Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (57)

Глава 57

Господин Накамура се събуди няколко минути след шест с усещането, че е чул шум от затваряне на врата. Спомни си преживяванията от миналата нощ и му бяха необходими няколко минути, за да се убеди, че не е сънувал.

Отметна завивките и спусна крака на килима, където напипа с пръсти пантофи, които някой бе оставил пред леглото му. Обу ги, облече халата и се насочи към стола, където предишната вечер бе оставил официалното си сако, ризата и останалите си дрехи. Смяташе да приготви багажа си рано сутринта. Там обаче ги нямаше. Опита се да си спомни дали не ги беше прибрал вече в куфара. Вдигна капака и видя, че ризата, изпрана и изгладена, е сгъната вътре, а сакото, също изгладено, виси в чантата за костюми.

Влезе в банята и видя, че ваната е пълна малко над половината. Провери температурата и установи, че водата е топла, без да е гореща. Тогава си спомни звука от затваряне на врата. Точно толкова силен, че да го събуди, без да безпокои останалите гости в дома. Накамура свали халата си и стъпи във ваната.

 

 

Анна излезе от банята и започна да се облича. Посегна да вземе часовника, който Тина й беше дала, и видя, че на нощното й шкафче има плик. Дали Андрюс не беше го оставил, докато е била в банята? Сигурна беше, че го нямаше когато се събуди. На него бе написано само „Анна“. Позна решителния почерк на Арабела.

Приседна на края на леглото и скъса плика.

„Уентуърт Хол

26 септември, 2001

Скъпа моя Анна,

Откъде да започна с благодарностите? Преди десет дни ми заяви за желанието си да докажеш, че нямаш нищо общо с трагичната смърт на Виктория. Оттогава направи далеч повече от това, дори спаси семейния бекон.“

Анна се разсмя от все сърце на типично английския израз за „насъщния хляб“. От плика изпаднаха два листа. Наведе се да ги вдигне от пода и ахна. Единият бе чек, издаден от банка „Кутс“, на името на Анна Петреску на стойност един милион паунда. А вторият…

 

 

Щом се облече, Накамура взе мобилния си телефон от нощното шкафче и набра един номер в Токио. Нареди на финансовия си директор да преведе сумата от четирийсет и пет милиона долара в банката му в Лондон. Излишно беше да говори с адвокатите си, защото вече им беше дал инструкции да прехвърлят капарото, което държаха, в банка „Кутс“, където семейство Уентуърт имаха сметка от близо двеста години.

Преди да излезе от стаята за закуска, спря за миг пред портрета на Уелингтън. Поклони се леко пред Железния херцог, убеден, че той е останал доволен от развитието на събитията снощи.

Докато се спускаше надолу по мраморното стълбище, забеляза Андрюс в преддверието. Икономът наглеждаше последните приготовления за изнасянето на Ван Гог, вече с оригиналната си рамка. Помощникът му поставяше внимателно дървената кутия до изхода, за да може да бъде подръка, когато пристигне колата на Накамура.

Тъкмо бе стигнал най-долното стъпало, когато Арабела шумно отвори вратата на стаята за закуска.

— Добро утро, Такаши — поздрави го сърдечно. — Искрено се надявам въпреки снощните събития да си си починал.

— Благодаря ти, Арабела — отговори той и извърна глава към куцукащата надолу по стълбите Анна.

— Не знам как да ти благодаря — рече младата жена.

— „Сотбис“ щяха да ме одерат с далеч по-голяма сума — подхвърли Арабела, без повече обяснения.

— А знам също, че и Тина… — опита се да продължи Анна, но беше прекъсната от отривисто почукване на вратата.

Накамура спря насред помещението, а Андрюс с бързи стъпки тръгна да отвори.

— Това вероятно е моят шофьор — обади се японецът.

— Добро утро, господине — рече икономът.

Арабела се приближи да види кой е и широко се усмихна на неочаквания гост.

— Здравей, Джак — поздрави тя. — Радвам се, че идваш навреме за закуска. Отскочил си случайно от Щатите или прекара нощта в местното полицейско управление?

— Не, Арабела. Разказаха ми за подвизите ти снощи — ухили се Джак.

— Ето го и моят герой — присъедини се към възторженото посрещане Анна. Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Появи се тъкмо навреме, за да ни спасиш.

— Не беше много честно — укори го Арабела — да предупреждаваш местната полиция, и на първо място шефа на управлението.

Анна се обърна към Накамура.

— Това е моят приятел Джак Фицджералд Делейни.

— Който несъмнено има кръщелно име Джон — предположи японецът, докато се здрависваше с Джак.

— Съвършено вярно, сър.

— Такива имена се избират от майка ирландка или може би сте роден на двайсет и втори ноември 1963^[1]?

— Виновен и по двете обвинения.

— Много смешно — подхвърли само Арабела и поведе гостите си към стаята за закуска. Анна заразказва оживено на Джак защо е превързан крака й.

Домакинята покани Накамура да седне от дясната й страна. Даде знак на Джак да заеме стола отляво.

— Седни до мен, младежо. Има още няколко въпроса, които бих искала да ти задам.

Джак забеляза блюдото с бъбреци с подправки и посегна към ножа и вилицата.

— Засега може да забравиш за храната — скастри го домакинята, — поне докато не им разкажеш защо не съм на първа страница на „Дейли Мейл“ с разказ за героичните ми действия снощи.

— Нямам представа за какво говорите — опита да се измъкне Джак, докато Андрюс му наливаше кафе.

— И ти значи. Нищо чудно, че толкова много хора нямат доверие в теориите за заговори и полицейски акции. Хайде помисли малко, Джак.

— Когато разговарях тази сутрин с колегите си от МИ 5, те ме увериха, че нито един терорист не е прекрачил границите на тази страна през последните двайсет и четири часа.

— С други думи, тя се е измъкнала пак — намеси се Анна.

— Не съвсем. Мога да ви уверя, че жена, висока около метър и петдесет, с тегло към четирийсет килограма и с рана от куршум, е прекарала нощта в затвора „Белмарш“.

— Откъдето сигурно ще избяга — предположи Арабела.

— Никой не е избягал от „Белмарш“ досега.

— В крайна сметка сигурно ще я изпратят в Букурещ.

— Съмнявам се — възрази Джак. — На първо място, няма никакви данни, че тя е влязла в тази страна, пък и никой няма да търси жена точно в този затвор.

— В такъв случай ти позволявам да си вземеш малко гъби.

Джак отново посегна към вилицата и ножа.

— Горещо ги препоръчвам — обади се Накамура и се надигна от мястото си. — За съжаление се налага да ви напусна, защото има опасност да закъснея за моята среща.

Наложи се Джак за втори път да остави вилицата и ножа и да се изправи заедно с всички да изпрати господин Накамура.

Андрюс седеше пред входа на дома и се разпореждаше как да поставят червената дървена кутия в багажника на лимузината, когато Арабела и гостите излязоха на площадката.

— Струва ми се — започна господин Накамура, — че ако опиша с една дума престоя си в Уентуърт Хол като „запомнящ се“, това ще е типичен пример за английското омаловажаване. — Обърна се, за да хвърли последен поглед на портрета на Гейнсбъро на лейди Катрин Уентуърт. — Ако греша поправете ме, Арабела, но тя не носи ли огърлицата, с която бяхте снощи на вечеря?

— Точно така — усмихна се Арабела. — Милейди е била актриса, нещо, което по съвременната терминология би се равнявало на танцьорка на пилон, така че един Господ знае кой от многобройните й почитатели й я е подарил. Не се оплаквам, защото тъкмо на нея трябва да благодаря за красивото бижу.

— И за обеците също — додаде Анна.

— За съжаление обецата е само една — тъжно въздъхна Арабела.

— Обецата ли? — Джак бе впил поглед в картината. — Може ли да съм толкова тъп? Било е пред очите ми през цялото време.

— Какво е било пред очите ти? — попита младата жена.

— Липман беше написал на гърба на снимката на Фенстън с Джордж Буш: „Това е доказателството, от което имаш нужда“.

— Доказателство за какво? — поинтересува се и Арабела.

— Че той е поръчал убийството на сестра ти.

— Не намирам връзка между президента на Съединените щати и лейди Катрин Уентуърт — изсумтя нейно благородие.

— Точно тази грешка допуснах и аз. Връзката не е между лейди Уентуърт и Буш, а между лейди Уентуърт и Фенстън. И следата направо ще ни избоде очите.

Всички отправиха погледи към портрета на Гейнсбъро.

— И двамата носят една и съща обеца — първа наруши мълчанието Анна. — На мен също не ми е направило впечатление. Спомням си, че забелязах новата обеца на ухото на Фенстън в деня, в който ме уволни, но изобщо не я разпознах.

— Липман обаче бързо е осъзнал значението на този факт — уточни Джак, който само дето не потриваше доволно ръце.

— Разбирал е, че това е жизненоважно доказателство, което ще ни даде шанс да повдигнем обвинение.

Андрюс леко се изкашля.

— Прав си Андрюс — обади се Арабела. — Не бива да задържаме повече господин Накамура. Много семейни разкрития му се събраха през последния ден.

— Това е вярно — съгласи се японецът. — Все пак искам да поздравя господин Делейни за забележителното разкритие.

— Бавно, но сигурно стигна до истината — отбеляза Анна и улови за ръка младия мъж.

Господин Накамура се усмихна, а Арабела го придружи до вратата на колата, Анна и Джак останаха на най-горната площадка.

— Добра работа свърши, ловецо. Напълно съм съгласна с господин Накамура.

Джак се усмихна.

— Да не говорим за твоя принос на новобранец? Разбра ли защо Тина?…

— Вече мислех, че си забравил — въздъхна Анна. — Трябва да призная, че съм пропуснала няколко много ясни доказателства, очевидни дори за аматьор.

— Какви например?

— Едно момиче, което е привърженик на отбора „49“, както и на „Лейкърс“, с достатъчно познания в областта на изкуството и с вкус към американското изкуство, с хоби да плава с яхта на име „Кристина“, наречена на имената на двете деца на собственика.

— Тя е дъщерята на Крис Адамс! — възкликна Джак.

— И сестра на Крис Адамс младши.

— Това обяснява всичко.

— Почти всичко. Тина Адамс не само е загубила дома си, след като Кранц е прерязала гърлото на брат й, но й се е наложило да прекъсне образованието си в правния факултет, да, тъкмо правния.

— Излиза, че Фенстън е попаднал на неподходящ човек.

— Нещо повече. Тина сменя името си от Адамс на Форстър, мести се в Ню Йорк, преминава курс за секретарки, кандидатства за апетитно място в банка и чака секретарката на Фенстън да напусне — нещо напълно обичайно, — за да се вклини.

— При това успява да издържи до уволнението миналата седмица — напомни Джак.

В това време господин Накамура се поклони дълбоко на домакинята си и най-сетне се качи в лимузината.

— Още по-добрата новина, ловецо, е… — Анна помаха за сбогом на Накамура, — че Тина е успяла да копира всички документи, уличаващи Фенстън, на своя компютър. Запазила е договори, писма, дори личните бележки, които Фенстън си мисли, че са унищожени в Северната кула. Ето защо смятам, че няма да мине много и ти ще успееш да приключиш случая на Брайс Фенстън.

— Благодарение на теб и на Тина — отбеляза Джак. Замълча за миг. — Все пак е загубила абсолютно всичко.

— Не съвсем. Арабела й подари един милион долара за ролята, която изигра в спасяването на Уентуърт Хол.

— Един милион долара?

— Да не споменаваме за милиона лири, който получавам аз за усилието — „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“, както бе написала Арабела в бележката си.

— Свети Лука — рече Джак. — „Давайте и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери^[2]“.

— Впечатлена съм — възхити се Анна.

— Като си помисля, дори не успях да закуся — оплака се Джак.

— Може да се смиля над теб и да ти позволя да се присъединиш към мен на обяд в първа класа на самолета, с който се прибирам.

Той се обърна и се усмихна.

— По-скоро бих желал да дойдеш на вечеря с мен в събота вечер.

— Вечерта на ирландското задушено ли? — попита Анна. — Май ще е по-добро от храната в първа класа. С удоволствие ще дойда.

— Преди да се съгласиш, трябва да те предупредя за нещо.

Колата на Накамура вече се бе скрила от погледите им.

— И какво е то?

— Майка ми е с впечатлението, че досега си била омъжена три пъти, имаш пет деца, не всичките от съпрузите ти, като четири от тях ползват наркотици, а петото е в затвора. — Той замълча. — Освен това знае, че се занимаваш с професия, далеч по-древна от тази на консултант по история на изкуството.

Анна се разсмя от все сърце.

— И какво ще й кажеш, когато разбере, че нищо от това не отговаря на истината?

— Че не си ирландка — отговори смутено Джак.