Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (4)

Глава 4

Анна тичаше в западна посока по Петдесет и четвърта улица, мина покрай Музея за модерно изкуство, прекоси Шесто авеню и едва тогава зави по Седмо. Погледът й се плъзгаше разсеяно по познатите сгради и дървета, по масивната скулптура LOVE на пресечката с Петдесет и пета улица, по стените на Карнеги Хол, докато претичваше през Петдесет и седма. Цялото й внимание беше съсредоточено към това да избягва сблъсък с подранилите пешеходци, които пречеха на равномерния й бяг. Анна използваше пътя до Сентръл Парк за разгрявка и включи хронометъра на лявата си ръка чак когато мина под арката на Артизанс Гейт и навлезе в парка.

Щом пое в обичайния си ритъм, тя се замисли за дневния ред на заседанието с шефа си в осем тази сутрин.

Беше изненадана и в същото време изпита облекчение, когато Брайс Фенстън й предложи работа във „Фенстън Файнанс“ само няколко дни, след като бе подала оставка в аукционната къща „Сотбис“, където бе втори в йерархията специалист по импресионистите.

Прекият й шеф недвусмислено беше заявил, че всяка възможност за напредък в кариерата й ще бъде блокирана за неопределено време, ако се окаже, че тя, Анна, стане причина къщата „Кристис“, най-големият им съперник, а не „Сотбис“, за които работеше, да извърши голямата сделка за продажба на богата колекция картини. Анна беше прекарала дълги месеци в ухажване и убеждаване на въпросния клиент да предостави тъкмо на „Сотбис“ наследствената колекция, но наивно си беше помислила, че споделяйки част от информацията със своя любовник, той ще бъде достатъчно почтен, за да си мълчи. Разчитала бе на това, защото бе юрист.

Когато името на клиента беше разкрито в раздела за изкуство на „Ню Йорк Таймс“, Анна загуби и любовника, и работата си. Съобщението в същия вестник няколко дни по-късно, че доктор Анна Петреску е напуснала „Сотбис“ по „неясни причини“ — удобен евфемизъм за уволнение, само усложни положението й. Авторът на бележката услужливо беше допълнил, че поне няма да се налага доктор Петреску да подава молба за работа в „Кристис“.

Брайс Фенстън беше сред редовните посетители на всички по-значителни разпродажби на произведения на импресионистите и със сигурност бе забелязал Анна, която, в ролята си на експерт наблюдател от страна на авторитетната фирма, си водеше бележки недалеч от подиума на водещия наддаването. Тя обикновено се дразнеше от намеците, че вместо да седи при другите експерти в определената за тази цел задна стаичка, ръководството на „Сотбис“ настоява да е отпред заради поразителната й външност и спортната й фигура.

Докато минаваше под Плеймейтс Арч, Анна хвърли поглед към часовника си — две минути и осемнайсет секунди. Стараеше се да измине обиколката за дванайсет минути. Знаеше, че не е кой знае какво постижение, но винаги се дразнеше, когато някой я задминаваше, а особено много се ядосваше, ако го направеше жена. Беше се класирала на деветдесет и седмо място в миналогодишния маратон на Ню Йорк. Рядко се случваше по време на сутрешните й кросове да я задмине двукрако създание.

Мислите й се върнаха отново към Брайс Фенстън. Публична тайна в средите, свързани с изкуството — аукционите, водещите галерии и частните търговци, бе, че Фенстън трупа една от най-големите колекции от картини на импресионистите. Често можеше да бъде забелязан заедно със Стив Уин, Ленард Лауде, Ан Диас и Такаши Накамура сред участниците във финалните наддавалия за всяко по-значително произведение на изкуството. Колекционерството в много случаи от невинно хоби се превръща в пристрастност, а наддаването — в своеобразна наркомания. За Фенстън, който притежаваше представителна сбирка от най-известните платна на всички импресионисти с изключение на Ван Гог, дори мисълта да притежава произведение на прочутия холандски майстор играеше роля на инжекция с чист хероин. Щом се сдобиеше с едно, започваше да копнее за следващо и отстрани приличаше на треперещ наркоман, който търси пласьор. Анна Петреску изпълняваше ролята точно на такъв дилър.

Когато Фенстън прочете в „Ню Йорк Таймс“, че Анна напуска „Сотбис“, той побърза да й предложи място в борда на своята банка и заплата, чийто размер отразяваше колко сериозно възнамерява да се занимава с по-нататъшното увеличаване на своята колекция. Онова, което наклони везните в негова полза за Анна, бе откритието, че е румънец по произход. Не я напускаше мисълта, че и той като нея е избягал от режима на Чаушеску, за да потърси убежище в Америка.

Още в първите дни след постъпването й при него Фенстън подложи на изпитание професионалната й квалификация. Повечето въпроси, които й беше задал по време на деловия обяд, на който се видяха за първи път, бяха свързани с познанията й за по-големите колекции, все още притежание на второ или трето поколение от известните фамилии. През шестте години, които бе прекарала в „Сотбис“, едва ли можеше да се срещне по-значително произведение на импресионист, минало на търг, което Анна да не познаваше в детайли и да не бе намерило място в личната й база данни.

Един от уроците, които беше усвоила малко след като постъпи в „Сотбис“, бе, че „старите пари“ обикновено продават, а „новите“ — купуват. Точно така се запозна и с лейди Виктория Уентуърт, най-голямата дъщеря на седмия граф Уентуърт — стари пари, за разлика от Брайс Фенстън — новозабогатял финансист.

Анна беше смутена от маниакалния интерес на Фенстън към колекциите на другите хора, докато не разбра, че в политиката на банката е заложено да дава големи заеми, обезпечени с произведения на изкуството. Малко финансови институции смятаха „изкуството“, все едно в каква форма, за достатъчна гаранция. Недвижима собственост, акции, облигации, земи, дори бижута, но много рядко — произведение на изкуството. Банкерите не разбират от този пазар и неохотно приемат този вид гаранции не на последно място, защото необходимостта да ги съхраняват, застраховат и дори да ги продадат, ако се наложи, обикновено отнема време и усилия, които им се виждат нерентабилни. В това отношение „Фенстън Файнанс“ беше рядко изключение. Много скоро Анна разбра защо. Фенстън нямаше особено влечение към изкуството, да не говорим за познания. Просто за него важеше максимата на Оскар Уайлд: „Човек, който знае цената, но не и стойността на каквото и да е.“ Трябваше да мине известно време, преди Анна да научи истинския мотив на своя работодател.

Една от първите й задачи бе да замине за Англия и да направи оценка на имението на лейди Виктория Уентуърт — потенциална клиентка, подала молба за голям заем от банката. Колекцията на Уентуърт беше типично английска, събирана от втория граф — ексцентричен аристократ, разполагал с големи суми, добър вкус и достатъчно набито око, за да бъде определен от следващите поколения като талантлив любител. Беше купил произведения на английски художници като Ромни, Уест, Констабъл, Стъбс и Морланд, както и превъзходното платно на Търнър „Залез над Плимът“.

Третият граф не бе проявил никакъв интерес към артистичната страна на живота, ето защо сбирката на неговия предшественик събирала прах, докато синът му, четвъртият граф, не наследил имението, а заедно с него и набитото око на своя дядо.

Джейми Уентуърт прекарал близо година далеч от дома си, предприемайки известното по онова време Голямо пътешествие. Посетил Париж, Амстердам, Рим, Флоренция, Венеция и Санкт Петербург, преди да се завърне и да се установи в Уентуърт. Вече бил собственик на платна на Рафаел, Тинторето, Тициан, Рубенс, Холбайн и Ван Дайк и като прибавка съпруга италианка. Но именно Чарлс, петият граф, надскочил всички свои прадеди. Той колекционирал не само картини, но и любовници. След няколко наситени с бурни забавления дни в Париж, предимно на конни надбягвания, а след това в спалня в хотел „Крийон“, последната му приятелка успяла да го убеди да купи от някакъв неин познат лекар картина от неизвестен художник. Чарли Уентуърт се прибрал в Англия без тази приятелка, но в замяна на това с картината, която наредил да закачат в една от стаите за гости на фамилното имение. За мнозина съвременни ценители „Автопортрет с превързано ухо“ е сред най-добрите работи на Ван Гог.

Анна от самото начало предупреждаваше Фенстън да е много внимателен при покупката на платна на Ван Гог, защото фалшификациите в света на изкуството са често срещано явление, също като сред банкерите — закачка, срещу която Фенстън нямаше нищо против. Информира го, че няколко много добри копия фигурират в частни колекции, а и в сбирките на не един известен музей, включително и Националния музей на Осло. Но след като проучи документите, придружаващи „Автопортрета“ на Ван Гог, сред които откри и писмо на известния доктор Гаше, в което името на Чарли Уентуърт се споменаваше, както и разписка за осемстотин франка, удостоверяваща самата покупка, и сертификат за автентичност, издаден от мадам Телебанд от Музея на Ван Гог в Амстредам, тя се почувства достатъчно уверена да заяви пред председателя на „Фенстън Файнанс“, че портретът наистина е дело на великия майстор.

За любителите на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ е несъмнен връх. Наистина маестрото бе създал близо трийсет и пет автопортрета, но рисуваните, след като бе отрязал лявото си ухо при скандал с приятеля си Пол Гоген, бяха само два. Онова, което правеше от втория още по-привлекателна цел, бе фактът, че първият беше изложен в института „Кортуолд“ в Лондон. Анна все по-често започваше да се пита колко далеч може да стигне Фенстън, за да се сдобие с тази уникална творба.

Тя прекара десет много приятни дни в Уентуърт Хол, през които състави каталог и оцени фамилната колекция. След завръщането си в Ню Йорк се яви пред борда на „Фенстън Файнанс“, съставен предимно от съмишленици на председателя и политици, които нямаха нищо против да получават всеки месец допълнителни средства, и ги увери, че ако се стигне до продажба, то получените средства далеч ще надхвърлят четирийсетте милиона долара, какъвто беше размерът на искания заем.

Анна нямаше представа какви са причините Виктория Уентуърт да иска толкова сериозна сума, но по време на престоя си в имението често я чуваше да говори с тъга за „преждевременната смърт на скъпия папа“, за пенсионирането на управителя на имението, който се ползвал с пълното им доверие, и за голямата несправедливост на 40-процентния размер на данъка наследство. „Как не можа Арабела да се роди само няколко минути по-рано“, бе една от фразите, които Виктория повтаряше като мантра.

След време Анна можеше ясно да се представи всяко произведение на изкуството от имението, без дори да се налага да поглежда в документите. Фотографската памет бе дарба, която я отличаваше от състудентите й в „Пен“, а по-късно и от колегите й в „Сотбис“. Достатъчно бе веднъж да види дадена картина, да се запознае с произхода или местонахождението й и тя оставаше завинаги в паметта й. Всяка неделя правеше проверка на тези свои способности с посещение на нова галерия, на зала в Метрополитън или като просто разглеждаше някакъв каталог. Прибираше се и написваше на един лист името на всяка картина, която бе видяла, и едва тогава сверяваше написаното със съответния източник. Откакто завърши университета, Анна добави към своята база данни колекциите на Лувъра, Прада и Уфици, както и на Националната галерия на Вашингтон, музеите „Филипс“ и „Гети“. Още трийсет и седем частни колекции и безброй каталози се съдържаха в нейната база данни — за цялата тази информация Фенстън бе готов да плати.

Отговорностите на Анна не отиваха отвъд оценяване на колекциите на потенциални клиенти и изготвяне на съответните доклади, които бордът щеше да разгледа. Никога не я ангажираха при изготвяне на договор, което се извършваше единствено от юриста на банката Карл Липман. Веднъж Виктория се беше изпуснала, че банката й взима 16 процента сложна лихва, и Анна бързо пресметна, че комбинацията от натрупани задължения, наивност и липсата на финансова грамотност е онова, на което разчита „Фенстън Файнанс“ за своите доходи. Тази банка сякаш се радваше, когато срещнеше хора, неспособни да платят дълговете си.

Анна ускори крачка, докато минаваше покрай въртележките. Погледна часовника си и забеляза, че закъснява с дванайсет секунди от разписанието. Сбърчи чело загрижено. Добре, че поне никой не я беше задминал по трасето. Мислите й се върнаха към колекцията на Уентуърт и препоръката, която смяташе да направи пред своя шеф тази сутрин. Беше решила да си подаде оставката, ако Фенстън откаже да приеме съвета й, въпреки че работеше за банката по-малко от година и с болка трябваше да признае, че едва ли ще успее да си намери работа в „Кристис“ или отново в „Сотбис“.

През последната година се беше научила да живее със суетата на Фенстън и дори да се прави, че не забелязва избухванията му, когато нещата не ставаха така, както той си представяше, че трябва, но за нищо на света нямаше да се примири да стане свидетел на подвеждане на клиент. Особено когато ставаше дума за човек, наивен като Виктория Уентуърт. Отстрани погледнато, напускането на „Фенстън Файнанс“ нямаше да изглежда много добре, но ако възникнеше подозрение за наличие на измама, името й неизбежно щеше да бъде забъркано.