Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (49)

Глава 49

Малко след девет и половина Джак Делейни спря колата си на Брод Стрийт. Включи радиото и се заслуша в едно забавно предаване на дълги вълни, докато чакаше Липман да се появи. Мястото на срещата беше определено от адвоката, който предупреди, че ще донесе камерата някъде между десет и единайсет вечерта. Беше обещал солидно количество компрометиращи документи.

Джак беше почти задрямал, когато до слуха му стигна воят на сирените. Като всички служители на закона, можеше да отличи по височината на тона сирените на полицията от тези на линейките и на пожарните коли. Този път тревожният вой бе на линейка, която вероятно идваше от болницата „Сейнт Винсънт“.

Погледна часовника си — 11:15. Липман закъсняваше. Наистина беше споменал, че документите са много и е вероятно да не успее да дойде в определения час. Момчетата от техническия отдел на ФБР бяха изгубили доста време, за да му обяснят как да борави с камерата, за да получи най-добри снимки. Малко след седем Липман бе позвънил на Джак, за да му съобщи, че е получил информация, която може да се окаже далеч по-сериозна от каквито и да било документи, но не искал да рискува и да я споделя по телефона. И бе затворил, преди агентът да успее да го притисне. Опитът на ФБР показваше, че при сключването на подобни сделки хората често пъти подхвърляха не особено надеждни факти само и само да се спазарят за намаляване на присъдата. Знаеше, че шефът му няма да се съгласи, освен ако информацията не сочи пряка връзка между Фенстън и Кранц.

Сирената виеше все по-силно.

Джак реши да излезе от колата и да се разтъпче. Шлиферът му се беше намачкал. Беше си го купил преди време от „Брукс Бръдърс“. Тогава искаше хората отдалеч да виждат, че е агент на тайната полиция. Но колкото по-нагоре се издигаше в кариерата, толкова по-рядко искаше това да личи. Ако имаше късмет да стигне до поста шеф на офиса в Ню Йорк, мислеше да си купи друга връхна дреха, с която да прилича по-скоро на адвокат или на човек от банковия бизнес. Нещо, което определено щеше да бъде посрещнато с одобрение от баща му.

Мислите му се върнаха към Фенстън, който в момента вероятно изнасяше своята реч върху моралните отговорности на съвременните банкери, после се насочиха към Анна, на хиляди метра над Атлантическия океан на път за срещата си с Накамура. Беше му изпратила съобщение, че вече знае защо Тина е приела да работи за Фенстън, а доказателството било през цялото време пред очите й. Тъй като телефонът му давал заето, щяла да го потърси отново на другата сутрин. Сигурно бе звъняла, докато той разговаряше с Липман. Дяволите да го вземат. Джак стоеше на някакъв тротоар посред нощ, уморен и гладен, в очакване на фотоапарата с компрометиращите кадри. Май баща му щеше да излезе прав, че е трябвало да стане адвокат.

От сирените го деляха вече само няколко пресечки.

Джак измина пеша разстоянието и спря на ъгъла, където се намираше сградата, на трийсет и втория етаж на която беше офисът на Липман. Част от прозорците ярко светеха. Джак започна да брои, за да разбере на кой етаж са, но няколко пъти се обърка и когато най-сетне установи, че суматохата е на трийсет и втория етаж, доста се притесни. Нещо не се връзваше. На този етаж трябваше да има само един осветен прозорец, там, където се предполагаше, че е още Липман. Не му се вярваше адвокатът да вдига шум около присъствието си.

В този момент пред входа изсвириха спирачките на линейка. Задната врата на колата се отвори рязко и оттам изскочиха трима парамедици — двама мъже и една жена, с познатите тъмносини униформи. Единият буташе носилка на колелца, вторият стискаше бутилка кислород, а жената влачеше тежката чанта с медикаменти. Джак проследи с поглед как се качват по стълбите пред входа и влизат в сградата.

Приближи и се загледа в хората, които се суетяха около рецепцията. Единият дежурен от охраната показваше нещо на възрастен мъж в доста приличен костюм, вероятно негов началник, докато вторият говореше оживено по телефона. В асансьорите влизаха и излизаха служители, в което нямаше нищо изненадващо. Намираха се в сърцето на финансовия бизнес, а той функционираше непрекъснато — двайсет и четири часа в денонощие. Докато повечето американци вече отдавна спяха, парите активно сменяха собствениците си в Сидни, Токио, Хонконг и Лондон. Не можеше да няма и хора в Ню Йорк, които да участват в тези процеси.

Размишленията на Джак бяха прекъснати от повторната поява на медицинския екип във фоайето на сградата. На носилката лежеше пациент. Двамата внимателно го направляваха, а третият носеше бутилката с кислорода. Малката група се насочи към изхода и всички по пътя им правеха място. Джак изкачи стълбите, за да вижда по-добре. В далечината се разнесе вой на нова сирена — този път беше на полицейска кола. Вниманието на агента бе насочено към носилката. Беше застанал до самата врата, за да може пострадалият да мине покрай него. Вгледа се в бледото лице и втренчения празен поглед. Едва когато носилката отмина, Джак осъзна кой лежеше на нея. Трябваше да вземе мигновено решение. Или да последва линейката до „Сейнт Винсънт“, или да се спусне към трийсет и втория етаж. Полицейската сирена ставаше все по-силна и бе логично да се предположи, че полицията пристига на местопроизшествието. Нямаше нужда от лекар, за да разбере, че Липман още дълго време няма да може да разговаря с когото и да било. Съдейки по звука, полицията бе само на две преки от тук. Имаше на разположение едва няколко минути, преди да се появят прочутите нюйоркски ченгета. Джак спря за миг пред охраната, за да покаже значката си на агент на ФБР.

— Много бързо успяхте да дойдете — не се сдържа единият от пазачите. Джак отмина без коментар по посока на асансьора. Човекът остана да се пита откъде знаеше този на кой етаж трябва да отиде.

Агентът успя да се промуши през затварящата се врата и натисна бутона на трийсет и втория етаж. Щом се озова горе, бързо се огледа, за да се ориентира откъде идва светлината. Почти тичаше към отворената врата в дъното на коридора, където завари представител на охраната на сградата, двама техници в червени гащеризони, както и една чистачка.

— Вие кой сте? — попита човекът от охраната.

— ФБР — показа значката си, прикривайки умело името с пръсти, и влезе в стаята с решителни стъпки.

Първото, което видя на стената зад бюрото, бе голяма снимка на Фенстън, който се здрависва с президента Джордж Буш. Стъклото й беше счупено. Очите му бързо обиколиха стаята в търсене на един-единствен предмет. Видя го в центъра на бюрото, върху купчина разпилени документи и листове.

— Какво се е случило? — попита Джак строго.

— Някакъв се заключил, без да иска, в кабинета, междувременно алармената инсталация се включила.

— Не по наша вина във всеки случай — побързаха да заявят мъжете с червените гащеризони. — Поръчаха ни, и то в писмена форма, да свалим нивото на спешност за тази поръчка, иначе отдавна да сме се качили.

За Джак беше напълно ясно кой е включил алармата и е затворил Липман в ада. Пристъпи до бюрото и хвърли бърз поглед върху документите. Всички присъстващи не отделяха очи от него.

— Идете до асансьора и щом полицаите се появят, ги доведете направо тук — поръча той на човека от охраната. Пазачът се подчини безропотно и изчезна в коридора. — А вие тримата излезте навън — бе следващата му команда. — Ще изпотъпчете доказателствата. — В мига, в който се обърнаха, той грабна камерата и я пусна в един от дълбоките джобове на шлифера си.

Вдигна слушалката на телефона на бюрото. Никакъв звук, само жужене. Някой бе прекъснал връзката с външния свят. Джак не докосна нищо друго в кабинета. Просто влезе в съседния. Там на бюрото забеляза екран, монтиран в единия ъгъл на плота, на който се виждаше какво става в първата стая. Фенстън бе проследил какво прави Липман с документите му и беше замислил и осъществил за нула време доста гаднярско отмъщение.

Очите на Джак пробягаха по телефонната уредба. Присветкваше оранжева светлина, знак, че линията е заета. Фенстън се беше подсигурил Липман да няма никаква възможност да се свърже с външния свят. Агентът огледа и бюрото, където очевидно председателят беше седял, планирайки действията си. Дори листът, на който си беше водил бележки, още лежеше отгоре. Полицаите щяха да съберат оставените улики. Ако това бе разследване на детектив Коломбо, оранжевата лампичка и листът с нахвърляните на ръка бележки щяха да са напълно достатъчни на големия детектив не само да уличи Фенстън, но и да изтръгне признания. Само че те не бяха герои от телевизионен сериал и Фенстън никога нямаше да направи каквито и да било признания. Джак се усмихна. Единственото общо между него и Коломбо бе смачканият му шлифер.

Звук на отварящ се асансьор стигна до слуха му и той разбра, че ченгетата са вече тук. Видя на екрана, закрепен за бюрото, че двамата униформени полицаи започнаха да разпитват четиримата свидетели. Много скоро щяха да се появят и цивилните. Джак излезе в коридора и се насочи към асансьорите с надеждата, че никой няма да забележи оттеглянето му. Беше стигнал вече асансьорния блок, когато зад него се разнесе викът на един от полицаите:

— Ей вие!

Агентът бе забил пръст в бутона за повикване и нарочно изви глава в обратна посока, за да не запомнят лицето му. Щом кабината спря на етажа, той се шмугна вътре и потегли за приземния етаж. Трийсет секунди по-късно беше долу и изтича покрай охраната навън.

Вече в колата си, бързо запали и щеше да тръгне, когато видя как полицаят тича по тротоара и се оглежда. Направи бърз обратен завой, покатервайки гумите на тротоара, и натисна педала на газта към болница „Сейнт Винсънт“.

— Добро утро, аукционна къща „Сотбис“.

— Свържете ме моля с лорд Полтимър.

— За кого да предам, госпожо?

— Лейди Уентуърт. — Не й се наложи да чака дълго.

— Много ми е драго да те чуя, Арабела — радостно я поздрави Марк. — Мога ли да попитам в качеството си на каква се обаждаш — продължи закачливо, — на купувач или на продавач?

— На човек, който моли за съвет — отговори Арабела. — Но ако бях продавач…

Марк започна да записва поредицата въпроси, които отдавнашната му приятелка очевидно добре беше подготвила.

— Преди да постъпя в „Сотбис“, когато все още работех като брокер, стандартната комисиона беше около 10 процента от първия милион. Ако картината можеше да донесе повече от милион, преговарях с продавача.

— За каква сума би преговарял, ако те помолех да продадеш Ван Гог от Уентуърт?

Марк искрено се зарадва, че Арабела не може да види изражението му. Щом се възстанови от вълнението, той назова една сума, но бързо додаде:

— Ако позволиш на „Сотбис“ да продаде картината, няма да платиш нищо. Гарантирам ти, че ще получиш цялата сума.

— Как печелите тогава? — изуми се Арабела.

— Взимаме каквото се полага от купувача — обясни Марк.

— Аз вече имам купувач — отбеляза нейно благородие, — но много ти благодаря за съвета.