижа какво си мисли — бях свидетел навремето как един местен и неопитен полицай се взриви във Вирджиния.

Прекъснах разговора си с Махони и се втренчих в Лайл.

— Успокой топката. Не сме наясно какво ни очаква в къщата, но сме сигурни в едно: той знае, че ще открием това място и ще дойдем за него. А сега кажи на хората си да не предприемат нищо. ОСЗ на ФБР ще влезе пръв! Вие ще ни прикривате. Това проблем ли е?

Лицето на шерифа се обагри в яркочервено и той вирна брадичка:

— Определено е, но на вас изобщо не ви пука, нали?

— Не, никак. Така че кажи на хората си да останат по местата си. Ти също. Не ме е грижа за колко велик се мислиш.

Извърнах се към Махони, който дори не се опитваше да прикрие усмивката си.

— Ама и теб си те бива, човече — рече той. Двама от неговите снайперисти наблюдаваха хижата от петдесетина метра. Виждах, че има остър покрив с капандура. Вътре всичко беше тъмно. — Тук е ОСЗ Първи. Има ли някакво движение там, Килвърт? — попита Нед в микрофона си един от снайперистите.

— Не и доколкото мога да видя, сър. Ще атакувате ли?

Махони ме погледна.

Бавно обходих с очи хижата, после предния и страничните дворове. Всичко изглеждаше спретнато и подредено, добре поддържано. Няколко електрически жици отиваха към стрехата.

— Той е искал да влезем вътре, Нед. Това не ми харесва.

— Заложил ни е капан ли? — попита той. — Е, решили сме да атакуваме.

— Съгласен съм с теб — кимнах му. — Ако нещо се оплеска, местните ще има защо да злорадстват.

— Майната им на тези селяндури! — изсумтя Махони. После изрече в микрофона: — Хотъл и Чарли, говори ОСЗ Първи. Готови за действие. Пет, четири, три, две, едно, старт!

Момчетата от двата ОСЗ се надигнаха от „фаза жълта линия“, което е последният етап на прикритие и изчакване. Преминаха „фаза зелена линия“ на път към къщата. След това повече нямаше връщане назад.

Мотото на момчетата от ОСЗ за подобни случаи беше: „Бързина, изненада и безкомпромисни действия“. Те бяха страхотни, много по-добри и от най-добрите в полицейското управление на Вашингтон. Само след секунди екипите на Хотъл и Чарли бяха в хижата, където повече от седмица е била държана Одри Мийк. Не след дълго Махони и аз нахлухме през задната врата в кухнята. Видях печка, хладилник, шкафове и маса.

Нямаше и следа от Художествения директор.

Липсваше каквато и да било съпротива.

Все още.

Двамата с Нед продължихме предпазливо. В дневната имаше печка с дърва, диван на бежови и кафяви райета, няколко дървени стола. До едната стена се виждаше голям скрин, покрит с плетена вълнена покривка. Всичко бе подбрано и подредено с вкус.

Отново никаква следа от похитителя.

Навсякъде бяха пръснати картини, повечето завършени. Който ги бе нарисувал, очевидно притежаваше талант.

— Всичко е спокойно! — чух глас. Последва вик: — Тук!

С Махони хукнахме по дългия коридор. Двама от хората му вече бяха влезли в това, което приличаше на спалня. Помещението беше пълно с още картини — може би над петдесет.

Върху дървения под бе проснато голо тяло. Лицето му имаше измъчено, но гротескно изражение. Ръцете на мъртвия мъж бяха обвити около гърлото му, сякаш сам се бе удушил.

Това беше човекът, когото Одри Мийк бе нарисувала. Явно смъртта му е била ужасна. Вероятно бе погълнал някаква отрова.

По леглото имаше разпилени листове хартия. До тях лежеше писалка.

Наведох се и започнах да чета една от бележките.

За този, който ще го намери…

Както вече сигурно знаете, аз съм този, който държеше Одри Мийк в плен. Мога да кажа само, че това е нещо, което трябваше да направя. Вярвам, че не съм имал друг избор. Аз я обикнах от първия миг, когато я видях на една от моите изложби във Филаделфия. През онази нощ двамата разговаряхме, но, разбира се, тя не ме помнеше. Никой никога не ме е помнил. (Поне досега.) Дали има някакво логично обяснение на тази моя обсебеност? Нямам никаква представа, макар че бях запленен от Одри над седем години от живота си. Разполагах с достатъчно пари, повече, отколкото ми бяха нужни, но това не означаваше нищо за мен.

Не и до момента, в който получих възможността да взема това, което наистина желаех, от което се нуждаех. Как можех да устоя? Четвърт милион долара ми се струваха нищожна цена, за да бъда с Одри — дори само за тези няколко дни. После се случи нещо странно. Може би чудо. След като прекарахме известно време заедно, аз открих, че обичам Одри прекалено много, за да я държа тук насила. Никога не съм я наранявал. Поне според мен. Ако съм те наранил, Одри, съжалявам. Обичах те много, много, твърде много.

След като свърших четенето, едно изречение продължаваше да звучи в главата ми: Не и до момента, в който получих възможността да взема това, което наистина желаех, от което се нуждаех. Как бе станало? Кой бе този, който превръщаше в реалност фантазиите на тези луди мъже?

Кой стоеше зад всичко това? Сигурен съм, че не беше Художествения директор.