Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (14)

Глава 14

Рут Париш вдигна слушалката на телефона.

— Здравей Рут — разнесе се в ухото й познат глас. — Кен Лейн от „Бритиш Юнайтед Еър“. Искам само да съобщя, че нашият полет 107 за Ню Йорк получи нареждане да обърне обратно и очакваме да кацнем след около час на „Хийтроу“.

— Но защо? — недоумяваше Рут.

— В момента знаем твърде малко — призна Кен, — но от „Кенеди“ ни информираха за терористична атака срещу Кулите близнаци. Наредено е на всички самолети на територията на Щатите да се приземят, летищата да не приемат никакви полети до второ нареждане.

— Кога е станало това?

— Около един и половина наше време, ти вероятно си била на обяд. Ще научиш повече подробности от новините. Всички агенции предават само това.

Рут взе дистанционното от бюрото и го насочи към телевизора.

— Да оставим ли на склад картината, или да я върнем в Уентуърт?

— Със сигурност няма да я връщате — отсече Рут. — Ще я приберем в един от нашите складове в безмитната зона, а щом вдигнат забраната от летище „Кенеди“, ще уредя да я качат на първия полет за Ню Йорк. Когато останат около трийсет минути до кацането ви, ми се обади, за да мога да поръчам една от моите специални коли да чака на пистата.

— Бъди спокойна.

Рут остави слушалката и погледна отново екрана. Избра един от новинарските канали и първото, което видя, бе как самолет се насочва и се врязва в Южната кула.

Едва сега разбра защо Анна не отговаряше на звъненето й.

Докато се сушеше, Анна се замисли какви ли можеха да са причините Тина да продължава да работи за Фенстън. Усети, че поклаща глава сякаш в ритъма на мислите си. Тина беше достатъчно кадърна, би могла да си намери далеч по-добра работа.

Облече хавлията на приятелката си, обу чехлите й, закачи отново верижката с ключа на врата си, сложи си и спрелия часовник. Погледна се в огледалото. Изглеждаше значително по-добре, макар все още да бе много разстроена от случилото се. Колко ли дни, месеци и години този кошмар щеше да спохожда мислите й.

Отвори вратата на банята и тръгна по коридора, като внимателно избягваше пепелявите следи, които бе оставила при пристигането си. Влезе при Тина в кухнята и я завари да слага прибори и чинии на масата. Приятелката й спря за малко заниманието си и подаде мобилния си телефон.

— Време е да позвъниш на Виктория и да я предупредиш за намеренията си.

— И какви са те?

— Като начало я попитай дали знае къде се намира картината в момента.

— Обзалагам се, че е заключена в безмитната зона на „Хийтроу“, но има само един начин да разберем каква е истината — каза Анна и набра номер, който започваше с нули.

— Международен оператор — обади се отсреща женски глас.

— Искам да се свържа с телефон във Великобритания — заяви Анна.

— Бизнес или частен?

— Частен.

— Името, моля?

— Уентуърт, Виктория.

— Адрес?

— Уентуърт Хол, Уентуърт, Съри.

Наложи се доста да почака, докато й отговорят.

— Съжалявам, но този телефон не фигурира в списъка с абонати, дали разрешение за достъп.

— Какво значи това? — учуди се Анна.

— Че не мога да ви дам номера.

— Случаят е спешен — настоя.

— Много съжалявам, госпожо, но не мога да ви помогна.

— Аз съм близка приятелка на семейството.

— И кралицата на Англия да сте, не мога да ви дам номера. — Отсреща затвориха и Анна сбърчи чело.

— Какъв е план Б? — попита Тина.

— Нямам друг избор, освен да замина за Англия и да се срещна лично с Виктория. Особено сега, когато съм наясно с намеренията на Фенстън.

— Добре. В такъв случай ще трябва да решиш през коя граница да напуснеш страната.

— Как да мисля за граница, след като не мога дори да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Ако се появя там, всички ще разберат, че съм оцеляла.

— Нищо не пречи аз да отида — предложи Тина. — Кажи ми какво искаш да взема и ще ти го донеса в една чанта…

— Не е нужно, багажът ми е готов и чака в коридора до вратата. Нали щях да летя до Лондон тази вечер.

— В такъв случай единственото, от което имам нужда, е ключ.

Анна разкопча верижката около врата си и й подаде ключа.

— Как да мина обаче покрай портиера? — разтревожи се Тина. — Ще ме пита коя съм и при кого отивам?

— Е, това не е проблем. Кажи му, че отиваш при Дейвид Съливан. Ще ти се усмихне и ще повика асансьора.

— Кой е Дейвид Съливан?

— Живее на четвъртия етаж и е любител на разнообразието. Рядко младите дами, които го посещават, са едни и същи. Сам получава по няколко долара всяка седмица, за да не задава излишни въпроси.

— Остава проблемът с парите — отбеляза Тина. — Нали ми каза, че портфейлът ти е останал в развалините, а аз имам само седемдесет долара.

— Вчера изтеглих три хиляди от сметката си — успокои я Анна. — Не можеш да си позволиш забавяния или засечки, когато местиш скъпа картина. Спешно може да ти потрябват пари, например за бакшиши и за други дребни разходи. В чекмеджето на нощното ми шкафче има още петстотин долара.

— Освен това ще имаш нужда и от часовник. — Тина свали своя от ръката си и го размени със спрелия на Анна. Загледа се в замрелите стрелки. — Никога няма да забравиш часа и минутата, в която самолетът се е врязал в сградата. — В същия миг се чу сигналът на микровълновата печка. Тина се изправи и отново предупреди: — Това може наистина да не става за ядене.

Разсипа храната в чиниите — пържен ориз с пилешко.

Докато се хранеха, двете обсъдиха възможностите за напускане на града, а после и на страната. Обраха всички трохи от останалата от вчера храна, направиха си нова кана кафе и продължиха да обмислят маршрути. Анна все още не можеше да реши в коя посока да тръгне — на юг или на север. Тина остави чиниите в умивалника.

— Предлагам ти да помислиш, докато аз стигна до квартирата ти, омагьосам Сам и се върна обратно тук с багажа.

Анна прегърна приятелката си в изблик на благодарност и промълви в ухото й:

— Имай предвид, че вън е истински ад.

Тина спря на най-горното стъпало на малкото стълбище пред входа на кооперацията си. Нещо не беше наред. Постепенно проумя какво я смущава. Ню Йорк бе неузнаваем.

Не се виждаха блъскащите се забързани хора, които нямаха време да спрат, за да разменят една-две думи, станали известни по света като най-силно заредената с енергия човешка маса. Сякаш беше неделя. Дори в неделя по улиците имаше повече движение. Сега минувачите стояха неподвижно, с очи, вперени в една и съща посока — Световния търговски център. Единственият по-отчетлив звук, който се носеше из града, беше неспирният вой на сирените, напомнящ на гражданите — ако имаха нужда от такова напомняне, — че онова, което виждат от екраните на телевизорите си у дома, в клубовете, баровете и дори по витрините, се случва само на няколко пресечки оттук.

Тина се озърна за такси. Скоро установи, че познатите жълти коли са заместени от служебните автомобили на пожарната, полицията и „Бърза помощ“. Червените, белите и сините машини се движеха в една и съща посока. Малки групи нюйоркчани стояха на ъглите и аплодираха прелитащите спасителни отряди, сякаш бяха новобранци, поели към фронта. Вече няма да се налага да пътуват в други държави, за да воюват, помисли си Тина.

Закрачи по улицата и отминаваше пресечка след пресечка. Обстановката й напомняше почивните дни, когато пришълците заминаваха извън града, а местните оставаха да разкършват схванатите си от работната седмица тела в салоните за фитнес. Само дето сега срещаше и нов вид обитатели, които се движеха като призраци. През последните сто години Ню Йорк бе привлякъл хора от всички краища на света, но днес към тях се бяха присъединили и представители на нова раса. Имаха вид сякаш излизаха от земните недра и като за всяка нова раса първият отличителен белег беше цветът на кожата — сивопепеляв. Витаеха из Манхатън подобно на изостанали и изнемощели участници в маратон, накуцваха и се олюляваха. Но онова, което правеше най-шокиращо впечатление, бе отсъствието на очертаващите се горди силуети на нюйоркските небостъргачи — сега върховете им бяха скрити от плътен сив облак, който сякаш бе решил да остане тук завинаги. Само тук-там в дъното на някоя улица Тина виждаше пробиви в плътната пелена, откъдето надничаха стърчащи от земята разкривени и назъбени железа — нищо друго не беше останало от едни от най-високите сгради в света. Зъболекарят наистина беше спасил живота на Тина.

Минаваше покрай опустели магазини и ресторанти, които не помнеше някога да са били затворени. Ню Йорк щеше да се възстанови, но никога нямаше да бъде същият. Досега терористите бяха хора от далечни страни — Близкия изток, Палестина, Израел, дори Испания, Германия и Северна Ирландия. Погледна отново облака. Но сега се бяха заселили в Манхатън и визитната им картичка бе налице.

Загубила всякаква надежда, Тина махна на случайно минаващо такси и с изненада чу скърцане на спирачки.