Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (34)

33.

Когато същата вечер се прибрах у дома, Нана и децата ме очакваха на предната веранда. Липсваше само котката Роузи. Начупените им физиономии и раздразнено поведение не бяха добър знак. Досетих се защо всички изглеждаха толкова щастливи да ме видят. Винаги ли спазваш обещанията си?, спомних си въпроса на Мони.

— Седем и половина е. Започна да се връщаш все по-късно и по-късно — отбеляза Нана и поклати глава. — Ти спомена, че можем да отидем да гледаме „Барабанчиците“. Деймън го очакваше с нетърпение.

— Закъснях заради часовете по ориентация — оправдах се аз.

— Именно — кимна Нана и бръчката на челото й стана по-дълбока. — Почакай да започнеш истинската работа и тогава ще се прибираш след полунощ. Ако изобщо се прибереш. Нямаш никакъв личен живот, никакъв любовен живот. Позволи най-после да те хванат всички онези жени, които те харесват, макар че само Бог знае защо! Пусни някоя в сърцето си, Алекс. Преди да е станало твърде късно.

— Може би вече е твърде късно.

— Не бих се изненадала.

— Безмилостна си — въздъхнах аз и се отпуснах на стъпалото на верандата до децата. — Вашата Нана е корава като камък — обърнах се към тях. — Още не се е мръкнало. Искате ли да отидем да вкарваме малко кошове?

Деймън се намръщи:

— Не и с Джени. Няма начин.

— Не и с голямата суперзвезда Деймън — ухили се подигравателно Джени. — Дори Даян Таураси може да го бие на „изключване“.

Станах и се запътих към къщата.

— Ще донеса топката да поиграем на изключване.

Когато се върнахме от парка, Нана вече бе сложила малкия Алекс да си легне. Отново седеше на верандата. Донесох сладолед, захаросани бадеми и кутия шоколадови бисквити „Ореос“ с крем. Хапнахме, после децата се запътиха към стаите си, за да си легнат, да учат или да се мотаят из интернет.

— Започваш да ставаш безнадежден, Алекс — обяви Нана, докато облиза последния сладолед от лъжичката си. — Само това мога да ти река.

— Искаш да кажеш — последователен. И отдаден. Трудно е да се твърди кое е по-точно. Сладоледът и бисквитите с крем ти харесаха, нали?

Тя извърна очи.

— Може би от време на време трябва да поразпускаш, синко. Работата вече не е всичко на този свят.

— Аз се грижа за децата. И дори за теб, жено.

— Никога не съм казвала, че не го правиш. Е, макар че напоследък… Как е Джамила?

— И двамата сме доста заети.

Нана укорително заклати глава — като онези кукли, с които някои украсяват таблото на автомобилите си. После се надигна и започна да събира купичките от сладолед, които децата бяха оставили на верандата.

— Аз ще ги взема — предложих.

— Децата трябваше да си ги приберат. Много добре го знаят.

— Използват да се поглезят, когато съм наоколо.

— Точно така. Защото долавят, че се чувстваш виновен.

— За какво? Какво съм направил? Да не би да съм пропуснал нещо?

— Е, тъкмо това е основният въпрос, на който трябва да си отговориш, нали? Отивам да си лягам. Лека нощ, Алекс. Сладоледът и бисквитите наистина ми харесаха.

После промърмори като на себе си:

— Безнадежден случай…

— Не съм! — викнах зад гърба й.

— Такъв си — рече тя, без да се обръща. Винаги имаше последната дума.

Най-после се качих в моя кабинет на тавана и проведох разговора, от който се боях. Но бях обещал.

Телефонът иззвъня, после в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Брендан Коноли.

— Здравейте, съдия Коноли, обажда се Алекс Крос. — Чух го как въздъхна, но не каза нищо и затова продължих: — Все още нямам някакви добри новини за госпожа Коноли. Петдесет от нашите агенти продължават да я издирват в района на Атланта. Обаждам се, защото ви обещах да ви държа в течение и да ви уверя, че работим усилено по случая.

Да, бях обещал…