Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (115)

115.

Късно същата нощ седнах зад пианото на верандата. В главата ми се въртяха стихове от една поема на Били Колинс. Казваше се „Блус“. Тя ме вдъхнови толкова много, че съчиних мелодия към нея.

Изгубихме двубоя с Вълка. Често се случва в полицейската работа, ала никой не иска да си го признае. Загубата не беше съвсем пълна, тъй като спасихме няколко човешки живота. Открихме Елизабет Коноли и още двама души; Брендан Коноли беше в затвора. Заловихме Андрей Прокопиев. Ала, изглежда, изгубихме следите на най-големия бандит — поне засега. Вълка все още беше на свобода. Кръстникът можеше да прави каквото си пожелае, а това не вещаеше добро никому.

На следващата сутрин се прибрах рано от работа, за да посрещна Джамила Хюз, чийто самолет щеше да кацне на националното летище „Рейгън“. Както обикновено, докато я чаках, сърцето ми прескачаше от вълнение. Нямах търпение да видя Джам. Нана и децата бяха настояли да дойдат с мен на аерогарата. Малка проява на семейна солидарност.

Аерогарата беше пълна с хора, но наоколо изглеждаше сравнително тихо и спокойно, което навярно се дължеше на високите тавани. Семейството ми и аз стояхме на изхода на терминал А, близо до гишето за проверка. Видях Джам, децата също я зърнаха и започнаха да ме побутват. Тя беше облечена в черно от главата до петите и изглеждаше по-красива от всякога.

— Тя е адски готина — въздъхна Джени и ме докосна по ръката. — Знаеш го, нали, татко?

— Наистина е хубава — съгласих се аз и вперих поглед в дъщеря си. — Освен това е умна. Е, не и по отношение на мъжете, поне досега.

— Ние наистина я харесваме — продължи Джени.

— Вярваш ли ни?

— Вярвам ви. Аз също я харесвам.

— Но обичаш ли я? — настояваше дъщеря ми с обичайния си невинен тон.

Не отвърнах нищо. Този отговор беше само за Джам и мен.

— Е, обичаш ли я? — включи се и Нана.

Замълчах и Нана поклати глава укорително.

— Какво мислите вие, момчета? — извърнах се аз към Деймън и малкия Алекс. Голямото момче запляска с ръчички и се усмихна и този отговор ми бе достатъчен.

— Тя наистина е страхотна — ухили се Деймън, който винаги оглупяваше малко в присъствието на Джамила.

Запътих се към нея, но за миг погледнах назад към семейството си — видях ги как се усмихват доволно. Но в гърлото ми сякаш бе заседнала буца. Не знаех защо. Чувствах се замаян, коленете ми омекваха…

— Не мога да повярвам, че сте дошли всички — промълви Джамила, когато се озова в прегръдките ми. — Това ме прави щастлива. Господи, струва ми се, че ще се разплача! Въпреки че съм твърд детектив от отдел „Убийства“. А ти добре ли си? Не, не си добре. Виждам, че не си.

— О, вече се чувствам отлично. — Държах я здраво, сетне я вдигнах във въздуха и я завъртях около себе си.

За миг и двамата притихнахме.

— Ще се борим за малкия Алекс — заяви тя.

— Разбира се — уверих я. После казах нещо, което никога досега не бях казвал на Джамила, макар че много пъти ми се е искало. — Обичам те — прошепнах.

— Аз също те обичам — промълви и тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Една сълза се търкулна по бузата й. Попих я с целувка.

В този миг видях един фотограф да ни снима.

Същият, който беше пред къщата в деня, когато евакуирахме семейството ми.

Същият, когото бе наела адвокатката на Кристин.

Дали бе успял да заснеме сълзата на Джамила?