Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (38)

Глава 38

Анна отвори очи и видя, че Сергей се е настанил на капака на жълтия мерцедес и пуши. Тя се протегна и разтри очи. За първи път спеше в кола — стори й се далеч по-удобно от задната седалка на микробуса на път за канадската граница, където никой не я пазеше.

Излезе навън и раздвижи крака. Червената кутия беше на мястото си.

— Добро утро — поздрави я Сергей. — Надявам се, че спахте добре.

— Вероятно по-добре от теб — засмя се тя.

— След двайсет години в армията сънят се превръща в лукс — успокои я шофьорът. — Но ви предлагам да споделите моята закуска.

Върна се в колата и извади малка тенекиена кутия изпод шофьорското място. Отвори я и показа съдържанието й — истинско пиршество. Две кифлички, сварено яйце, бучка сирене и няколко домата. Имаше дори портокал и термос с кафе.

— Откъде намери всичко това? — попита Анна, докато белеше портокала.

— Неизядената ми вечеря. Жена ми я приготви.

— Как ще й обясниш защо не си се прибрал тази нощ?

— Ще й кажа истината. Прекарах нощта с една красива млада жена.

Анна се изчерви.

— Само дето съм твърде стар, за да ми повярва — додаде той. — Какво ще правим после? Банка ли ще обираме?

— Само ако знаеш къде има петдесет милиона долара в брой — отвърна му. — Иначе ще трябва да занеса кутията в Лондон. Ето защо е по-добре да разбера кога отварят товарните служби.

— Първите служители се появяват там някъде около седем сутринта — поясни Сергей, обели яйцето и го подаде на Анна.

— В такъв случай трябва да сме там към седем, за да съм сигурна, че ще успея да се справя. — Погледна часовника си.

— Май няма да е зле да тръгваме.

— Имам известни резерви.

— Какво имаш предвид? — разтревожи се Анна.

— Трябва да има сериозна причина жена като вас да прекара нощта в кола, а не в хотел. И според мен причината е съдържанието й — посочи червената кутия. — Ето защо би било неразумно да ви видят с нея тази сутрин. — Анна го гледаше втренчено и продължаваше да мълчи. — Възможно ли е вътре да има нещо, което властите не бива да видят? — Изчака за отговор, но такъв не последва. — Така си и мислех — отбеляза Сергей. — Когато бях полковник в армията и трябваше да се свърши нещо, което не биваше да се разчува, възлагах задачата на някой ефрейтор. Установих, че никой не му обръща внимание. Мисля, че днес аз съм вашият ефрейтор.

— Ами ако те хванат?

— Ще го избегна, като дам нещо в замяна. Мислите ли, че е много забавно да си шофьор на такси, след като си бил взводен командир? Не се тревожете, скъпа. Едно-две от моите момчета работят в складовете на митницата и ако цената е добра, те няма да задават излишни въпроси.

Анна отвори куфарчето си, извади плика, който Антон й беше връчил, и подаде на Сергей пет двайсетдоларови банкноти.

— Не, не, уважаема — размаха мъжът ръце в знак на протест. — Няма да даваме подкуп на началника на полицията, а на няколко обикновени момчета. — Взе само една банкнота от двайсет долара. — А тъй като може да се наложи да прибегна до помощта им и в бъдеще — додаде, — по-добре да не вдигаме прекалено цената.

Анна се засмя.

— Когато подписваш документа, гледай подписът да е нечетлив.

— Ясно — доближи той лице към нея, — макар да не разбирам твърде вашите основания. Стойте тук и гледайте да не се показвате много. А сега ще ми трябва и вашият билет.

Анна отвори чантата си, прибра осемдесетте долара и подаде билета си за Лондон.

Сергей седна в колата, запали мотора и потегли.

Тя го изпрати с поглед, докато колата заедно с картината, багажа, билета й за Лондон и двайсет долара изчезнаха зад завоя. Единственото, което би могло да й създаде някакво усещане за сигурност, бяха един домат, една кифла и термос студено кафе.

 

 

Фенстън вдигна телефона на десетото иззвъняване.

— Току-що кацнах в Букурещ — започна жената отсреща с характерния си източноевропейски акцент, който сега звучеше някак по-отчетливо. — Червената кутия, която ви интересува, беше натоварена в самолета за Лондон, който ще кацне на „Хийтроу“ някъде около четири днес следобед.

— А момичето?

— Не знам какви са плановете й, но разбера ли ги…

— Гледай тялото да остане в Букурещ.

Връзката прекъсна.

Кранц се запъти към летището и пусна клетъчния телефон пред предната гума на спрял наблизо тежкотоварен камион. Изчака го да тръгне и едва тогава продължи към терминала.

Провери разписанието на таблото. Този път не прие за даденост, че Петреску ще лети за Лондон, тъй като същата сутрин имаше полет и за Ню Йорк. Ако жертвата й бе решила да пътува с него, щеше да се наложи да я убие тук, на летището. Нямаше да й е за първи път… На това летище точно.

Прислони се до висок автомат за напитки и зачака. Увери се, че има добра видимост към всички входове, пред които спират таксита. Интересуваше я едно определено такси с един определен клиент. Петреску нямаше да я изиграе втори път, защото сега Кранц се беше подсигурила.

 

 

След трийсет минути Анна усети известно неспокойствие. След четирийсет вече беше разтревожена. На петдесетата я обзе паника. Когато изтече първият час, започна да се съмнява, че Сергей работи за Фенстън. Много скоро обаче иззад завоя, от който не откъсваше очи, се зададе старичък мерцедес, шофиран от още по-възрастен мъж.

Сергей се усмихваше.

— На лицето ви се чете облекчение — подхвърли той шеговито, докато отваряше вратата пред нея и й връщаше билета.

— Не, не — запротестира Анна, жегна я чувство на вина.

— Пратката е готова за товарене за Лондон — усмихна се Сергей добродушно, — и ще лети в един самолет с вас — додаде, вече настанен зад кормилото.

— Добре — въздъхна тя, — в такъв случай може би е време и аз да се отправям към летището.

— Съгласен съм. — Сергей завъртя ключа на таблото. — Бъдете внимателна, защото американецът вече е там и ви чака.

— Не се интересува от мен, а от кутията.

— Видя ме, като уговарях изпращането на пратката в товарното отделение, и за още двайсет долара ще научи закъде пътува.

— Това вече не ме засяга — подхвърли тя, без повече обяснения.

Сергей изглеждаше изненадан, но не каза нищо. Насочи вниманието си към магистралата и знаците по пътя към летището.

— Страшно съм ти задължена — обади се Анна.

— Дължите ми четири долара — каза Сергей, — плюс разходите по изисканата храна. Ще приема пет.

Тя отвори чантата си и остави петстотин долара в плика на Антон, а останалите прибра в портфейла. Щом Сергей спря таксито пред главния вход на летището, му подаде плика.

— Пет долара — промълви.

— Благодаря ви, госпожо — отговори той.

— Анна — поправи го и го целуна по бузата. Не се обърна, и по-добре, защото щеше да види как от очите на стария войник се стичат сълзи.

 

 

Дали трябваше да й каже, че полковник Сергей Слатинару бе единственият близък човек, който стоеше до баща й по време на екзекуцията му.

 

 

Когато излезе от асансьора, Тина видя, че Липман излиза от вратата на нейната стая. Побърза да се шмугне в тоалетната с разтуптяно до пръсване сърце. Трескаво мислеше какви може да са последствията. Дали вече беше разбрал, че може да наблюдава и чува всичко, което става в стаята на председателя? И което беше по-лошо, дали бе разбрал, че през последната година е изпращала на своя имейл адрес поверителни документи. Опита се да изглежда по-спокойна, когато излезе в коридора и тръгна към стаята си. Едно беше сигурно — нямаше обяснение за неговото влизане в кабинета й.

Седна на бюрото си и включи екрана. Стомахът й бе все така свит. Липман беше в кабинета на Фенстън и говореше нещо разпалено, а онзи го слушаше много внимателно.

 

 

Джак видя как Анна целуна шофьора по бузата. Не можеше да забрави, че същият този човек му отмъкна двайсет долара — сума, която нямаше как да отчете в списъка с разходите си. Помисли си също, че най-вероятно възрастният мъж също като него бе прекарал безсънна нощ, докато тя беше спала. Ако задремеше, макар и за миг, се сепваше от ужас, че преследвачката ще се шмугне и ще задигне дървената кутия, макар да не я беше виждал откакто се беше качила на самолета за Лондон. Къде ли беше сега? Едва ли бе далеч. С всеки изминал час Джак си даваше сметка, че в случая си няма работа с шофьор и клиент, а по-скоро с мъж, готов да рискува живота си заради това момиче, без най-вероятно да знае дори какво има в голямата кутия. За подобна преданост трябваше да има причина.

Джак от опит знаеше, че ще бъде пълна загуба на време да се опитва да подкупва мустакатия шофьор, не така стоеше въпросът с управителя на товарното отделение обаче. Човекът го покани в кабинета си и дори ксерокопира за него документа, придружаващ тайнствената кутия. От него личеше, че е заявено да бъде натоварена на следващия самолет за Лондон. Дори вече е натоварена. Петдесетте долара не отидоха на вятъра, нищо че подписът на изпращача бе напълно нечетлив. Джак беше объркан. Ако Ван Гог беше в червената кутия на път за Лондон, какво имаше в кутията, с която тя пътува до Токио и остави в офиса на Накамура? Нямаше друг избор, освен да чака и да види дали Петреску ще се качи на следващия самолет.

 

 

Сергей проследи Анна, докато минаваше през централния вход, влачейки куфара си. Щеше да се обади на Антон по-късно, за да му съобщи, че се е качила по живо по здраво на самолета си. Младата жена се обърна и му помаха за сбогом, ето защо не разбра, че следващ клиент е влязъл в колата му. Разбра го едва когато задната врата се хлопна. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане.

— Закъде, госпожо?

— Старото летище — отвърна клиентката.

— Не знаех, че все още функционира — кратко отбеляза, но тя мълчеше. Имаше и такива клиенти.

Много скоро Сергей отклони колата от магистралата и погледна жената в огледалото. Имаше нещо познато в нея. Дали не я беше возил и друг път? На следващото кръстовище пое към старото летище на Букурещ. Беше напълно опустяло. Оказа се прав, откакто Чаушеску се бе опитал да избяга през ноември 1989 година, тук нямаше никакво движение. Хвърли контролен поглед в огледалото, за да види има ли движение зад колата му, и отново зърна отражението на клиентката. Изведнъж спомените го връхлетяха като вълна. Сети се къде я беше виждал. Тогава косата й беше дълга и руса. И макар да бе преди десет години, очите й не се бяха променили. Очи, които не трепват, докато убиват.

Частта му беше обкръжена близо до границата с България. Много бързо ги притиснаха и ги изтикаха към най-близкия лагер за военнопленници. Все още в ушите му кънтяха виковете на някои от момчетата, доброволно тръгнали с него. Повечето току-що бяха завършили училище. И все едно дали изпяваха всичко, което знаеха, или мълчаха непреклонно, тя прерязваше гърлата им, с очи, впити в техните. Щом се убедеше, че са мъртви, с бърз замах на ножа си отрязваше главите им и ги мяташе в килията при останалите пленници. Дори най-коравите мъже се извръщаха.

Преди да затвори вратата, тя оглеждаше останалите и се сбогуваше неизменно с едни и същи думи: „Все още не съм решила, кой ще е следващият.“

Само трима от неговите хора оцеляха от нейната чистка, и то защото пристигна нова група затворници, от които Кранц се надяваше да измъкне по-актуална информация. Единственото, което полковник Сергей Слатинару можеше да прави през трийсет и седемте безсънни нощи в лагера, бе да се пита кога ли ще дойде неговият ред. Последната й жертва бе бащата на Анна, един от най-смелите мъже, които Слатинару познаваше. Заслужаваше да загине в бой, а не от ръката на касапин.

Когато най-накрая ги освободиха, едно от първите неща, които Сергей направи, бе да се срещне с жената на капитан Петреску и да й съобщи как е загинал мъжът й. Естествено я излъга, съобщавайки й, че съпругът й е загинал в битка. Защо да я натоварва с този кошмар? Съобщението на Антон, че дъщерята на капитан Петреску пристига в Букурещ и ще има нужда от… Тя бе другият човек, на когото за нищо на света не би разказал своята тайна.

Когато страстите се поуспокоиха, се пуснаха различни слухове за съдбата на Кранц. Била в затвора, после избягала, вероятно била убита. Той тайно се молеше да е оживяла, за да може да я ликвидира. Само че не вярваше, ако е жива, да се появи отново в Румъния. Толкова много хора можеха да я познаят — до един кандидати да прережат нейното гърло.

Какво ли имаше в тази дървена кутия, та да я накара да поеме подобен риск?

Когато пътят навлезе в голото поле, където някога се простираха пистите, а сега бе гъсто обрасло с бурени и тук-там се виждаха дълбоки ями, Сергей отпусна дясната си ръка към мястото под седалката, където бе скрил пистолета си. Не беше го използвал от времето, когато екзекутираха Чаушеску.

— Къде ще искате да ви оставя, госпожо? — попита той, сякаш се намираха насред оживена улица. Пръстите му обгърнаха дръжката на оръжието. Клиентката му мълчеше. Сергей погледна в огледалото, давайки си сметка, че всяко неочаквано движение ще я накара да застане нащрек. Тя не само имаше предимството да седи зад него, но в момента очевидно следеше и всяко негово движение. Бившият полковник си даде сметка, че само след минути един от двамата ще бъде мъртъв.

Показалецът му се спря на спусъка и с едва забележимо движение, сантиметър по сантиметър започна да измъква ръката си изпод седалката. Тъкмо се канеше да освободи предпазителя, когато силна ръка сграбчи косата му и я дръпна рязко назад. Кракът му машинално натисна спирачката и колата спря насред пистата. Ръката му се издигна с още няколко сантиметра.

— Къде отива момичето? — процеди жената зад него и го дръпна още по-силно, така че да може да вижда очите му.

— Кое момиче? — успя да попита Сергей, усетил вече хладното острие до кожата, точно под адамовата ябълка.

— Не си играй с мен, старче. Момичето, което остави на летището.

— Не ми каза.

— Въпреки че от известно време я возиш къде ли не. Къде отива? — повтори тя. Острието вече бе пробило кожата.

Ръката с оръжието се издигна още нагоре.

— Давам ти последен шанс — вече крещеше убийцата. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по шията му. — Къде… отива… тя? — настояваше.

— Нямам представа — простена Сергей й в същия миг дулото на пистолета му се насочи към челото й и пръстът му натисна спусъка.

Куршумът се заби в рамото на Кранц и я отхвърли назад, ала тя все така здраво стискаше косата му. Сергей натисна отново спусъка, но между двата изстрела имаше цяла секунда. Съвсем достатъчна, за да успее тя с едно-единствено движение да пререже гърлото му.

Последното нещо, което видя Сергей, преди да издъхне, бе студеният израз на сивите очи.