Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (19)

Глава 19

Когато непознатият отвори входната врата, Сам надникна иззад своето малко бюро в дъното на фоайето. Работата на портиер налага да правиш бърза преценка на хората. Някои влизаха в категорията „Добро утро, господине“ и „С какво мога да ви помогна?“, докато други можеха да минат и само с едно „Кажете“. Сам огледа високия мъж на средна възраст, който приближаваше. Носеше хубав, но поизносен костюм — платът беше поизлъскан на ръкавите, а маншетите на ризата бяха леко намачкани. Сам можеше да се закълне, че връзката е връзвана и развързвана поне хиляда пъти.

— Добро утро — поздрави Сам.

— Добро утро — отговори непознатият. — От Департамента по емиграцията съм.

Сам се размърда неспокойно. Самият той бе роден в Харлем, но беше чувал много истории за хора, депортирани заради нечия грешка.

— С какво мога да ви помогна?

— Проверявам хората, които все още се водят за безследно изчезнали след ужасното нападение във вторник.

— Интересува ли ви някой конкретно? — предпазливо попита Сам.

— Да. — Мъжът сложи куфарчето си за документи на плота на портиерското бюро и извади оттам списък с имена. Прокара пръст надолу по листа и каза: — Анна Петреску. Това е последният известен неин адрес.

— Не съм виждал Анна от вторник сутринта, когато отиде на работа — услужливо отвърна Сам. — Няколко души вече питаха за нея. Една нейна приятелка се отби и взе малко лични вещи.

— Какви по-точно?

— Не мога да ви кажа. Просто познах куфара на Анна.

— Знаете ли името на момичето?

— Защо се интересувате?

— Може да ни е от полза, ако решим да се свържем с нея. Майката на Анна се обажда вече няколко пъти.

— Не, не го знам — отговори Сам.

Непознатият отново отвори куфарчето си и извади снимка. Портиерът я изучава известно време.

— Да, това е тя. Хубаво момиче… — Той замълча за момент. — Но не може да се сравнява с Анна. Тя беше истинска красавица.

Когато пое по шосе 1–90, Анна забеляза табели за ограничение на скоростта. С голямо удоволствие би го нарушила, стига да можеше, но колкото и да натискаше педала на газта, бусът не можеше да вдигне повече от 110 километра в час.

Вторият й преследвач беше още далеч, но бързо топеше разстоянието, а този път тя нямаше стратегия с отклонение. Молеше се да види някакъв знак. Камионът вече беше на не повече от петдесет метра от нея, когато се чу вой на сирена.

С огромна радост щеше да отбие от пътя по нареждане на пътна полиция. Пет пари не даваше дали щяха да повярват на нейната история за преследвачите и защо е трябвало да прекоси неправилно двете платна на магистралата и забранената за минаване зелена площ, да не говорим, че от колата й липсваха и предната, и задната броня, че нито един от фаровете й не работеше. Тя започна да намалява и забеляза как патрулната кола задмина камиона и полицаят вътре даде знак на шофьора да отбие и да спре.

Мина още близо час, преди да се успокои достатъчно, за да престане да хвърля трескави погледи към огледалото за задно виждане.

След още един час усети, че е гладна, и реши да спре в появило се в далечината крайпътно кафене, за да закуси. Паркира буса и влезе в заведението. Настани се зад най-отдалечения край на барплота. Внимателно разгледа менюто, преди да си поръча най-голямото блюдо в списъка — яйца, бекон, наденички, препечени кюфтета, палачинки и кафе. Рядко си поръчваше такова количество храна, но и случилото се през последните четирийсет и осем часа беше необичайно.

Прегледа картата, докато се хранеше. Двамата пияници, които я гониха доскоро, й помогнаха да спази предварителното разписание. Според нейните изчисления й оставаха още четирийсет и пет километра. Следващата й спирка щеше да е Ниагарския водопад, следваше канадската граница. Това означаваше още поне един час.

Телевизорът зад барплота беше включен и вече течаха първите сутрешни новини. Надеждата да бъдат открити още оцелели намаляваше с всеки следващ час. Ню Йорк се готвеше да оплаче своите покойници и да се заеме с тежката задача да разчисти разрушенията. Във Вашингтон в присъствието на президента бе организирана църковна служба в памет на загиналите, като част от програмата за Деня на национален траур. След това Буш възнамеряваше да отлети до Ню Йорк и да посети мястото на разрушенията, наречено вече „Кота нула“. На екрана се появи и кметът Джулиани. Носеше фланелка с инициалите на полицията на Ню Йорк, а отпред на шапката му личаха инициалите на противопожарните служби. В словото си Джулиани поздрави гражданите на Ню Йорк за показаната смелост и хладнокръвие и изрази решимостта си да положи максимум усилия, за да изправи града на крака.

Камерата на новините бе заснела и летище „Кенеди“, откъдето репортер съобщаваше, че сутринта на следващия ден първите полети на авиокомпаниите ще получат разрешение за отлитане. Последното изречение определи по-нататъшното разписание на Анна. На всяка цена трябваше да кацне на „Хийтроу“, преди Липман да излети от Ню Йорк, ако искаше да има някакъв шанс да убеди Виктория да… Погледна през прозореца навън. Два камиона спираха в момента на паркинга. Стегна се цялата. Нямаше сили да гледа как водачите слизат от кабините. Потърси с поглед задния изход и в този момент мъжете влязоха в заведението. Усмихнаха се на сервитьорката, докато на нея ней обърнаха никакво внимание. Доскоро не разбираше какво кара хората да стават параноици.

Погледна часовника — 7,55. Допи кафето си, остави шест долара на масата и се запъти към телефонната кабина в отсрещния край на заведението. Вдигна слушалката и набра номер, започващ с 212.

— Добро утро, сър, казвам се агент Робъртс.

— Здравейте, агент Робъртс — поздрави Джак и се облегна назад в стола си. — Искате да докладвате ли?

— Стоя на паркинг за почивка някъде между Ню Йорк и канадската граница.

— Какво правите там?

— Държа парче от броня на кола.

— Нека да позная — опита се да отгатне Джак. — Бронята е била закачена за бял микробус, шофиран от заподозрян.

— Точно така, сър.

— И къде е сега този микробус?

— Нямам представа, сър. Когато микробусът отби от пътя за почивка, аз също реших да си почина и съм заспал. Когато се събудих, микробусът беше напуснал паркинга, а бронята лежеше на земята заедно с проследяващото устройство, закачено на нея.

— Това означава, че тя или е много умна, или нещо извънредно й се е случило.

— Съгласен съм, но какво предлагате да направя, сър?

— Минете на работа в ЦРУ.

— Здравей, обажда се Винсент, нещо ново?

— Да. Както предположи, Рут Париш е прибрала платното в охраняем склад в безмитната зона на „Хийтроу“.

— Значи, ще трябва да намеря ключ за там.

— Това може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Тина. — Липман отлита утре сутрин от „Кенеди“, за да прибере картината, така че разполагаш само с двайсет и четири часа. Възникна и друг проблем.

— Така ли? Какъв?

— Липман не вярва, че си мъртва.

— И какво го кара да се съмнява?

— Не знам точно, но не се отпускай. Не забравяй как се държа Фенстън, когато се срути Северната кула. Не се интересуваше какво е станало със служителите, а с неговия Моне. Един Господ знае какво ще му хрумне, ако загуби и Ван Гог. Очевидно мъртвите художници са много по-важни за него от живите хора.

По челото на Анна избиха капки пот. Отсреща затвориха. Тя погледна часовника си — 32 секунди.

— Нашият човек на „Кенеди“ потвърди, че имаме коридор за излитане в седем и двайсет утре сутринта — съобщи Липман. — Не съм казал на Тина.

— Защо? — попита Фенстън.

— Защото портиерът в сградата на Петреску ми каза, че жена, която прилича много на Тина, е видяна да напуска жилището й във вторник вечерта.

— Вторник вечерта значи — замислено повтори председателят. — Това означава, че…

— Носела е куфар.

Фенстън смръщи чело, но не каза нищо.

— Смятате ли, че трябва да предприема някакви стъпки?

— Какво имаш предвид? — попита председателят.

— Да сложим подслушвателни устройства в апартамента й. Така ще знаем какво става, ако Петреску се свърже с нея.

Фенстън не отговори, което Липман прие за „да“.

„6 километра до канадската граница“, гласеше надписът на поредната табела. Радостна усмивка огря лицето на Анна. Ала на следващия завой усмивката изчезна при вида на километричната опашка от коли и камиони, които се точеха докъдето поглед стига.

Слезе на пътя и започна да раздвижва схванатите си крайници. Обърна се да види очуканото си превозно средство. Какво щеше да обясни на „Хепи Хайър Къмпани“? Никак не й се искаше да дава нови петстотин долара за нанесени допълнителни щети. Докато раздвижваше мускулите си, забеляза, че платното за срещуположно движение беше празно. Очевидно никой не изгаряше от желание да влезе в Съединените щати.

Анна измина само стотина метра през следващите двайсет минути и спря микробуса пред малка бензиностанция. Взе внезапно решение — щеше да наруши принцип, който бе спазвала през целия си живот. Изви волана на буса, мина покрай бензиновите помпи и спря до първото дърво. Точно зад табела с надпис: „Съвършено измиване на автомобили“ Анна измъкна куфара и лаптопа и пое пеша към границата. Чакаха я близо шест километра.