Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (35)

Глава 35

Първото нещо, което направи Анна, когато се събуди на следващия ден, бе да се обади в Уентуърт Хол.

— Опитват се да ни притискат — предупреди Арабела, след като чу последните новини.

— Какво имаш предвид?

— Фенстън е изпратил предупреждение, че ще обяви имението в банкрут. Дава ми четиринайсетдневен срок да върна дълга, в противен случай ще организира търг за продажбата на Уентуърт Хол. Надявам се Накамура да не разбере, защото това ще отслаби позициите ти при сделката, да не говорим, че може дори да се откаже.

— Имам среща с него тази сутрин в десет. Ще ти се обадя веднага щом получа някаква информация, но да знаеш, че ще е някъде след полунощ.

— Не се тревожи, ще бъда будна и ще чакам — успокои я Арабела.

Анна затвори и веднага се зае да обмисля стратегията си за предстоящия разговор с Накамура. Всъщност не беше мислила за почти нищо друго през последните дванайсет часа.

Знаеше, че Арабела ще е съгласна на сума, която да покрие дълга й към „Фенстън Файнанс“ и дай създаде известна сигурност, че ще може да върне парите на своите кредитори и да плати данъците. Пресметна, че сумата възлиза на около петдесет милиона. В крайна сметка щеше да се съгласи и на тази сума, стига да може да се върне в Ню Йорк, да заличи квалификацията „безследно изчезнала“ от името си и да започне отново да тича в Сентръл Парк. Би могла дори да помоли Накамура да й разкаже по-подробно за работното място в неговата фондация.

Прекара доста време във ваната, така че водата от вряла постепенно стана съвсем хладка — удоволствие, което обикновено си позволяваше единствено през почивните дни, — като не спираше да обмисля стратегията и поведението си за срещата с Накамура. Развесели се при мисълта каква би била реакцията му, когато отвори подаръка й. Няма сериозен колекционер, който да не почувства особена тръпка при срещата с бъдещ талант — напомня донякъде на тръпката, която изпитваш, когато изсипваш значителна сума за вече признат майстор. Като види смелия рисунък и полета на вдъхновението, без съмнение ще закачи творбата в частната си колекция. Сигурно доказателство за получено признание.

Анна дълго и обстойно обмисля и какво точно да облече за следващата им среща. Спря се на бежова ленена рокля с деликатен декоративен шев, широк кожен колан, и много тънка златна верижка — тоалет, който в Ню Йорк би изглеждал прекалено семпъл, но за Токио бе направо дързък. Вчера бе избирала подходящото облекло за откриване на разговорите, а днес — за приключването им.

За трети път отвори чантата си, за да се увери, че писмото на доктор Гаше до Ван Гог е при подготвения от нея прост почти стандартен договор за покупко-продажба от една страница. Ако можеше да стигне до споразумение с Накамура относно цената, щеше да поиска като знак за добра воля от негова страна десет процента от сумата капаро, които щяха да бъдат възстановени напълно, в случай че купувачът не е доволен след задължителния преглед на картината…

Погледна часовника си. Срещата бе определена за десет и той бе обещал да изпрати колата си да я вземе в девет и четирийсет. Това означаваше, че трябва да чака във фоайето. Японците бързо губят търпение, когато видят, че отсрещната страна се опитва да играе игри.

Слезе с асансьора в преддверието на хотела и отиде на рецепцията.

— Предполагам, че днес ще си замина, ето защо моля да ми приготвите сметката, за да я уредя, когато се върна.

— Разбира се, доктор Петреску — отговори администраторът. — Може ли да ми кажете дали сте използвали минибара?

Тя се замисли.

— Да, изпих две бутилки вода „Евиан“.

— Благодаря ви. — Мъжът започна да въвежда информацията в компютъра.

Пиколото вече бързаше към нея.

— Шофьор вече тук да взима вас — изстреля момчето и я поведе към колата отпред.

Джак седеше в таксито, когато Анна се появи на входа. Беше твърдо решен да не я изгуби втори път. Преследвачката също щеше да чака, но тя знаеше къде отива Анна.

 

 

Кранц също прекара нощта в центъра на Токио, но за разлика от Петреску, не в хотелско легло. Беше се приютила в кабината на строителен кран на височина от около четирийсет и пет метра над земята. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я търси там. От тази височина проследи как слънцето се издига над покривите на императорския дворец. Беше пет и петдесет и шест. Време беше да слиза, ако искаше да остане незабелязана.

Щом стъпи на земята, побърза да се слее с потока хора, тръгнали към станциите на метрото, за да отидат на работа.

Озова се в центъра на Гинза след седем спирки на влака и с бързи стъпки се насочи към „Сейо“. Шмугна се във фоайето на хотела и се сгуши в чупките на залата — редовен клиент, който никога не се регистрира, не остава и да преспи в хотела.

Мястото, което си беше избрала, дяваше добра видимост към вратите на двата асансьора, като в същото време излизаше от обсега и на най-наблюдателните сервитьори. Чака дълго, а като всяко друго умение, и чакането се усвояваше с дълга практика.

 

 

Шофьорът затвори вратата зад нея. Сега беше друг. Анна никога не забравяше лица. Потеглиха в пълно мълчание. С всеки следващ километър тя ставаше все по-уверена.

Когато шофьорът отново отвори вратата пред нея, Анна забеляза, че секретарката на Накамура я чака във фоайето на сградата. Шейсет милиона долара, повтаряше си наум, докато изкачваше стъпалата, и няма да отстъпя с нито цент. Стъклената врата се плъзна пред нея и секретарката се поклони ниско.

— Добро утро, доктор Петреску. Накамура-сан ви очаква.

Анна се усмихна и последва младата жена по дългите коридори, на чиито врати нямаше никакви табели. Леко почукване и секретарката отвори вратата на кабинета, за да съобщи за пристигането й.

Анна отново се стъписа пред гледката, която се разкри пред нея, но този път поне успя да задържи устата си затворена. Накамура се изправи иззад бюрото си и се поклони. Посетителката отговори на жеста подобаващо и изчака да бъде поканена да седне. Домакинът седна обратно на мястото си. Усмивката му от вчерашния ден беше заменена от мрачно изражение. Анна реши, че това вероятно е някакъв търговски трик.

— Доктор Петреску — започна той, след като отвори папката пред себе си. — Изглежда по време на вчерашната ни среща не сте били достатъчно откровена с мен.

Устата й пресъхна, докато следеше как Накамура обръща листовете пред себе си. Той свали очилата си и се втренчи в нея. Тя се опита да не трепне.

— Не ми казахте например, че вече не работите за „Фенстън Файнанс“, нито дори намекнахте, че съвсем наскоро сте освободена от борда на директорите за поведение, смятано за недостойно за служител на банка. — Анна си наложи да диша ритмично. — Пропуснахте да споделите и тъжната новина за убийството на лейди Виктория Уентуърт, и то в момент, когато е била сред големите длъжници на вашата банка. — Накамура отново сложи очилата си. — Дългът й възлиза на някъде около четирийсет милиона долара. Забравихте да споменете също, че според регистрите на полицията в Ню Йорк се водите за безследно изчезнала. Но най-непростимото за мен е, че не ми дадохте никакъв знак, че творбата, която ми предлагате, ако използваме полицейския жаргон, може да се определи като „открадната вещ“. — Накамура затвори папката и отново свали очилата си. Погледът му се спря безмилостно на лицето й. — Сигурно има просто обяснение за подобен пристъп на амнезия.

Единственото й желание в момента бе да скочи и да побегне от кабинета. Баща й обичаше да повтаря, че когато те разкрият, най-добрата стратегия е тутакси да си признаеш. И тя призна всичко от игла до конец. Довери му дори къде е скрила картината. Накамура мълча през цялото време, а също и няколко минути след това.

— Сега разбирам защо поставихте условие картината да не се продава поне десет години и да не се излага публично. Не мога да не ви попитам обаче как възнамерявате да уредите отношенията си с бившия ви шеф. За мен е ясно, че господин Фенстън държи по-скоро да включи платното в своята колекция, отколкото да получи сумите по кредита.

— Точно в това е целият въпрос — каза Анна. — Щом дългът бъде изплатен, имението Уентуърт е в правото си да продаде картината на когото поиска.

— Ако приема вашата версия и наистина имам интерес да купя автопортрета, ще поставя и някои условия.

Анна кимна.

— На първо място, ще искам да купя картината директно от лейди Арабела Уентуърт, и то само след като нещата са напълно изчистени от юридическа гледна точка.

— Нямам възражения по този въпрос.

— Второ, ще очаквам автентичността на творбата да бъде потвърдена от музея „Ван Гог“ в Амстердам.

— Това също не би представлявало проблем.

— Третото ми условие вероятно няма да ви допадне — продължи Накамура. — Става дума за цената. И ако използвам типично американския израз, ще я определя от позиция на силата.

Анна кимна доста неохотно.

— Ако, повтарям отново, ако сте в състояние да удовлетворите първите ми две условия, съм готов да платя за картината на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ на имението Уентуърт петдесет милиона долара, с които, вече направих известни изчисления, ще бъде погасен кредитът на лейди Арабела, а и ще се покрият разходите по данъци и такси.

— При излагане на картината на търг чукчето на водещия ще удари при цена най-малко осемдесет или поне седемдесет милиона — възрази Анна.

— Което ме кара да мисля, че отдавна не са ви чукали — подхвърли Накамура. — Моля за извинение — додаде той незабавно. — Вече сте наясно, че никак не ме бива в играта на думи. — Усмихна се за първи път този ден. — Информираха ме, че Фенстън вече е издал нареждане за обявяване на банкрут на вашата клиентка, и доколкото познавам американците, ще минат години преди да се уредят формалностите. Адвокатите ми в Лондон потвърдиха, че лейди Арабела не е в позиция да посрещне каквито и да било тежки юридически разходи в съдебни битки, каквито неизменно биха последвали.

Анна въздъхна, преди да подхване:

— Ако, повтарям, само ако… — Мъжът насреща й реши все пак да се усмихне. — Ако приема вашите условия, ще очаквам и жест на добра воля.

— Какво имате предвид?

— Да оставите десет процента, или пет милиона долара, под формата на декларация при адвоката на лейди Арабела в Лондон.

Накамура поклати глава.

— Не, доктор Петреску. Не мога да приема подобно нещо.

Анна беше сразена.

— Но ще депозирам подобна декларация при моя адвокат, в размер на пет милиона, като цялата сума ще бъде изплатена при сключването на договора.

— Благодаря ви. — Анна не успя да скрие огромното облекчение, което изпита.

— Приемайки вашите условия — продължи Накамура, — ще очаквам от вас ответен жест на добра воля. — Той се изправи. Анна последва примера му съгласно етикета, но бе страшно неспокойна. — Ако сключим успешно тази сделка, да обмислите сериозно възможността да заемете поста директор по изкуствата в моята фондация.

Анна се усмихна, но не се поклони. Вместо това подаде ръка с думите:

— Ще използвам един друг отвратителен американски израз, господи Накамура, „договорихме се“.

И се обърна да си върви.

— Още нещо, преди да се разделим — спря я нейният домакин, като взе някакъв плик от бюрото си. Погледна го с надеждата, че няма да чуе нещо неприятно. — Ще бъдете ли така добра да предадете този плик на госпожица Данута Секалска, голям талант, който, надявам се, ще има възможност да разцъфти.

Анна се усмихна широко. Председателят я придружи по дългия коридор и до самата лимузина отвън. По пътя разговаряха за трагедията, сполетяла Ню Йорк, и неизбежните последствия. Но той така и не спомена какво се бе случило с предишния му шофьор, нито, че е в болница, за да се възстанови от сериозните си наранявания и не на последно място от загубената си мъжка гордост.

Но според обичая си японците предпочитат някои тайни да си останат в семейството.

 

 

Винаги когато бе в непознат град, Джак избягваше да съобщава на посолството за пребиваването си. Служителите там обичаха да задават много въпроси, на които не желаеше да дава отговори. Токио не правеше изключение. Той обаче имаше нужда от отговори на някои свои въпроси и знаеше кого точно да попита.

Един тип, когото беше пъхнал зад решетките за няколко години, му бе казал, че когато си в чужбина и имаш нужда от информация, най-добре да отседнеш в добър хотел. Но не бива да се обръщаш с въпроси към управителя или към хората на рецепцията. Твоят човек в такива случаи винаги е портиерът. Заплатата му никога не стига, ето защо приема да изпълни някои малки задачи, например споделяне на информация.

За петдесет долара Джак научи всичко за Накамура, включително и коя дупка при играта на голф най-трудно му се удава — четиринайсетата.

 

 

Кранц проследи излизането на Петреску от сградата. Бързо повика такси и поиска да я остави на стотина метра от входа на хотел „Сейо“. Ако Петреску се готвеше да заминава, непременно щеше да мине оттук, за да си вземе багажа и да уреди сметката си.

Щом лимузината я остави пред входа на хотела, Анна реши да не се бави с уреждането на сметката, а се качи направо в стаята си. Приседна на леглото и позвъни на Арабела. Гласът на милейди звучеше като на напълно буден човек.

— Истинска Порция — заключи Арабела, преди да й пожелае лека нощ. Въпросът беше коя от двете — от пиесата на Шекспир или жената на Брут? Тя откопча златната си верижка, свали кожения колан, изрита обувките и най-накрая съблече роклята си. Замени официалното си облекло с фланелка с къси ръкави, дънки и маратонки. Трябваше да напусне хотела по обяд, така че имаше време за още един разговор. Нищо че приятелката й може би вече беше в леглото.

След няколко позвънявания отсреща й отговори сънлив глас.

— Кой е?

— Винсент.

— Господи, кое време е? Трябва да съм заспала.

— Първо трябва да чуеш моята новина.

— Да не би да продаде картината?

— Как се сети?

— Колко й взе?

— Достатъчно.

— Поздравления. Къде отиваш сега?

— Да я взема.

— Къде е това?

— Където винаги е била. Хайде заспивай — посъветва я Анна.

Линията прекъсна.

 

 

Тина се усмихна и отново се отпусна прегръдките на съня. Фенстън поне веднъж щеше да бъде победен точно с неговите прийоми.

— О, Господи! — стресна се тя и мигом се разбуди. — Не я предупредих, че ловецът, който е по петите й, е жена и знае, че е в Токио.