Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (94)

94.

Не прави никакви грешки. Това се казваше заключителна реплика, трябваше да му го призная. Рон Бърнс отново започваше да ми харесва. Противно на волята ми. Ала дали аз му вярвах?

Не знам защо, но имах чувството, че Бърнс не е толкова загрижен за грешките. Искаше само да заловим похитителите, особено Паша Сорокин — въпреки че все още не знаехме кой в действителност е той, нито къде живее. Според заповедите на Бърнс, аз трябваше на всяка цена да измисля начин да пречупя Лорънс Липтън, при това бързо, и по никакъв начин да не накисвам Бюрото.

Срещнах се с Роджър Нилсен, за да обсъдим възможните стратегии: вече бяхме възобновили наблюдението над Липтън. Решихме, че е време да го притесним открито, да му дадем да разбере, че сме в Далас и че знаем за него. След телефонния разговор с Бърнс изобщо не се изненадах, че аз бях избран да притисна заподозрения.

Решихме да се видя с Липтън в офиса му в Лейксайд Скуеър Билдинг, намираща се на пресечката на Ел Би Джи Фрийуей и Норт Сентръл Експресуей. Сградата беше двайсететажна, покрита с отразителни стъкла. Беше построена практично, реших аз, докато наблюдавах как огрените от тексаското слънце сини небеса се оглеждаха в остъклените стени. Влязох вътре малко след десет сутринта. Офисите на Липтън бяха разположени на деветнайсетия етаж. Когато излязох от асансьора, записан глас ме поздрави с „добре дошъл“.

Пристъпих в просторната приемна, чийто под бе покрит с огромен виненочервен килим. Тъмнокафяви кожени дивани и кресла бяха пръснати навсякъде покрай бежовите стени. По стените висяха рамкирани снимки с автографи на Роджър Стобак, Нолан Райън и Том Ландри^[1].

Една много компетентна млада жена в строг костюм с панталон ми каза да изчакам в приемната. Тя седеше с важна физиономия зад бюро от орехово дърво, чиято повърхност проблясваше под дискретната светлина. Имаше вид на двайсет и две, най-много двайсет и три годишна, сякаш току-що завършила училище по изискани обноски. Държеше се и говореше благоприлично, точно както изглеждаше.

— Ще почакам, но кажете на господин Липтън, че съм от ФБР. Много е важно да се видя с него — осведомих я.

Тя ми се усмихна мило, като че ли вече го бе чувала и преди, след което се зае да отговаря на постоянно звънящите върху бюрото й телефони. Седнах и търпеливо зачаках; останах така петнайсет минути. После отидох до бюрото й.

— Съобщихте ли на господин Липтън, че съм тук? — учтиво попитах. — Че съм от ФБР?

— Разбира се, сър — пропя тя с нежен глас, който ме изпълни с неособено уместни за момента усещания.

— Трябва да го видя веднага — настоях и зачаках, докато тя се свърже отново със секретарката на Липтън.

Двете си поговориха за кратко, след което момичето ме погледна строго.

— Имате ли документ за самоличност, сър?

— Имам. Нарича се карта.

— Може ли да я видя, моля?

Показах й новата си карта със значката от ФБР, а тя я погледна като продавачка от закусвалня за бързо хранене, инспектираща сметка за петдесет долара.

— Ако обичате, бихте ли почакали в приемната — рече отново тя, сега вече малко нервно. И аз се запитах какво ли й бе казала секретарката на Лорънс Липтън, какви са били заповедите й.

— Изглежда, или вие не разбирате, или не съм се изразил достатъчно ясно — казах твърдо аз. — Не съм дошъл тук, за да си губя времето, нито пък да чакам.

Момичето кимна разбиращо, но допълни:

— Господин Липтън е на съвещание. Това е всичко, което знам, сър.

На свой ред и аз й кимнах.

— Кажете на секретарката му веднага да го извика от това съвещание. Кажете й да успокои господин Липтън, че все още нямам намерение да го арестувам.

Върнах се обратно, но не си направих труда да сядам. Стоях прав и гледах през огромните прозорци великолепните зелени ливади, стигащи до бетонния край на Ел Би Джи Фрийуей. Но вътрешно кипях.

Бях се държал като вашингтонски уличен полицай. Питах се дали Бърнс би одобрил поведението ми, но това нямаше значение. Той ми беше дал известна свобода на действие, но аз вече бях взел решение, което нямаше да променя само защото бях агент на ФБР. Бях дошъл в Далас, за да заловя един похитител; бях тук, за да разбера дали Елизабет Коноли и останалите, държани някъде като робини, бяха живи.

Чух вратата зад мен да се отваря и се обърнах. Набит мъж с посивяла коса и гневно изражение стоеше на прага.

— Аз съм Лорънс Липтън — излая той. — За какво, по дяволите, е всичко това?