Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (25)

Глава 25

— Обажда се Винсент.

— Вярно ли е това, което току-що чух?

— И какво е то?

— Че си откраднала Ван Гог.

— Полицията информирана ли е?

— Не, едва ли ще поеме такъв риск. Дори само за това, че акциите ни продължават да падат.

— И какво смята да предприеме?

— Изпраща човек в Лондон, който да те открие, но все още не мога да разбера кой.

— Може вече да не съм в Лондон, когато пристигне.

— Къде ще бъдеш?

— Отивам си у дома.

— Картината на сигурно място ли е?

— На най-сигурното възможно.

— Трябва да знаеш още нещо.

— Какво?

— Фенстън ще присъства на погребението ти днес следобед.

Линията прекъсна, петдесет и двете секунди бяха изтекли.

Анна остави слушалката, този път бе искрено разтревожена от опасността, на която бе изложена Тина. Какво ли щеше да предприеме Фенстън, когато разбере причината тя винаги да е една стъпка преди него?

Насочи се към гишетата на заминаващите самолети.

— Имате ли багаж? — попита жената зад малкото бюро.

Анна вдигна червената кутия от количката зад себе си и я постави на кантара. До нея сложи куфара си.

— Имате малко свръхбагаж, госпожо — предупреди служителката. — Ще се наложи да доплатите трийсет и два паунда. — Докато Анна вадеше парите от портфейла си, жената закачи етикет на полета на куфара и залепи голям стикер с надпис „Чупливо“ на кутията. — Изход четирийсет и три — допълни и подаде билета на пътничката.

— Ще ви повикат за качване след около трийсет минути. Приятен полет.

Докато крачеше в указаната посока, Анна си мислеше, че пратеникът на Фенстън щеше да е в Лондон много след като тя е отлетяла. В същото време си даваше ясна сметка, че е достатъчно да прочетат внимателно доклада й, за да се сетят къде в крайна сметка щеше да се озове въпросната творба. Нейната единствена и най-важна задача бе да е там преди тях. Сега трябваше да се обади на един телефон, който не бе използвала повече от десет години, и да предупреди един човек, че пътува към него. Стъпи на ескалатора за първия етаж и се нареди на дългата опашка от пътници, които трябваше да бъдат проверени от охраната на летището.

— Насочва се към изход четирийсет и три — съобщи гласът — и ще пътува с полета на „Бритиш Еъруйс“ 272 за Букурещ в осем и четирийсет и четири…

 

 

Фенстън се намести между хората около президента Буш и кмета Джулиани, които се здрависваха с изтъкнати личности на възпоменателната церемония, организирана на мястото на срутените кули близнаци.

Фенстън стоя, докато хеликоптерът на президента се издигна във въздуха, сетне се сля с групата опечалени, заслушан в имената, които отекваха по високоговорителите. След произнасянето на всяко от тях се разнасяше камбанен звън.

Грег Абът.

Загледа се в лицата на хората наоколо.

Кели Билингсън.

Все потънали в скръб близки на загиналите.

Анна Петреску.

Знаеше се, че майката на Анна живее в Букурещ и едва ли би могла да дойде за службата. Опитваше се обаче да отгатне кой от хората в тълпата бе чичо й Джордже от Данвил, Илинойс.

Ребека Рейнджър.

Погледът му попадна на лицето на Тина. Очите й бяха пълни със сълзи. Не вярваше да скърби за Петреску.

Брулио Риъл Поланко.

Свещеникът наведе глава в молитва. След това затвори библията си и направи с нея кръстен знак.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — завърши той.

— Амин — промълви събраното множество.

 

 

Тина наблюдаваше от мястото си Фенстън, който не проля нито една сълза, а само пристъпваше от крак на крак, сигурен знак, че му е досадно. Присъстващите се събираха на малки групи, за да си разкажат спомени, да изкажат съчувствие и да отдадат почит на някой загинал. Фенстън не размени дума с никого. Никой не се приближи до него, преди да се отправи забързано към чакащата го кола.

Тина стоеше встрани сред група опечалени, но погледът й не слизаше от гърба на председателя. Шофьорът му държа задната врата и изчака шефът да влезе и да се настани до някаква непозната, която Тина виждаше за първи път. Двамата не размениха нито дума, докато шофьорът не се върна на мястото си и не натисна копчето на таблото, издигащо опушеното стъкло, което го отделяше от пасажерите отзад. Веднага след това луксозната кола зави и се вля в натовареното движение на улицата. Тина я проследи с поглед, докато се скри. Много й се искаше да се свърже с Анна. Толкова много неща имаше дай съобщи. Сега трябваше да разбере и коя е непознатата. Дали говореха за Анна? Дали Тина не носеше вина, че подтикна приятелката си да се впусне в толкова рисковано начинание? Къде ли се намираше Ван Гог?

 

 

Жената до Фенстън беше облечена в сив костюм с панталон. Анонимността бе едно от най-големите й предимства. Никога не беше посещавала дома или офиса му, макар да се познаваха от повече от двайсет години. Запозна се с Нику Мунтеану още когато той беше един от доверените куриери на президента Николае Чаушеску.

Една от най-важните му задачи по време на режима на Чаушеску беше да разпределя огромни суми в безброй банкови сметки из целия свят — подсигуряване за верните приближени на диктатора. Ако някой от тях престанеше да е вече лоялен, жената, седнала до Фенстън, го ликвидираше, а той преразпределяше сумите на тяхно име. Неговата специалност беше прането на пари — от островите Кук^[1] до Швейцария, а нейната — да ликвидира провинилите се. Предпочиташе да убива с кухненски нож, какъвто може да се купи във всеки магазин, а за разлика от огнестрелното оръжие за него не се налага да имаш разрешение.

И двамата знаеха къде се намират телата на убитите.

През 1985 година Чаушеску реши да изпрати частния си банкер в Ню Йорк, за да открие презокеански клон на тайните авоари. През следващите четири години Фенстън загуби връзка с жената, която сега седеше до него, докато през 1989 Чаушеску беше арестуван от сънародниците си, съден и екзекутиран навръх Коледа. Сред тези, които избегнаха злощастната му съдба, беше и Олга Кранц. Бе прекосила седем граници, преди да стигне Мексико и оттам да се прехвърли в САЩ, за да се присъедини към армията нелегални емигранти, които не се редяха за помощи за безработни и получаваха в брой заплатите си от безскрупулни работодатели. В момента Фенстън бе нейният работодател.

Той бе един от малкото останали живи, наясно с истинската самоличност на Кранц. За първи път я беше видял по телевизията, когато едва четиринайсетгодишна, тя се състезаваше под знамето на Румъния на международни състезания по гимнастика и оспорваше титлите на рускините.

Тогава Кранц се класира втора след сънародничката си Мара Молдовану и прогнозите на спортните журналисти гласяха, че те двете ще станат носителки на златния и сребърния медали на следващата олимпиада. За съжаление никоя от тях не стигна до Москва. По време на тренировка Молдовану се опитала да направи двойно салто на гредата, подхлъзнала се и при падането си счупила врата. Кранц бе единствената друга гимнастичка, достатъчно подготвена да я замести. Тя заяви официално, че в памет на Молдовану ще направи всичко по силите си, за да спечели златен медал.

Излизането й от гимнастиката не беше така драматично. Скъса сухожилие по време на загрявка само няколко дни, преди да бъде сформиран олимпийският отбор. Кранц знаеше, че няма да получи втори шанс. И както се случва с повечето атлети, които не стигат до стълбичката на победителите, името й бързо беше забравено. Фенстън се сети за нея едва когато съвсем случайно я видя да излиза от кабинета на Чаушеску. Ниската мускулеста жена вече не беше толкова млада, но бе запазила напълно своята гъвкавост и подвижност. Очите й бяха все така стъписващо сиви.

Няколко правилно зададени въпроса и Фенстън научи, че Кранц е оглавила личната охрана на диктатора. Отговорностите й се свеждали до чупенето на определени кости на хората, пресекли пътя на Чаушеску и жена му.

Като всеки спортист, Кранц искаше да е първа в своята дисциплина. След като бе довела до съвършенство задължителната програма — чупене на ръце, на крака, на вратове, тя премина към волната — прерязване на гърло. Там вече стана несъмнен носител на златен медал. Дългите часове неуморни тренировки доведоха до съвършенство в изпълнението. Докато другите ходеха на мачове или на кино в събота следобед, Кранц прекарваше почивните си дни в рязане на гърла на телета и агнета в кланиците. Рекордът й бе четирийсет и две животни за час. Никой от работниците в кланиците не можеше да стигне този наистина олимпийски рекорд.

Чаушеску й плащаше добре. Фенстън — още по-добре. Условията на работа бяха прости. Трябваше да е на разположение денем и нощем и да не работи за никого друг. В разстояние на дванайсет години сумата, която получаваше за всяка задача, бе нараснала от 250 000 до един милион долара. Добро заплащане за нелегален емигрант.

Фенстън извади от куфарчето си папка и я подаде мълчаливо на Кранц. Жената отвори първата страница и разгледа внимателно наредените вътре около пет снимки на Анна Петреску.

— Къде е тя в момента? — попита. Все пак не бе успяла да се освободи от акцента си на човек, роден в Източна Европа.

— В Лондон — отвърна Фенстън, преди дай подаде втора папка.

Този път Кранц извади само една снимка.

— Кой е този? — попита.

— Той е по-важен и от момичето.

— Възможно ли е? — Кранц се взря по-внимателно в снимката.

— Да. Няма начин да го заместиш, за разлика от Петреску. Но каквото и да правиш, не бива да ликвидираш момичето, преди да те е завело до картината.

— А ако не го направи?

— Ще го направи — лаконично я увери Фенстън.

— Какво ще получа за отвличането на мъж, на когото вече му е отрязано лявото ухо? — поинтересува се Кранц.

— Един милион долара. Половината в аванс и другата половина в деня, в който ми го доставиш. Непокътнат!

— А за момичето?

— Същата тарифа, но само след като получа нейното ляво ухо. — Фенстън не изчака задаването на нов въпрос. — Вече съм дал инструкции на Липман да прехвърли първата вноска на обичайното място.

Жената само кимна.

Фенстън почука на стъклото, отделящо ги от шофьора, и той отби към тротоара.

— Между другото, този случай трудно ще ти бъде приписан, защото се връщам от нейното погребение.

Кранц не каза нищо, излезе спокойно от колата и се загуби в тълпата.