Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (34)

Глава 34

Рецепционистката не успя да скрие изненадата си, когато портиерът се появи с дървената кутия в ръце. Прикри устата си с длан — необичайна проява на емоции за една японка.

Анна не даде никакво обяснение, съобщи само името си. Служителката провери в списъка на кандидатите за интервю този следобед и отметна името на доктор Петреску.

— Господин Накамура разговаря с друг кандидат, но всеки момент ще се освободи — обясни момичето.

— Кандидат за какво? — попита Анна.

— Нямам представа — отговори рецепционистката, която от своя страна недоумяваше защо й се задава този въпрос.

Анна седна на един от столовете в приемната и се загледа в голямата дървена кутия, която сега бе подпряна на стената. Досмеша я при мисълта, че ще поиска от някого да се раздели с шейсет милиона долара.

Точността е въпрос на чест за японците, ето защо не се изненада, когато добре облечена млада жена се появи в приемната, поклони се на Анна и я покани да я последва. Огледа дървената кутия, но само попита:

— Ще искате ли да занесем това в кабинета на председателя?

— Да, ако обичате — отговори Анна без повече обяснения.

Секретарката поведе Петреску по дълъг коридор с няколко врати, на които нямаше никакви табели с имена или длъжност. Спряха пред последната и секретарката почука тихо. Натисна дръжката и съобщи деликатно:

— Доктор Петреску.

Господин Накамура се изправи иззад бюрото си и излезе да поздрави Анна, която спря изумено на прага. Реакцията й съвсем не беше предизвикана от дребния слабичък тъмнокос мъж, който очевидно шиеше костюмите си в Париж или Милано. Обстановката в кабинета бе причина за тази реакция. Помещението представляваше съвършен квадрат и едната от четирите стени бе от монолитно стъкло. Анна не можеше да откъсне очи от потъналата в покой градина отзад, от потока с дървеното мостче над него, от върбите, чиито клони надвисваха над перилата.

На стената зад бюрото висеше прекрасна картина, възпроизвеждаща съвършено пейзажа зад стъклото. Анна се съвзе и поздрави своя домакин.

Господин Накамура се усмихна, очевидно доволен от ефекта, предизвикан от картината на Моне. Първият му въпрос я изненада още повече.

— Как успяхте да се спасите на 11 септември, след като, ако си спомням правилно, офисът ви се намираше в Северната кула?

— Имах голям късмет — отговори Анна тихо. — За съжаление много от колегите ми загинаха…

— Моля за извинение — вдигна ръка Накамура. — Много нетактично от моя страна. Не искате ли да започнем интервюто, като проверим феноменалната ви фотографска памет? Какъв е произходът на картините, които виждате в тази стая? Да започнем с Моне.

— „Върби във Ветьой“ — отговори Анна. — Предишен собственик — господин Кларк от Сангтън, Охайо. Беше част от имуществото, което госпожа Кларк получи при развода им. Тя беше трета жена на господин Кларк и това бе третият му Моне. „Кристис“ продаде творбата за двайсет милиона долара, но не знаех, че вие сте новият собственик.

Лицето на Накамура светна от удоволствие.

Анна извърна лице към една от другите стени.

— Доста време се питах в чии ръце отиде тази картина. Естествено, Реноар. „Мадам Дюпре и трите й деца“, известна още като „Урок по четене“, продадена от Роже Дюпре в Париж. Получил я от дядо си, който я купил лично от художника. Няма как да знам колко сте платили за нея, господин Накамура. — Анна се извърна към третото платно. — Това платно не е проблем. Една от работите, с които Мане участва в последния Салон в Париж. Рисувана е вероятно през 1871… — Тя замълча. — Казва се „Вечеря в кафене Гербоа“. В десния ъгъл на платното виждате съдържателната на кафенето с лице към художника.

— А предишният собственик?

— Лейди Шарлот Чърчил, която била принудена след смъртта на съпруга си да продаде платното, за да плати високия данък наследство.

— Получавате мястото.

— Мястото ли, Накамура-сан? — не успя да прикрие изненадата си Анна.

— Не сте ли тук, за да кандидатствате за поста директор по изкуствата в моята фондация?

— О, не — въздъхна тя и едва сега проумя думите на рецепционистката, която спомена, че председателят интервюира друг кандидат. — Много съм поласкана, че сте готов да приемете моята кандидатура, Накамура-сан. Поисках среща с вас по съвсем друг въпрос.

Видимо разочарован, мъжът кимна и хвърли поглед към голяма дървена кутия.

— Нося малък подарък за вас.

— Щом е така и можете да ми простите нетактичността, не е редно да го отворя, докато сте още тук, за да не ви обидя. — Анна кимна, чудесно познаваше този японски обичай и го уважаваше. — Моля ви седнете, млада госпожо.

Тя се усмихна любезно.

— Каква е истинската цел на посещението ви? — попита председателят и се облегна назад в стола си.

— Тук съм, за да ви предложа творба, на която си мисля, че трудно ще устоите.

— Като някой пастел на Дега, например? — попита Накамура и по блясъка в очите му личеше, че много се забавлява.

— Нещо такова — леко вкиснато отбеляза Анна.

— Кой е художникът?

— Ван Гог.

Лицето на Накамура се разтегна в усмивка, но по нищо не личеше дали проявява интерес или не.

— Коя е картината?

— „Автопортрет с превързано ухо“.

— С прочута японска гравюра на стената зад него, ако си спомням правилно.

— Да, „Пейзаж с гейша“ — потвърди Анна. — Доказателство за възторга му от японското изкуство.

— Трябваше да ви кръстят Ева — отбеляза Накамура. — А сега е мой ред. — Анна го изгледа изненадано, но не каза нищо. — Предполагам, че имате предвид автопортрета от Уентуърт, купен от петия маркиз.

— Граф.

— Вярно. Няма да науча английските титли. Дълго време мислех, че Граф е малко име в Америка.

— Първи собственик? — попита Анна.

— Доктор Гаше, приятел и почитател на Ван Гог.

— Кога е рисувана?

— През 1889 — изстреля Накамура, — по времето, когато художникът живее в Арл и работи в едно ателие с Пол Гоген.

— А колко е платил доктор Гаше? — продължаваше да го изпитва Анна, съзнавайки, че малко хора биха си позволили да се държат толкова дръзко с Накамура.

— Известно е, че Ван Гог е продал една-единствена своя работа през живота си — „Червено лозе“. Но Гаше е не само близък приятел, но и благодетел, и покровител на художника. В писмото, което пише, след като получава картината, той прилага и чек за шестстотин франка.

— Осемстотин — поправи го Анна и отвори куфарчето си, от което извади копие на въпросното писмо. — Клиентът ми притежава оригинала.

Накамура, който владееше достатъчно френски, за да не се нуждае от помощ при превода, прочете теста.

— Каква сума имате предвид? — вдигна поглед от листа пред себе си.

— Шейсет милиона долара — без никакво колебание заяви Анна.

За миг по иначе неразгадаемото лице на бизнесмена премина сянка на смущение. Той мълчеше.

— Защо един толкова прочут художник е така подценен? — попита накрая. — Положително съществуват някакви допълнителни съображения или условия.

— Продажбата не трябва да добива публичност — бе готовият й отговор.

— Добре знаете, че такава е и моята практика.

— Не бива да продавате творбата в продължение на поне десет години.

— Аз купувам картини, а продавам стомана.

— През този период картината не бива да бъде излагана в обществени галерии.

— Кого пазите, млада госпожо? — След което най-неочаквано додаде: — Брайс Фенстън или Виктория Уентуърт?

Анна не отговори, проумяла за първи път забележката на председателя на „Сотбис“, че когато подценяваш човека срещу теб, поемаш много сериозен риск.

— Беше неприлично от моя страна да задавам такъв въпрос — каза Накамура. — Моля да ме извините. — Той се изправи и продължи: — Ще бъдете ли така любезна да ми дадете срок от двайсет и четири часа, за да обмисля предложението ви? — След което се поклони, с което даде знак, че срещата им е приключила.

— Разбира се, Накамура-сан — поклони се в отговор тя.

— Моля ви оставате това „сан“, доктор Петреску. Не мога да се смятам за равен вам на вашето поприще.

Много й се искаше да му отговори, че тя пък е пълен невежа в неговото поприще, но предпочете да замълчи.

Накамура я придружи до вратата и хвърли поглед към дървената кутия.

— Горя от нетърпения да видя вашия подарък. Надявам се утре да се видим, след като обмисля предложението ви, доктор Петреску.

— Благодаря ви, господин Накамура.

— Какво ще кажете за десет сутринта? Ще изпратя шофьора да ви вземе в девет и четирийсет.

Анна се поклони на сбогуване и Накамура отговори с поклон. След това отвори вратата пред нея и добави:

— Много ми се искаше да сте сред кандидатите за мястото на директор.

 

 

Кранц седеше все така скрита в сянката, когато видя Петреску да напуска сградата на известната фирма. Срещата трябва да бе минала успешно, защото отпред чакаше лимузина и шофьорът отвори задната врата пред посетителката. Но по-важното бе, че нямаше и следа от голямата дървена кутия. Кранц имаше само две възможности. Сигурна беше, че Анна ще се върне в хотела си, докато картината бе останала във внушителната сграда. И тя направи своя избор.

 

 

Докато пътуваше в колата на председателя, Анна чувстваше, че от няколко дни за първи път се чувства малко по-спокойна. Убедена бе, че дори да не приеме цената, Накамура ще предложи разумна сума, иначе защо ще й изпрати колата си на следващия ден?

Слезе пред хотел „Сейо“ и се насочи право към рецепцията за ключа си, а оттам към асансьорите. Ако беше завила надясно, вместо наляво, щеше да се сблъска лице в лице с един доста смутен американец.

Джак не я изпусна от очи, докато вратата на асансьора не се затвори зад нея. Беше съвсем сама. При това нямаше и следа от дървената кутия, и което беше по-интересно, нямаше и следа от преследвачката. Очевидно бе предпочела картината пред куриера. Джак трябваше бързо да реши какво да избере, ако изведнъж Петреску се появеше с куфара си и се отправеше към летището. Добре, че не беше разопаковал багажа си.

 

 

В продължение на близо час Кранц се местеше от сянка в сянка в зависимост от движението на слънцето и изчака колата на председателя да се върне. Много скоро след това от сградата на „Маруха“ излязоха секретарката на Накамура и мъж с червена униформа, който носеше дървената кутия. Шофьорът отвори багажника, портиерът нагласи кутията вътре. След това секретарката предаде на шофьора нарежданията на големия шеф. Трябвало да проведе няколко разговора с Америка и Англия, ето защо вероятно ще пренощува в апартамента на компанията. Държи обаче картината да бъде отнесена в дома му в провинцията.

Кранц хвърли поглед към редиците коли. Имаше една-единствена възможност, и то само ако светлината на светофара е червена. Беше искрено благодарна, че улицата беше еднопосочна. Вече беше проверила, че светлините се сменяха на четирийсет и пет секунди. Бе преброила, че за това време успяват да минат около тринайсет коли. Измъкна се от сенките и крадешком започна да се придвижва покрай стените на сградите, подобно на котка, която се кани да се раздели с един от своите девет живота.

Черната лимузина на Накамура тъкмо се вливаше в движението по улицата. Светофарът светна зелено, но пред лимузината имаше поне петнайсет автомобила. Кранц застана на тротоара там, където предполагаше, че ще спре дългата черна кола. Червената светлина прекъсна потока и дребната жена се приближи, знаеше, че разполага с цели четирийсет и пет секунди. Просна се на земята, полегна встрани и се изтърколи отдолу. Улови се здраво за рамката и се изтегли навътре. Поне едно предимство да си висок около метър и петдесет и да тежиш само четирийсет килограма. Когато светна зелената светлина и лимузината потегли, жената не се виждаше никъде.

Преди години, когато бягаше от бунтовниците в Румъния, Кранц беше пътувала заловена по този начин за един двутонен камион в продължение на много километри, и то по неравен терен. Беше издържала цели петдесет и една минути и когато най-накрая силите й се бяха изчерпали, се пусна и пробяга останалото разстояние от близо трийсет километра, за да се спаси.

Движеха се ту по-бързо, ту по-бавно през града в продължение на двайсет минути, докато най-сетне напуснаха гладката настилка и поеха нагоре по някакъв хълм. След няколко минути и още един рязък завой се озоваха на друг, по-тесен път с далеч по-малко движение. Кранц искаше да се пусне, но знаеше, че всяка допълнителна минута, която издържи, е в нейна полза. На някакво кръстовище лимузината спря, очевидно да изчака тежкотоварен камион.

Кранц бавно отпусна дясната си ръка и извади тънкия нож от джоба на дънките си. Извърна се и заби няколко пъти острието в задната дясна гума, докато не чу съскащия звук на излизащия въздух. Малко преди колата да потегли, се пусна и се изтърколи отстрани на пътя. Не помръдна, докато не се увери, че лимузината се е скрила зад следващия завой. Нямаше намерение да се изправя, докато не я загуби напълно от поглед.

Когато и това стана, тя се изправи и изпълни серия упражнения за отпускане на мускулите. Нямаше закъде да бърза. Колата щеше да я изчака от другата страна на хълма. Вече възстановена, се затича леко нагоре по слона към билото. Много скоро пред очите й се разкри гледка към великолепна къща, сгушена между дърветата, но в същото време ярко открояваща се на фона на останалия пейзаж.

Щом излезе от следващия завой, видя шофьора да разглежда коленичил спуканата гума. Кранц се огледа и заключи, че се намират на частен път, който очевидно водеше към резиденцията на Накамура. Когато наближи, шофьорът вдигна очи и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и продължи да тича бавно и без излишно напрежение. Човекът тъкмо отваряше уста да я заговори, когато тя светкавично заби стъпало в шията му. Последва удар в слабините. Проследи как тялото му рухва, все едно бе марионетка, чиито конци са отрязани. Поколеба се за миг дали да пререже гърлото му, но се отказа. По-важно беше да вземе картината, а и й предстоеше удоволствието да пререже друго гърло тази вечер. Пък и нямаше кой дай плати за непредвидено убийство.

Още веднъж огледа пътя и в двете посоки. Бе все така чисто. Бързо извади ключовете на колата от таблото и отиде до багажника. Капакът се повдигна плавно и очите й се спряха на дървената кутия. Бе готова да се усмихне победоносно, но отложи радостта, докато се увери, че е спечелила първия си милион долара.

Грабна тежка отвертка от куфарчето с инструменти, пъхна плоския й край между дъските и с рязко движение отпра капака. Отдолу се показа специална опаковъчна материя на въздушни топчета, която тя с един замах вдигна и пред очите й се разкри спечелилата първа награда творба на Данута Секалска със заглавие „Свобода“.

 

 

Джак прекара още един час в очакване преследвачката да влезе през централния вход на хотела, а Анна Петреску да излезе от асансьора, но никоя от тях не се появи. След още един час вече беше сигурен, че изкуствоведката ще пренощува в хотела. Отправи се унило към рецепцията и попита за свободна стая.

— Вашето име, господине — попита човекът на рецепцията.

— Фицджералд — отговори Джак.

— Моля, паспорта ви.

— Разбира се. — Джак бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади необходимия документ.

— Колко вечери смятате да останете тук, господин Фицджералд?

На Джак много му се искаше да може да отговори на този въпрос.