Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (102)

102.

Поех дълбоко дъх и се хвърлих напред, усещайки как кожата на лицето ми започва да пари. Заповядах си да вляза в стаичката. Наведох се, сграбчих Елизабет Коноли и олюлявайки се, я измъкнах навън. Очите ми бяха плувнали в сълзи и смъдяха, усещах кожата на лицето ми да се подува. Докато махах кърпата, с която бяха запушили устата й, Елизабет ме гледаше с широко отворени очи. Нед Махони свали въжетата, стегнати около ръцете й.

— Благодаря ви — прошепна тя с одрезгавял от дима глас. — О, благодаря ви!

Сълзите, стичащи се от очите й, размазваха саждите по лицето й. Сърцето ми бясно туптеше, докато държах ръката й и чаках да пристигне линейката. Не можех да повярвам, че е жива! Но това беше изключителна награда за денонощните ни усилия.

Ала успях да се наслаждавам на това чувство само няколко секунди. Проехтяха изстрели. Излетях от кабинета, завих зад ъгъла и видях двама агенти да лежат на пода. Слава богу, бяха живи.

— Появи се бодигардът и стреля — простена този, който лежеше по-близо до мен. — Двамата с Манинг изтичаха на горния етаж.

Забързах нагоре по стълбите, следван по петите от Нед Махони. Защо Вълка ще се качи горе? Това нямаше смисъл. Към нас се присъединиха още неколцина агенти. Претърсихме всички стаи. Нищо! Нямаше следа от руснака и бодигарда му. Но защо бяха избягали на горния етаж?

Двамата с Махони претърсихме внимателно още веднъж всичките стаи на втория и третия етаж. Пристигнаха и полицаи от местното полицейско управление, които ни помогнаха.

— Не виждам как би се измъкнал оттук — чудеше се Нед. Двамата се бяхме спрели в коридора, озадачени и разочаровани.

— Тук някъде трябва да има изход. Хайде да огледаме още веднъж.

Върнахме се назад по коридора, като проверявахме няколкото стаи за гости. В другия край имаше още една стълба, вероятно аварийна. Вече я бяхме огледали. Но тогава се сетих за една малка подробност, която бях подминал.

Забързах надолу към първата площадка, където имаше прозорец с широк перваз, а под него — малко канапе. Беше точно така, както си го спомнях. С тази разлика, че на пода бяха паднали две малки възглавнички. Повдигнах горната част на канапето и пред очите ми зейна отвор, който водеше нанякъде.

Нед Махони възкликна високо — беше видял откритието ми. Това бе пътят за бягство на Вълка.

— Да проверим накъде извежда — предложих и се вмъкнах в отвора. Отстрани имаше десетина тесни дървени стъпала. Махони осветяваше с фенерче, докато се спусках надолу.

Разбрах как се бяха измъкнали — един прозорец пред мен зееше отворен. Само на няколко метра под него се виждаше водата.

— Те са в крайбрежния канал — извиках на Нед.

— Те са във водата!