Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (55)

Глава 55

Беше 7,41 вечерта на 25 септември. Кранц възнамеряваше да се появи в Уентуърт Хол след 8:00.

По това време Арабела придружаваше гостите си към трапезарията на дома.

Облечена от главата до петите в прилепнал по тялото черен спортен костюм, Кранц обиколи два пъти оградата на имението, за да прецени откъде е най-добре да влезе. С положителност нямаше да е през главния вход. Макар високият каменен зид, който опасваше имота, да е бил построен първоначално така, че да е непреодолим за проникване отвън, първо от страна на французите, а после и на немците, в началото на двайсет и първи век, когато парите вече не достигаха, въпреки усилията на собствениците положително имаше поне няколко места, през които местните хлапета се промъкваха, за да крадат ябълки.

Когато най-сетне откри подходящо място, за Кранц не беше никакъв проблем да се покатери и да скочи от вътрешната страна на зида. Остана да лежи така известно време и да се ослушва, докато облак не скри за малко луната. Мигом скочи и бързо претича трийсет-четирийсет метра, които я деляха от сенките на малка група дървета край брега на малката река. Изчака появата на луната, за да огледа по-добре терена. Трябваше да прояви търпение. В този занаят всяко привързване води до грешки, а те не могат да бъдат така лесно поправени както в някои други професии. От мястото, което си избра, имаше добра видимост към къщата, но минаха още четирийсет минути, докато тежката дъбова врата се отвори и на прага застана мъж с фрак и бяла връзка, който пусна навън две високи кучета за вечерната им разходка. Животните надушиха безпогрешно миризмата на чужд човек и се спуснаха с лай към нея. Тя ги чакаше спокойно.

Англичаните, учеше я на времето нейният инструктор, са нация, която обича животните, и можеш да познаеш към коя класа принадлежи даден човек според породата на кучетата в дома му. Работническата класа гледа хрътки, средната — кокер шпаньоли и джак ръсел териери, докато новобогаташите предпочитаха ротвайлери или немски овчарки, за да пазят богатството им. По-издигната класа харесваше лабрадори — кучета, непригодни за защита, защото са по-склонни да близнат ръката ти, отколкото да вземат кокала, който им подаваш. По повод на лабрадорите тя научи и думата „лигльо“. Единствено кралицата имаше корги.

Кранц не мърдаше. Кучетата наближаваха и само за секунди спираха, доловили и друга, по-апетитна миризма, която ги накара да размахат още по-енергично опашки. Кранц бе спряла в магазин за месо на Фулам Роуд и бе избрала двете най-хубави парчета пържола, които намери. Бяха толкова крехки, че сигурно и гостите на Уентуърт Хол не биха ги пренебрегнали. Знаеше, че в такива моменти не бива да се правят никакви икономии. Това щеше да е последната вечеря на двете псета.

Тя разпръсна около себе си дребни хапки и застана неподвижно в центъра на този своеобразен кръг, сякаш бе ням сервитьор. Щом Брунсуик и Пиктън попаднаха на първите парчета, те забиха носове надолу, без да обръщат внимание на човешката фигура наблизо. Кранц приклекна бавно, опря едното си коляно в земята и започна да подхвърля нови парчета, там, където виждаше, че някое вече е погълнато. От време на време кучетата спираха, за да преглътнат, и отправяха тъжни погледи към нея, махаха опашки ентусиазирано и едва тогава се връщаха отново към месото.

Когато в ръцете й не останаха повече мръвки, тя протегна ръка и помилва копринената глава на Пиктън, по-младото от двете животни. То дори не вдигна очи, когато Кранц извади кухненския нож от специалния джоб на панталоните си. Шефилдска стомана, купена същия следобед отново на Фулъм Роуд.

За пореден път погали шоколадовата глава на лабрадора, след което сграбчи ушите му, светкавично я отдръпна от вкусното парче пред носа му и само с един замах преряза гърлото му. Последва висок лай, който за части от секундата премина в скимтящо хъркане. Тъмнината скри от Кранц мъката в тъмните очи. Черният лабрадор — по-стар, но съвсем не по-умен, изръмжа кратко, наистина кратко. Кранц сграбчи отдолу челюстта му и вдигна главата му достатъчно високо, за да може да пререже и неговото гърло. Вярно, този път не беше така умела и прецизна. Кучето рухна на земята и чак тогава сграбчи с една ръка копринените уши, докато с другата довърши започнатото.

Довлече труповете зад ствола на повален дъб. Наведе се над реката и изми ръцете си. Стана й неприятно, като видя, че чисто новият й костюм е наплескан с кръв. Отри внимателно ножа си в тревата и едва тогава го прибра в специалния, приличащ на ножница джоб. Погледна часовника си. Беше разчела цялата операция да трае два часа. Оставаше й един час, преди онези в къщата, заети с изисканата и прекрасно сервирана вечеря, да се сетят, че кучетата липсват.

Прецени, че около сто и двайсет метра делят групата дървета в северния край на двора от къщата. Луната хвърляше чиста бледа светлина тази вечер, ето защо й оставаше само един начин на придвижване.

Тя коленичи и легна на тревата. Постави едната си ръка напред, след това и съответният крак отиде напред. Другата ръка и другият крак също бяха изнесени и едва тогава придърпа напред торса. Личният й рекорд за придвижване като рак бе седем минути и деветнайсет секунди за сто метра. От време на време Кранц спираше и вдигаше глава, за да огледа обстановката и да се ориентира дали се движи в правилната посока към къщата. Партерният етаж се къпеше в светлина. Първият бе почти целият в тъмнина. На втория, където спеше прислугата, светеше само един прозорец. Кранц не се интересуваше от този етаж. Личността, която търсеше, беше на партерния или първия.

Беше на около десетина метра от сградата, когато намали темпото и продължи много по-бавно, докато не докосна зида. Лежа известно време неподвижно, след което изви глава, за да използва светлината на луната и да се огледа по-внимателно. Само в големите имения от едно време поддържаха толкова широки водосточни тръби, с изпъкнали части, като стъпала на стълба.

Стигна до прозореца на голямата стая, откъдето идваше най-голямата глъчка. Тежките завеси бяха спуснати, но Кранц успя да открие пролука, през която можеше да види какво става вътре. Надигна се на колене и се взря през стъклото.

В полезрението й попадна мъж с официално сако, застанал прав и очевидно произнасяше тост, защото в ръката си държеше чаша вино. Не чуваше какво говори, но и не я интересуваше. Обиколи с поглед онази част от помещението, до която имаше достъп. В единия край на масата, с гръб към прозореца седеше дама с дълга копринена рокля, която не отделяше очи от мъжа с чашата. Кранц оцени по достойнство диамантената й огърлица, но прецени, че не попадаше в нейния периметър. Нанасяше удара си на няколко сантиметра по-високо.

Насочи вниманието си към отсрещния край на масата. Едва сдържа усмивката си, когато видя кой похапва фазан и отпива вино. Когато по-късно тази вечер Петреску се прибере в стаята си, ще завари гостенка на място, което най-малко подозира.

Зърна и мъжа с черния фрак, който бе пуснал кучетата. Стоеше прав зад дамата с копринената рокля и доливаше чашата й. Други прислужници вдигаха чинии и замитаха случайни трохи с четки в сребърни лопатки. Кранц седеше напълно неподвижно, докато очите й обхождаха методично помещението в търсене на другото гърло, което Фенстън й беше поръчал да пререже.

— Лейди Арабела, вдигам чаша, на първо място, за да ви благодаря за любезността и гостоприемството. Доставихте ми изключително удоволствие с превъзходната пъстърва и фазана, уловен във вашето имение, но най-голямо беше удоволствието от компанията на две забележителни жени. Ще запомня тази вечер и по още няколко причини. Не на последно място сред тях е фактът, че утре ще напусна Уентуърт Хол с две изключителни придобивки — един от най-прекрасните образци от творчеството на Ван Гог, както и обещанието на една от най-талантливите млади изкуствоведки да работи в управата на моята фондация. Вашият прадядо — продължаваше Накамура, като се обърна с лице към домакинята, — е проявил мъдростта да купи през 1889 година, близо преди век, автопортрета на Ван Гог от неговия приятел доктор Гаше. Утре този шедьовър ще предприеме пътуване към другия край на света. Неколкочасовият ми престой тук ме срещна и с друго ваше национално богатство, за което съм готов да платя.

— Мога ли да попитам за какво говорите? — попита Арабела.

Кранц реши, че е време да продължи проучването си.

Пропълзя бавно покрай зида, давайки си сметка, че изпъкващите камъни в ъглите вероятно са част от замисъла на прекрасния проект на сър Джон Ванбру, но на нея просто й даваха възможност да изкачи до първия етаж като по изключително удобна стълба.

Стигна балкона за по-малко от две минути и спря за миг, за да прецени колко може да са спалните, които ще трябва да обиколи. Знаеше, че докато има гости в дома, вероятно алармената инсталация не е включена във всяка стая. Сградата беше доста стара и следователно проникването вътре не би трябвало да е проблем дори за начинаещ крадец. С помощта на ножа си Кранц избута болта на прозореца на първата стая. Когато влезе, не си направи труда да търси ключа на лампата, а използва тънкото като писалка фенерче, което освети пространство колкото екран на малък телевизор. Светлото петно обиколи една по една стените, на всяка от които бяха закачени картини. Автори като Хале, Хобема и Ван Гойен биха развълнували очите на всеки познавач, но Кранц търсеше друг холандец. Щом отдели достатъчно време на всяко платно, тя изключи фенерчето и се върна на балкона. Влезе в следващата стая в момента, в който Арабела се изправи, за да благодари на Накамура за чудесната реч.

И тук Кранц проучи картините, но никоя не предизвика усмивка на лицето й. Бързо се върна на парапета. В този момент икономът предлагаше на Накамура порто и кутия с пури. Гостът прие да му налеят „Тейлър ’47“. Арабела отказа питие, но разтри няколко пури поред и накрая избра марка „Монте Кристо“. Когато икономът драсна клечка кибрит, за да запали пурата на господарката си, Анна се усмихна. Всичко вървеше по план.