Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (66)

65.

Мони имаше адреса на хакера в Дейл Сити, Вирджиния — само на деветнайсет километра от Куонтико. Агентът, получил първоначалното обаждане, не го беше проследил, което ни притесняваше, но пък, от друга страна, решихме, че той не би имал нещо против, ако свършим тази работа вместо него.

Всъщност не възнамерявах да вземам Мони със себе си, но тя категорично заяви, че ще ме придружи. Така че оставихме нейния джип пред къщата й и потеглихме с моята кола към Дейл Сити. Вече се бях обадил и бях говорил с майката на момичето. Тя ми се стори нервна, но каза, че се радва, задето от ФБР най-после са решили да дойдат да поговорят с Лили. После добави, че „никой не можел да си позволи дълго да пренебрегва Лили. Ще разберете какво имам предвид“.

Входната врата ни отвори младо момиче в черен гащеризон. Предположих, че е Лили, но се оказа, че съм сгрешил. Ани беше дванайсетгодишната й сестра. Определено приличаше на четиринадесетгодишна. Покани ни и влязохме в къщата.

— Лили е в лабораторията си — уведоми ни момичето. — Къде другаде може да е.

В този момент от кухнята се появи госпожа Олсен и ние се представихме. Тя беше облечена в семпла бяла блуза и зелен сукман от рипсено кадифе. Държеше в ръка омазнена бъркалка и аз не можах да не си помисля каква обикновена домашна гледка представлява. Особено ако това, на което се бе натъкнала Лили, беше истинско. Дали едно четиринайсетгодишно момиче бе открило възможна следа, която да ни отведе до похитителите? Чувал съм за доста случаи, които са били разрешавани и по по-странни начини. Но все пак…

— Ние я наричаме доктор Хокинг^[1]. Като Стивън Хокинг. Нейният коефициент на интелигентност е от същия порядък — заяви майката, размахвайки кухненския прибор за по-голяма убедителност. — Обаче колкото и да е умна, живее само със „Спрайт“ и „Пикси Стикс“. Направо съм безсилна да я накарам да промени диетата си.

— Удобно ли е да разговаряме с Лили сега? — попитах.

Госпожа Олсен кимна:

— Предполагам, че се отнасяте сериозно към цялата работа. Трябва да ви кажа, че постъпвате съвсем разумно. Повярвайте ми, Лили не си измисля.

— Е, ние искаме просто да поговорим с нея. За всеки случай. Не сме сигурни, че наистина има нещо в тази работа. — Което в общи линии беше вярно.

— О, има — настоя госпожа Олсен. — Лили никога не греши. Поне досега не го е правила.

Посочи с бъркалката към стълбите.

— Втората врата отдясно. Днес като никога е оставила отключено, защото ви очаква. Нас ни инструктира да не се бъркаме.

Двамата с Мони се запътихме към стълбите.

— Те нямат представа какво може да е това, нали? — прошепна тя. — Почти се надявам да се окаже, че е фалшива следа.

Почуках на дървената врата.

— Отворено е — разнесе се писклив женски глас.

— Влизайте.

Отворих вратата и огледах спалнята. Единично легло, смачкани чаршафи с щамповани крави, а по стените — плакати от Масачузетския технологичен институт, Йейл и Станфорд.

Тийнейджърка с тъмна коса, очила и шини на зъбите, осветена от синя халогенна лампа, седеше пред един лаптоп.

— Подготвила съм всичко за вас — каза тя. — Аз съм Лили, разбира се. Работя върху един декодиращ модел. Оказа се, че има грешка в алгоритмите.

Мони и аз стиснахме ръката на момичето — беше малка и крехка.

Мони започна първа:

— Лили, в своя имейл ти ни съобщаваш, че имаш информация, която може да ни помогне да разрешим случаите на изчезналите хора в Атланта и Пенсилвания.

— Точно така. Но вие вече сте намерили госпожа Мийк.

— Ти си проникнала в изключително добре защитен сайт. Вярно ли е?

— Първо извърших сканиране на UDP портовете. После се опитах да го подведа чрез IP спуфинг. Главният им сървър се хвана на фалшивите пакети. Вкарах малко код в снифъра. Накрая го хакнах, като скапах DNS-а. Малко е сложно, но това е основната идея.

— Разбрах — кимна Мони.

Реших, че съм постъпил много умно, като я взех със себе си в дома на семейство Олсен.

— Мисля, че те знаят, че съм проникнала в сайта им. Сигурна съм в това — рече тайнствено Лили.

— Кое те кара да мислиш така? — попитах я.

— Те го казаха.

— Ти не си дала много подробности на агент Тиези. Казала си: Помислих, че в сайта някой е „за продажба“.

— Да, но изпортих цялата работа, нали? Агент Тиези не ми повярва. Аз си признах, че съм на четиринайсет и съм момиче. Много глупаво от моя страна.

— Аз няма да ти се разсърдя за това — мило й се усмихна Мони.

Лицето на Лили най-после се отпусна и тя си позволи да се усмихне плахо.

— Доста съм го загазила, нали? Всъщност така е — те вече сигурно знаят коя съм.

Аз поклатих глава.

— Не, Лили — успокоих я. — Те не знаят коя си ти, нито къде се намираш. Сигурен съм, че не знаят.

Ако го знаеха, вече щеше да си мъртва.