Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (91)

90.

Ако не беше толкова ужасяващо, щеше да е смайващо — Лизи Коноли все още бе жива! Успяваше да се държи, представяйки си, че е някъде другаде — където и да е, само не в тази гадна гардеробна. С този напълно откачен тип, който нахлуваше по два, три, а понякога и пет пъти на ден.

Прекарваше по-голямата част от времето си, потънала в спомени. Струваше й се, че всичко в живота й се е случило много, много отдавна. Тя наричаше децата си с имена като Мери Бери, Боби Дол. Почти през цялото време пееха „Големи надежди“ и песните от „Мери Попинс“.

Имаха безкрайно много щастливи спомени, заредени с позитивна енергия — Лизи ги наричаше „щастливи мисли“, — и в тях винаги си споделяха една с друга, както и с Брендан, разбира се.

Какво друго можеше да си спомни? Какво?

През годините имаха толкова много животни, че накрая започнаха да ги номерират.

Честър, черният лабрадор с къдрава опашка като на пекинезче, беше номер 16. Лаеше постоянно, през целия ден и цялата нощ, докато накрая Лизи не му разкри удоволствията на соса „Табаско“. След това най-после млъкна.

Дюк, номер 15, представляваше малка и гладка оранжева топка. Лизи вярваше, че в някой друг живот навярно е бил стара еврейска дама, която постоянно се е оплаквала.

Максимус Килтимус беше номер 11; Стъбълс — номер 31; Китън Литъл — номер 35.

Спомените бяха всичко, което Лизи Коноли имаше, защото за нея нямаше настояще. Никакво.

Тя не биваше да е тук, в тази ужасна къща.

Трябваше да е някъде другаде, където и да е.

Трябваше!

Трябваше!

Трябваше!

Защото сега Вълка беше вътре в нея.

В истинския свят той беше в нея, ръмжащ и блъскащ като животно, а минутите, през които оскверняваше тялото й, изнасилвайки я, й се струваха безкрайни часове.

Но Лизи щеше да се смее последна.

Тя не беше тук.

Беше някъде другаде, рееща се в спомените си.

Вълка най-после си бе отишъл. Ужасното нечовешко същество, чудовището, звярът, й позволи да отиде до банята и й даде храна. Но сега си беше отишъл. Господи, каква наглост — да я държи тук, в къщата си! Кога смята да ме убие? Ще полудея. Отиде си, отиде си… Обърканите й мисли се блъскаха в главата й.

Тя се взря през замъглените си от сълзи очи в непрогледния мрак около себе си. Отново беше завързана, със запушена уста. Колкото и да бе странно, но това я успокояваше. То означаваше, че той все още я желае.

Мили боже, жива съм, защото ме желае някакъв отвратителен звяр! Моля те, Боже, помогни ми! Моля те, моля те!

Замисли се за своите чудесни момичета, а след това за бягството. Разбираше, че всичко е само фантазия, но поне можеше да избяга от реалността.

Вече познаваше всички кътчета в гардеробната, независимо от царящия мрак. Сякаш можеше да вижда в тъмното. Усещаше тялото и съзнанието си, уловени в капан.

Лизи протегна ръце, докъдето можеше да стигне. В гардеробната имаше мъжки дрехи — неговите. Най-близо до нея беше някакво спортно сако с кръгли и гладки копчета. Може би блейзър? Материята беше тънка, което потвърждаваше предположението й, че се намира в някой южен град.

Следващата дреха беше някакво яке. В джоба му напипа малка твърда топка, навярно за голф.

Какво би могла да направи с една топка за голф? Дали можеше да я използва като оръжие?

Джобът се затваряше с цип. Какво би могла да направи с един цип? Как й се искаше да стисне между зъбците отвратителния му татуиран член!

Следваше дълго яке от лека шумоляща материя. От него се носеше силна миризма на тютюн, от която й се гадеше. И накрая любимата й дреха за докосване — меко горно палто, навярно от кашмир.

В джобовете му имаше още „съкровища“.

Едно откъснато копче. Лист хартия, вероятно от бележник.

Химикалка, монети — четири по четвърт долар, две десетцентови и една от пет цента. А може би бяха чуждестранни?

Имаше картонена диплянка кибрит с лъскава корица и релефни букви.

Какво ли бе написано с тях и дали от него можеше да разбере името на града, в който я държаха?

Напипваше и запалка, половин пакетче дъвка, ухаеща на канела, а на дъното на джоба — марля. Толкова незначителни предмети, но в момента важни за нея.

Зад палтото имаше две купчини негови дрехи, все още с найлоните от химическото чистене. Върху първия пакет бе закрепена с телбод нещо като квитанция.

Лизи си представи номера за получаване в червено, написан от някоя служителка.

Всичко това по някакъв странен начин беше особено важно за нея, защото нямаше нищо друго, за което да се залови.

С изключение на силната воля за живот.

И изгарящото желание да си отмъсти на Вълка.