Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (46)

Глава 46

Едно от златните правила на Анна бе да проверява съобщенията, които е получила на мобилния си телефон, едва след като си вземе душ, закуси и прелисти „Ню Йорк Таймс“. Но тъй като през последните две седмици нямаше правило, което да не е нарушила, реши, че може да погледне кой й е пуснал съобщение, преди още да е станала от леглото. Едно от Джак, който я молеше да му се обади, едно от Тина — без съобщение и едно от господин Накамура. Тя сбърчи вежди, като го прочете: „Спешно. Моля, обадете се. Накамура“.

Анна реши все пак да вземе душ, преди да отговори на посланието му. Докато студените струи се стичаха отгоре й, тя се замисли за този човек. Думата „спешно“ винаги я караше да очаква най-лошото. Причисляваше се по-скоро към категорията хора, които предпочитат да кажат, че чашата е наполовина празна, а не наполовина пълна.

Вече напълно разсънена, усети, че сърцето й бие ускорено, почти толкова бързо, колкото и в края на сутрешния й крос. Приседна на ръба на леглото и се опита да се успокои.

Когато усети, че пулсът й е вече относително равномерен, набра номера на японеца.

— Хай, шачо-шитсо десу — обади се рецепционистката.

— Моля ви, свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Ана Петреску.

— Той очаква вашето обаждане. — Сърцето на Анна отново ускори темпо.

— Добро утро, доктор Петреску.

— Добър ден, господин Накамура — поздрави Анна. Така й се искаше да може да вижда лицето му, за да узнае навреме съдбата си.

— Преди няколко дни проведох изключително неприятен разговор с бившия ви шеф, Брайс Фенстън — поде японецът. — И се боя, че това ме накара да преоценя за пореден път мнението си за този човек. — Анна едва си поемаше дъх. Дали нямаше да й прилошее? — Но не това е целта на нашия разговор. Исках просто да ви осведомя, че вече ми струвате по петстотин долара на ден, тъй като депозирах пет милиона долара при моите адвокати в Лондон. Ето защо бих искал да видя вашия Ван Гог час по-скоро.

— Мога да взема самолета за Токио в близките дни — увери го Анна, — но преди това ще трябва да отида до Лондон, за да взема картината.

— Едва ли ще се наложи — каза Накамура. — Трябва да присъствам в сряда на среща в „Коръс Стийл“ и нямам нищо против да тръгна един ден по-рано, стига това да не затруднява много лейди Арабела.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — успокои го Анна. — Ще се свържа с нея и ще се обадя на секретарката ви, за да уточним подробностите. Уентуърт Хол се намира на не повече от трийсет минути с кола от „Хийтроу“.

— Чудесно — зарадва се Накамура. — В такъв случай ще се радвам да видя и двете ви утре вечер. — Замълча за кратко. — Между другото, Анна, обмислихте ли предложението ми да станете директор в моята фондация? Защото Фенстън ме убеди само в едно, наистина си заслужавате петстотин долара на ден.

 

 

Макар да четеше статията за трети път, усмивката на Фенстън не слизаше от лицето му. Нямаше търпение да сподели новината с Липман. Къде се губеше този човек?

Тина го беше предупредила, че господин Джаксън, специалистът от застрахователната компания „Лойд“ в Лондон, вече чака отвън и от аукционната къща „Кристис“ са се обадили, че Крис Савидж е на път.

— Веднага щом пристигне Савидж — нареди Фенстън, — изпрати ги при мен и кажи на Липман да дойде при нас.

— Тази сутрин не съм виждала господин Липман — каза Тина.

— Добре, когато дойде, предай му, че искам да го видя. — Погледът му отново попадна на материала от вестника, озаглавен: „Убийца, специализирала се в действия с нож, е избягала“.

На вратата се почука и Тина въведе двамата мъже.

— Господин Джаксън и господин Савидж — съобщи тя. По облеклото им беше лесно да се досети, кой е застрахователят и на кого животът му протича в артистичните среди.

Фенстън излезе напред и се здрависа с нисък оплешивяващ мъж в тъмносин костюм на райе и тъмносиня връзка, който се представи като Бил Джаксън. Фенстън само кимна на Савидж, с когото се беше виждал в „Кристис“ по различни поводи през последните години. Човекът си беше сложил типичната за художниците широка връзка, тип панделка.

— Иска ми се от самото начало да изясня нещо — започна Фенстън, като посочи творбата на Ван Гог на стената. — Тази картина трябва да бъде застрахована за двайсет хиляди долара.

— Въпреки че ако мине през търг, може да получи пет пъти по толкова? — не вярваше на ушите си Савидж, който се бе приближил до платното.

— Да не говорим, че и застрахователната премия ще бъде твърде ниска — добави Джаксън. — Това предполага много надеждна охранителна инсталация.

— Просто не мърдайте от мястото си, господин Джаксън, и ще ви покажа. — Фенстън отиде до вратата, въведе някакви числа в таблото до стената и излезе от стаята. Щом вратата се хлопна зад него, от тавана пред картината се спусна метална решетка, която стигна пода само за осем секунди. В същото време пронизителен вой огласи помещението. Беше толкова силен, че би накарал и Квазимодо да си запуши ушите.

Джаксън притисна длани до ушите си и се извърна, тъкмо навреме за да види как втора решетка препречва единствения изход от стаята. Той отиде до прозореца и видя, че хората и колите долу изглеждат като малки буболечки. Няколко секунди след това сирената спря и металните решетки се плъзнаха нагоре към тавана. Фенстън гордо влезе в стаята с изключително самодоволен вид.

— Наистина впечатляващо — отбеляза Джаксън, в чиито уши все още вибрираше силният звук. — И въпреки това имам няколко въпроса, на които бих искал да получа отговор. Колко души знаят кода например?

— Само двама. Административният ми директор и аз, като всяка седмица сменяме комбинацията.

— Ами този прозорец? Има ли начин да се отвори?

— Не. От специално стъкло е, и дори да успеете да го счупите, едва ли ще оцелеете след скок от трийсет и втория етаж.

— Алармената инсталация…

— Свързана е с „Абът Секюрити“ — прекъсна го Фенстън, досетил се какъв ще е следващият въпрос. — Имат офис в същата сграда и могат да бъдат тук за не повече от две минути.

— Добра работа сте свършили — похвали го Джаксън. — В нашия занаят наричаме такава тройна подсигуровка „Тройно А“, което свежда размера на застраховката до един процент, в случая това прави около двеста хиляди долара на година. — Джаксън се усмихна. — Щеше ми се норвежците да бяха предвидливи като вас. И може би нямаше да се наложи да платим такава голяма сума за „Викът“^[1].

— А ще можете ли да гарантирате дискретност? — попита Фенстън.

— Абсолютно — увери го Джаксън. — Застраховаме половината от ценните произведения на изкуството в света, но дори да проникнете в нашите офиси в Лондон, не можете да научите техните имена. Те са кодирани.

— Звучи успокоително — рече Фенстън. — Единственото, което трябва да се направи сега, е да попълним документите.

— Веднага ще го направим, стига господин Савидж да потвърди стойността от двайсет милиона.

— Никакъв проблем — обади се Фенстън и насочи вниманието си към Крис Савидж, който не откъсваше поглед от платното. — Той положително вече е наясно с нещата. Това е Ван Гог от Уентуърт Хол, оценен за около сто милиона долара.

— Платното от Уентуърт Хол с положителност има тази стойност — обади се Савидж, — но не и това тук. Само рамката е оригинална.

— Какво искате да кажете? — сбърчи чело Фенстън и постепенно изражението му се промени така, сякаш му бяха съобщили, че единственото му дете е незаконно.

— Точно това, което казвам. Рамката е оригинална, но не и картината. Продали са ви копие.

— Как така копие? — Фенстън едва произнесе думата.

— Рамката с положителност идва от Уентуърт Хол, но не и творбата.

— Но как може да сте толкова сигурен, след като дори не проведохте някакви тестове.

— Няма нужда от тестове — продължи да упорства Савидж.

— Но защо?

— Защото е превързано другото ухо — гласеше незабавният отговор.

— Не е вярно. И децата знаят, че Ван Гог е отрязал лявото си ухо — настояваше председателят.

— Децата няма как да знаят обаче, че той е рисувал автопортретите си, като се е гледал в огледало, ето защо в оригинала е превързано дясното.

Фенстън се стовари в стола зад бюрото, така че картината остана зад гърба му. Савидж се приближи още повече до платното.

— Това, което ме изненадва, е, че макар да става дума за копие, някой си е направил труда да постави оригиналната рамка. — Лицето на Фенстън пламтеше от гняв. — Също така трябва да се признае — продължаваше експертът, — че копистът е много талантлив. Мога да определя цена от десет хиляди долара за картината и… — Той се замисли за малко.

— И може би още десет хиляди за рамката. Много съжалявам, че съм носител на лошите новини — заключи Савидж, докато се отдалечаваше от платното. — Искрено се надявам, че не сте изплатили още цялата сума, но дори това да се е случило, поне знаете от кого да потърсите отговорност за тази сръчна измама.

— Доведете ми Липман — изкрещя Фенстън така, че Тина дотича от другата стая.

— Току-що пристигна — съобщи тя. — Тъкмо се канех да му съобщя, че го чакате.

И човекът от „Лойд“, и експертът от „Сотбис“ побързаха да се оттеглят. Очевидно бе, че не можеха да разчитат дори на чаша кафе. Тъкмо се канеха да затворят вратата зад себе си, когато Липман се зададе с бързи крачки.

— Пробутали са ни фалшификат — изкрещя Фенстън, когато го видя.

Липман гледа известно време картината, преди да заяви:

— Поне и двамата знаем кой е виновен за всичко това.

— Петреску — с погнуса изплю името председателят.

— Да не говорим за нейната партньорка, която я зареждаше с информация от деня, в който я изгонихте.

— Прав си — съгласи се Фенстън и се обърна към отворената врата на кабинета на секретарката. — Тина — изкрещя отново, при което жената дотича. — Виждаш ли тази картина? — Тя кимна безмълвно. — Искам незабавно да я опаковаш и да я изпратиш обратно в Уентуърт Хол, като приложиш искане за…

— Четирийсет и два милиона осемстотин деветдесет и две хиляди долара — услужливо подсказа Липман.

— Щом приключиш — продължи Фенстън, — можеш да си събереш нещата и да напуснеш територията на банката за десет минути, защото си уволнена, малка предателко.

Тина се разтрепери. Фенстън се изправи и подпря длани на бюрото.

— Освен това разчитам да предадеш на твоята приятелка Петреску, че все още не съм я свалил от списъка на изчезналите и вероятно загинали от атентата.