Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (83)

82.

Чакахме съобщение от „Леговището на Вълка“. Всички в препълнената стая искаха на всяка цена да го заловят. Той беше особено опасен и извратен престъпник, но освен това ФБР се нуждаеше от тази победа; много хора, които заработваха заплатите си, зависеха от нея. Залавянето на Вълка щеше да бъде огромна победа. Само ако можехме да го открием. А ако успеем да се доберем и до всички останали луди копелета? Сфинкса. Тоскабела. Луи XV. Стърлинг.

Но нещо ме притесняваше. Ако Вълка беше толкова могъщ и непобедим, както изглеждаше, защо изобщо се бе замесил във всичко това? Защото винаги се е занимавал с всякакви видове престъпна дейност? Или защото самият той бе сексуален маниак? Докъде можеше да ме отведе този начин на мислене?

Той е побъркан, но все пак…

С изключение на няколкото часа, когато се прибрах у дома, за да видя децата, през следващия ден и половина останах в Хувър Билдинг. Както и повечето агенти, работещи по случая, дори Мони Донъли бе емоционално ангажирана. Продължихме да събираме информация, особено за руските мафиоти в Щатите, но най-вече очаквахме съобщение от Вълка за господин Потър. Ще вземе ли поръчката? Какво кроеше копелето?

Няколко пъти говорих с Джамила, със Сампсън, с децата и мама Нана. Дори с Кристин. Трябваше да разбера какво е решила за малкия Алекс. След разговора ни не бях сигурен дали тя самата знае, което беше още по-обезпокоително. Усетих някакви противоречиви нотки в гласа й, когато говореше за отглеждането на Алекс, макар да ми заяви, че е готова да заведе дело за попечителство. Имайки предвид всичко, което бе преживяла, ми беше много трудно да продължавам да й бъда ядосан.

По-скоро бих пожертвал дясната си ръка, отколкото да се откажа от своето малко момченце. Само мисълта за това караше главата ми да пулсира от болка и правеше още по-трудно дългото очакване.

Около десет часа на втората вечер телефонът върху бюрото ми иззвъня и аз веднага го вдигнах.

— Как се чувстваш? — Беше Джамила и макар че гласът й звучеше ясно, знаех, че е чак на срещуположния край на страната, в Калифорния.

— Изцеден съм — отвърнах. — Затворен съм в една малка стая без прозорци с осем миризливи хакери от ФБР.

— Страхотно! Значи, доколкото разбирам, Вълкът още не е отговорил?

— Не е само това. — Разказах на Джамила за телефонния разговор с Кристин.

За разлика от мен, тя не изпитваше съчувствие към нея.

— За коя, по дяволите, се мисли тази жена? Тя сама изостави малкото си момче.

— Нещата са по-сложни.

— Ти винаги си готов да оправдаеш другите. Мислиш, че хората поначало са добри.

— Предполагам, че си права. Тъкмо това е причината да си върша работата. Защото повечето хора добри и не заслужават лайната, които са се изсипали върху главите им.

Джамила се засмя:

— Е, нито пък ти. Помисли си за това. Нито пък малкият Алекс, Деймън, Джени, мама Нана. Не че си питал за мнението ми. Повече няма да говоря по въпроса. И така, какво става със случая? Смени темата с някоя по-приятна.

— Чакаме някакъв знак от този руски гангстер и извратените му приятелчета. Аз все още не разбирам защо се е замесил в отвличанията.

— Ти в главната квартира на ФБР ли си, в куба на Хувър? Оттам ли се обаждаш?

— Да, но не е точно куб. На Пенсилвания Авеню има само седем етажа заради строителните виждания на вашингтонските архитекти. И единадесет от задната страна.

— Благодаря за ценната информация. Започваш да звучиш като истински фебереец. Обзалагам се, че сигурно човек се чувства малко зловещо в тази сграда.

— Не, просто си представям, че съм на петия етаж. Би могло да е всяка друга част на сградата.

— Погледни го откъм тъмната страна. Да си в сградата на самия Дж. Едгар Хувър! Да си фебереец. Само мисълта за това ме кара да настръхвам — пошегува се тя.

— Очакването навсякъде е едно и също, Джам.

— Поне си имаш готини телефонни другарчета, с които можеш да си побъбриш.

— Така е, права си — с теб чакането е много по-лесно.

— Радвам се, че го чувстваш така. Имаме нужда се видим, Алекс. Да се докоснем. И да поговорим за някои неща.

— Веднага щом приключим със случая, ще взема първия самолет. Обещавам.

Джамила отново се засмя:

— Е, пожелавам ти да заловиш този знаменит мафиот. Да сгащиш големия лош Вълк, това психясало копеле. В противен случай аз ще се кача на самолета за изток.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.