Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (104)

104.

Бяхме се запътили към къщата на семейство Дейвис с кафяво-белия кокер шпаньол, когато се получи съобщение по радиостанцията: Двама подозрителни мъже. Насочили са се към булевард „Лас Олас“. Забелязаха ни. По следите им сме.

С Махони бяхме само на няколко пресечки от търговския район и след минути се озовахме на мястото. Кокер шпаньолът лаеше на задната седалка. Полицейските патрулни коли на Форт Лодърдейл и седаните на ФБР вече бяха образували стегнат обръч около магазина за дрехи на „Геп“. Пристигаха още полицейски коли, сирените им виеха в нощта. Улицата беше доста оживена и местните полицаи се затрудняваха да спрат пешеходния поток.

Нед приближи колата до кордона. Оставихме прозореца леко отворен заради кучето и хукнахме към магазина. Бяхме с бронежилетки и носехме пистолети.

Магазинът бе ярко осветен, виждах хората вътре. Но не и Вълка. Нито пък бодигарда му.

— Смятаме, че е той — съобщи ни един агент, когато приближихме.

— Колко въоръжени лица има вътре? — попитах го.

— Поне за двама сме сигурни. Но може и да са повече. Всичко е доста объркано.

— Да — кимна Махони. — И аз останах с това впечатление.

През следващите няколко минути не се случи нищо особено — с изключение на това, че пристигнаха още полицейски коли. Както и тежковъоръжен отряд на специалните сили. Появи се и експертът по водене на преговори с терористи. След малко над магазина на „Геп“ закръжиха два новинарски хеликоптера.

— Никой не отговаря на проклетия телефон вътре — докладва експертът. — Продължава да звъни.

Нед ме погледна въпросително, а аз само присвих рамене.

— Ние дори не знаем дали точно те са вътре.

Преговарящият взе мегафона.

— Говоря от името на полицията в Лодърдейл. Веднага излезте от магазина. Няма да преговаряме. Излезте с вдигнати ръце. Които и да сте там, излезте веднага!

Подходът му ми се струваше погрешен, твърде конфронтиращ. Приближих до преговарящия.

— Аз съм Алекс Крос, агент от ФБР. Нужно ли е веднага да го притискаме в ъгъла? Той е много агресивен и изключително опасен.

Експертът по преговорите беше як и набит мъж с гъсти мустаци; беше облякъл бронежилетка, но не беше я завързал.

— Разкарай се оттук, мамка му! — изкрещя той в лицето ми.

— Това е федерален случай — не останах по-назад и аз с крещенето. Изтръгнах мегафона от ръката му.

Преговарящият се нахвърли към мен със свити юмруци, но Махони го събори на земята. Журналистите ни наблюдаваха. Да вървят по дяволите, трябваше да си свършим работата.

— Тук е ФБР! — казах в мегафона. — Искам да говоря с Паша Сорокин.

Тогава внезапно се случи най-странното нещо през тази нощ. Почти не можех да повярвам на очите си.

През вратата на магазина излязоха двама мъже.

Държаха ръце пред лицата си, закривайки ги от камерите или от нас.

— Легнете на земята! — извиках им. Но те не се подчиниха.

Не виждах много добре, но ми се струваше, че бяха Сорокин и бодигардът му.

— Не сме въоръжени! — викна Сорокин достатъчно високо, за да го чуят всички. — Ние сме двама невинни граждани. Нямаме оръжия.

Не знаех дали да му вярвам. Никой от нас не разбираше какво става. Единият от телевизионните хеликоптери над главите ни се снижи още повече.

— Какво става? — попита ме Нед.

— Не знам… Легнете на земята! — изкрещях отново.

Вълка и бодигардът му продължиха да вървят към нас бавно и предпазливо.

Пристъпих напред заедно с Махони. И двамата бяхме с извадени пистолети. Дали това беше някакъв трик? Какво можеха да сторят те пред всички тези оръжия, насочени срещу тях?

Когато ме видя, Вълка се усмихна. Защо, по дяволите, се усмихваше?

— Ето че ни хвана — извика той. — Голяма работа! Обаче нека ти кажа нещо — това няма значение. Имам изненада за теб, фебер. Готов ли си? Името ми е Паша Сорокин. Но аз не съм Вълка. — Засмя се.

— Аз съм само един гражданин, който си пазарува кротко в „Геп“. Намокрих си дрехите. Аз не съм Вълка, господин ФБР. Какво ще кажеш, не е ли забавно? Ощастливих ли деня ти? Моят със сигурност стана по-добър. Както ще стане и този на Вълка.