Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (37)

Глава 37

Анна разтри очи и премести стрелките на часовника си.

Беше успяла да спази договорката си с Антон да се върне след четири дни. Сега най-големият й проблем щеше да е транспортирането на картината до Лондон, докато в същото време…

— Дами и господа, капитанът включи светлините на надписа: „Затегнете коланите“. Ще кацнем в Букурещ след около двайсет минути.

Усмихна се при мисълта, че човекът на Фенстън най-вероятно вече е кацнал в Хонконг и се чуди защо не я вижда да излиза от залата на пристигащите. Дали щеше да се качи на самолет за Лондон, или щеше да рискува с Букурещ? Най-вероятно щеше да пристигне в румънската столица, когато тя излита за Лондон.

Излезе отвън на тротоара и с радост видя Сергей, опрян на вратата на жълтия си мерцедес. На лицето му грееше широка усмивка. Щом я забеляза, веднага отвори задната врата на таксито си. За съжаление тя не разполагаше вече с достатъчно пари, за да му плати за услугата.

— Къде отиваме? — попита той.

— Първо трябва да се отбия в академията.

Толкова много й се искаше да му разкаже за преживяванията си през последните дни, но не го познаваше достатъчно, за да поеме такъв риск. Сърцето й се сви при мисълта, че вече не вярва на хората.

Колата спря пред стълбите на входа, точно там, където бе оставила Антон, преди да замине за Токио. Излишно беше да му казва да я изчака. Студентът, който дежуреше на входа, я упъти към залата, където професор Теодуреску изнасяше лекция по проблемите на авторството.

Анна се запъти към залата на първия етаж и тъкмо влезе вътре след няколко закъснели студенти, светлините угаснаха. Плъзна се на първото свободно място в края на втория ред. С огромно удоволствие се потопи в един свят, различен от този навън.

— Определянето на произхода и авторството на дадено произведение — започна Антон, прокарвайки ръка през косата си по характерен за него маниер, с такова удоволствие имитиран от студентите извън залата — е причина за множество спорове и конфликти сред учените. Защо? Защото проблемът е вълнуващ, винаги отворен и рядко се стига до категорични заключения. Същевременно няма съмнение, че в много галерии се излагат картини, които рядко са дело единствено на художниците, чиито имена стоят под тях. Естествено, напълно възможно е майсторът да е създал основната фигура, на Мадоната или на Христос например, и да е оставил някой свой ученик да довърши фона. Следователно трябва да решим дали няколко творби, всичките с един и същ сюжет, могат да бъдат изпълнени от един и същ майстор, или е по-вероятно някоя от тях. Да не кажем повечето, да са дело на най-блестящите му ученици, които в продължение на стотици години са бъркани с техния учител.

Анна се усмихна на израза „блестящи ученици“, спомняйки си писмото, което трябваше да предаде на Данута Секалска.

— А сега нека да разгледаме няколко примера — продължаваше Антон — и да видим ще можете ли да различите намесата на нечия чужда ръка. Първият е картина от галерията „Фрик“ в Ню Йорк. — На екрана зад Антон се появи картина. — Рембранд, почти чувам как се възмущавате, но изследователски проект от 1974 година постави под съмнение някои факти. Според участниците в него „Полският ездач“ е работа на поне двама души, единият от които може би, пак повтарям, може би е бил Рембранд. От музея „Метрополитън“, който е само на няколко пресечки от галерията „Фрик“, на отсрещната страна на Пето Авеню, не успяха да прикрият възмущението си, когато същите изтъкнати учени, участвали в това изследване, отхвърлиха авторството на Рембранд на две картини, известни като „Семейство Берестайн“, които се намират в музея от 1929 година.

Не се разстройвайте прекалено много от разправиите между тези две авторитетни институции, защото от дванайсетте творби, приписвани на Рембранд в лондонската „Уолъс Кълекшън“, само „Портрет на Титус, сина на художника“ беше обявена за действителна работа на великия холандец. — Анна толкова се вживя, че започна да си води бележки. — Следващият художник, към чиито работи бих искал да насоча вашето внимание, е велият испански майстор Гоя. За огромно притеснение на управата на музея Прада в Мадрид Хуан Хосе Хункуера, водещ специалист в света по проблемите на Гоя, изказал предположението, че „черните рисунки“, които включват призрачни видения като „Сатаната поглъща своите деца“, не може да са дело на ръката на Гоя, защото стаята, за която са били подготвяни като стенописи, е била завършена едва след неговата смърт. Друг водещ специалист и критик от Австралия, Робърт Хюс, в книгата си за Гоя посочващ, че според него те са дело на сина на художника.

Да се обърнем и към импресионистите. Работи на Мане, Моне, Матис и Ван Гог, чиито творби се излагат в галерии из целия свят, невинаги се признават от съответните специалисти. „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадени от „Кристис“ през 1987 година за близо четирийсет милиона долара, все още са обект на обсъждане от Луи Тилборг и Ела Хендрикс от музея „Ван Гог“.

Когато се извърна, за да постави в апарата следващия диапозитив, Антон забеляза Анна сред студентите. Тя му се усмихна, а той явно се смути, защото вместо картина на Ван Гог показа картина на Рафаел, което предизвика вълна от смях сред студентите.

— Както виждате, аз също съм в състояние да припиша работата на един автор на някой друг. — Смехът премина в аплодисменти. Анна с изненада установи, че той не откъсва очи от нея. — Нашият велик град също е създал свой голям специалист в областта на разпознаването на авторите, който сега живее в Ню Йорк. Преди няколко години, когато и двамата бяхме студенти, често спорехме до късно нощем чия е тази картина. — Рафаел отново се беше върнал на екрана. — След лекции се срещахме на любимото си място… — Той отново впи поглед в Анна. — В „Коскис“, където от достоверен източник знам, че вие продължавате да се събирате. Обикновено се срещахме към девет след вечерната лекция. — Вниманието му отново се насочи към екрана и темата. — Това е „Мадона с карамфили“, съвсем наскоро закупена от Националната галерия в Лондон. Мненията на специалистите по Рафаел са разделени, но и мнозина от тях се питат каква е причината да има толкова много произведения на една и съща тематика от един и същи автор. Според някои много от тях са по-скоро от школата на Рафаел или по-скоро „по Рафаел“.

Антон отново се обърна към аудиторията и забеляза, че мястото в края на втория ред вече е празно.

Анна пристигна в „Коскис“ пет минути преди посоченото време. Само много внимателен студент можеше да забележи, че лекторът тази вечер се отклони за няколко минути от стройно подредената лекция, за да й съобщи къде да се срещнат. Тя трудно можеше да сбърка страха в очите на Антон. Но и само човек, живял в полицейска държава, знаеше какво означава той.

Анна огледа помещението, което не се беше променило кой знае колко от студентските й години. Същите пластмасови маси и столове, а вероятно сервираха и същото тръпчиво вино, което не ставаше за износ. Мястото никак не беше подходящо за преподавател по перспектива, още по-малко за търговец на картини от Ню Йорк. Тя поръча две чаши наливно червено.

Още помнеше колко много й харесваше да прекарва вечери наред тук в обсъждане на предимствата и качествата на Константин Бранкузи^[1] и на „Ю Ту“, на Джон Ленън и Том Круз. След това по целия път към вкъщи трябваше да смуче ментови бонбони, за да не подуши майка й, че е пушила и е пила няколко глътки алкохол. Баща й знаеше и само с намигване посочваше зад коя врата е майка й.

Спомни си и първия път, когато се любиха с Антон. Беше им толкова студено, че не посмяха да свалят палтата си, и когато всичко свърши, Анна дълго време се чуди заслужава ли си да го направи пак. Вероятно никой не беше обяснил на Антон, че на жената й трябва малко повече време, за да стигне до оргазъм.

Вдигна очи и видя фигурата на висок мъж да приближава към нейната маса. За миг се усъмни дали беше Антон. Човекът беше облечен със сив войнишки шинел, който очевидно не му беше по мярка, с увит около врата дълъг вълнен шал, а на главата си беше нахлупил кожена ушанка, покриваща ушите му. Много подходящо облекло за нюйоркската зима, бе първата мисъл, която й мина през ума.

Антон се настани на стола срещу нея и свали шапката си, но нищо друго. Единствената печка в това заведение беше в другия край на помещението.

— Картината при теб ли е? — попита Анна нетърпеливо.

— Разбира се — увери я той и отпи от виното си. — Не е напускала ателието ми през всичкото време, тъй като и най-разсеяният ми студент щеше да забележи, че това изобщо не е моят стил. Честно казано, ще се отърва от нея с най-голямо удоволствие. Бил съм в затвора и за далеч по-малко провинение. Не съм мигнал през последните четири дни. Дори жена ми започна да се съмнява, че нещо не е наред.

— Съжалявам — извини се Анна, докато го наблюдаваше как си свива цигара. — Не трябваше да те излагам на такъв риск, и ми е ужасно неприятно, че ще трябва да те помоля за още една услуга. — Антон настръхна; но все пак реши да изчака да чуе за какво става дума. — Спомена ми, че при теб има осем хиляди долара от парите, които изпращам на мама.

— Така е. Повечето румънци пазят пари в брой под дюшеците си, в случай че правителството внезапно се смени.

— Искам да ми заемеш част от тях. Ще ти ги върна веднага щом се прибера в Ню Йорк.

— Парите са си твои, Анна. Можеш да разполагаш с всеки цент от тях.

— Не, на майка ми са, но не й казвай, моля те, за да не реши, че имам финансови затруднения, защото ще започне да продава мебелите.

Антон не се засмя, както очакваше.

— Наистина имаш финансов проблем, нали?

— Не, стига картината да е с мен.

— Ако искаш, мога да я задържа още един ден — предложи той и отпи от чашата си.

— Благодаря ти, но това означава поредна безсънна нощ и за двама ни — рече Анна. — Време е да те отърва от нея.

Тя се изправи. Не беше докоснала чашата си.

Антон пресуши своята, загаси цигарата и остави няколко монети на масата. Нахлупи отново шапката си и я последва навън. Анна не можеше да не си спомни кога за последен път двамата са излезли заедно от „Коскис“.

Докато Антон обсъждаше нещо оживено със Сергей, Анна се огледа внимателно в двете посоки.

— Ще имаш ли време да се отбиеш при майка ти?

— Няма да рискувам, тъй като ме следят на всяка крачка.

— Не виждам никого — рече Антон.

— Няма начин да го видиш — обясни му тя. — Чувстваш го и знаеш, че е наоколо. А аз си въобразявах, че съм се отървала.

— Но не си — обади се Сергей, докато потегляше.

Никой не пророни дума по време на краткото пътуване до дома на Антон. Сергей паркира и Анна последва художника в къщата. Той я поведе бързо нагоре по стълбите към тавана, където беше ателието му. От долния етаж се чуваше музика, но той не се обади, очевидно не искаше жена му да разбере, че не е сам.

Влязоха в помещение, пълно с платна. Очите й веднага бяха привлечени от Ван Гог с отрязаното ляво ухо. Усмихна се. Същата рамка, същата червена кутия.

— Чудесна е — въздъхна тя. — Сега трябва само да се погрижа да попадне, при когото трябва.

Антон мълчеше и когато му хвърли поглед, забеляза, че е коленичил на пода и в момента вдига една от дъските. Бръкна с ръка в отвора и измъкна дебел плик, който пъхна във вътрешния джоб на шинела си. След това прибра картината в червената кутия и се залови да забива пироните на местата им. Повече от ясно бе, че иска да се отърве от картината час по-скоро. Щом и последният пирон бе забит, вдигна безмълвно кутията и тръгна надолу по стълбите.

Анна отвори външната врата пред него, за да го улесни. Сергей бе отворил багажника на колата. Антон постави вътре голямата кутия и изтупа ръцете си, сякаш с радост се отърваваше от бремето на отговорността. Сергей хлопна капака и зае мястото си зад волана.

Антон измъкна дебелия плик от вътрешния джоб на палтото й и го подаде.

— Много ти благодаря — усмихна се тя и му подаде друг плик, но той не беше адресиран до него. Прочете името и се усмихна, след което я целуна сърдечно по бузата:

— С каквото и да си се заела — рече, — желая ти успех.

Тя му махна с ръка за сбогом.

— Къде ще спите тази нощ? — попита Сергей.

Анна му каза.