Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (4)

3.

Рано в понеделник сутринта аз нехаех за останалия свят и неговите проблеми. Точно такъв трябваше да бъде животът, макар че доста рядко се случваше всичко да е наред. Е, поне в моя живот, където това, което можеше да се определи като „добро“, бе доста ограничено.

Тази сутрин заведох пеш Джени и Деймън до училището „Съджърнър Трут“. Малкият Алекс се клатушкаше тромаво покрай мен. „Мъниче“ — така го наричах.

По небето над Вашингтон плуваха облаци, но от време на време слънчевите лъчи успяваха да пробият през тях и стопляха главите и гърбовете ни. Вече бях посвирил на пианото — Гершуин, четирийсет и пет минути. И бях закусил с мама Нана. В девет часа същата сутрин трябваше да бъда в Куонтико за часовете по ориентиране, а това означаваше, че имам достатъчно време, за да отидем пеш до училището. Тъкмо това толкова много ми се искаше напоследък — или поне така си мислех. Време, за да бъда с децата си.

Време, за да прочета един поет, когото наскоро бях открил — Били Колинс^[1]. Първо прочетох неговите „Нощни коне“, а сега си бях купил „Да плаваш сам из стаята“. Колинс правеше невъзможното да изглежда лесно и съвсем достижимо.

Време, за да говоря всеки ден с Джамила Хюз, често с часове. А когато не можех, тогава си кореспондирахме с имейли и понякога си разменяхме доста дълги писма. Тя все още работеше в отдел „Убийства“ в Сан Франциско, но аз усещах, че дистанцията помежду ни се скъсява. Исках го и се надявах, че и тя го иска.

А междувременно децата се променяха толкова бързо, че едва успявах да не изоставам от тях, особено от малкия Алекс, който растеше буквално пред очите ми. Имах нужда да прекарвам повече време с него и сега можех. Поне такава бе сделката. Тъкмо затуй се присъединих към ФБР, във всеки случай това бе една от причините.

Малкият Алекс вече бе висок осемдесет и девет сантиметра и тежеше тринайсет килограма и половина. Тази сутрин беше облечен в гащеризон с широки панталонки на тънки райета и бейзболна шапка на „Ориол“. Движеше се по улицата като носен от полъх на вятъра. Но заради плюшената животинка, с която никога не се разделяше — една крава на име Му, той през цялото време се накланяше леко наляво.

Деймън пък се привеждаше напред, синхронизирайки тялото си с по-бързата си и твърда крачка. Боже, наистина обичах това момче! С изключение на стила му на обличане. Тази сутрин бе навлякъл джинси, сива тениска и жарсен пуловер с лика на звездата от НБА Алън Айвърсън. Дългите му слаби крака бяха обрасли с прасковен мъх и сякаш цялото му тяло се полюшваше несигурно върху тях. Големи стъпала, още недоразвит младежки торс.

Тази сутрин забелязвах всичко. Просто имах достатъчно време за това.

Джени бе облечена в набързо съчетан комплект от сива тениска, върху която с яркочервени букви бе изписано „Аеро Атлетикс 1987“, клин с червени кантове отстрани и бели маратонки „Адидас“ с червени връзки.

Колкото до мен — аз просто се чувствах добре. Все още от време на време хората ме спираха и ми казваха, че приличам на младия Мохамед Али. Знаех как да избягвам подобни комплименти, но ми харесваше да ги чувам, макар да не исках да си призная.

— Тази сутрин си ужасно мълчалив, тате. — Джени обви ръце около свободната ми длан и продължи: — Неприятности в училище ли имаш? С ориентацията ли? Изобщо харесва ли ти да бъдеш агент на ФБР?

— Харесва ми — отвърнах аз. — През следващите две години ще съм на изпитателен срок. Ориентацията ми е добра, но по-голямата част от дисциплините съм ги учил, особено това, което наричат „практика“. Стрелба на полигона, почистване на оръжието, упражнения по залавяне на престъпниците. Затова напоследък отивам по-късно.

— Е, значи вече си станал любимец на учителите — смигна дъщеря ми.

Аз се засмях.

— Не мисля, че учителите са твърде впечатлени от мен или от което и да е от останалите улични ченгета. А как се справяте двамата с Деймън напоследък?

Деймън сви рамене.

— Имаме шестици по всичко. Но защо сменяш темата, когато става дума за теб?

— Прав си — кимнах. — Е, моето училище върви добре. Бал осемдесет се смята за провал в Куонтико. Очаквам да получа отличен на повечето изпити.

— На повечето? — Джени повдигна вежди и ме изгледа с един от разтревожените погледи на мама Нана. — Какво искаш да кажеш? Ние очакваме да получиш отличен на всичките си изпити.

— Отдавна не съм бил ученик.

— Не се извинявай!

— Старая се колкото мога, а това е всичко, което можеш да искаш от някого — отвърнах аз с нейните думи.

Тя се усмихна.

— Добре тогава, тате. Постарай се с всички сили да получиш отлични оценки на следващите си изпити.

Една пряка преди училище прегърнах силно Джени и Деймън, за да не ги засрамвам пред нахаканите им приятели. Те също ме прегърнаха, целунаха малкия си брат и хукнаха напред.

— Ба-бай — извика след тях малкият Алекс, а Джени и Деймън му отвърнаха с „Ба-бай, ба-бай!“, но без да се обръщат.

Аз взех на ръце малкия им брат и се запътихме към къщи; не след дълго бъдещият агент Крос от ФБР трябваше да потегли за работа.

— Тата — изгука Алекс, докато го носех. Точно така — тата. Нещата най-после започнаха да се подреждат и за семейство Крос. След всичките тези години в живота ми почти бе настъпило така дългоочакваното равновесие. Питах се колко ли ще трае. Надявах се да е поне до края на деня.