Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (50)

Глава 50

Кранц зави зад ъгъла и с радост установи, че по тротоара се движат тълпи от хора. Измина още стотина метра и спря пред входа на малък хотел. Огледа се, за да се увери, че никой не я следи, и едва тогава пристъпи.

Мина през въртящата се врата, но не удостои с внимание нито администраторите на рецепцията, нито портиера, който обясняваше нещо на турист, по всяка вероятност от Ню Йорк. Кранц не отделяше очи от стената с касетки за ценности. Изчака, докато трите момичета на рецепцията бъдат заети, и едва тогава се насочи към клетките. Спря пред номер 19 и извади от малкото джобче на панталоните си ключ. Пъхна го в ключалката и дръпна вратата. Всичко си беше така, както го бе оставила. С бързо движение прибра двата паспорта и банкнотите отвътре и ги пъхна в джоба си. Заключи решително и излезе на улица „Херцен“, без да размени дума с никого.

Спря празно такси, нещо, което не можеше да си позволи по време на комунистическия режим. Даде на шофьора адрес на „Черьомушка“. Облегна се на задната седалка в мерцедеса и се сети за полковник Сергей Слатинару. Съжаляваше само, че не успя да отреже лявото му ухо. С голямо удоволствие щеше да го изпрати на Петреску като спомен от посещението й в Румъния.

Знаеше, че да напусне Русия няма да й е никак лесно. С лекота се измъкна от онези аматьори в Букурещ, но оттук много по-трудно щеше да намери безопасен път към Англия. Островите винаги създават проблеми, много по-безопасно е да прекосиш планини, отколкото вода. Пристигна в столицата на Русия тази сутрин, изтощена до смърт. Откакто напусна болницата, не беше си починала нито миг.

Сирените на затвора вече бяха замлъкнали, когато стъпи на магистралата. Извърна се, за да хвърли поглед на мястото, което току-що бе напуснала, и видя, че сградата е залята от светлината на прожектори. Шофьор на камион, който спа два пъти с нея, я преведе тайно през границата, с което си заслужи живота. След това тя пътува с влак, със самолет, плати нови триста долара и след седемнайсет часа най-сетне се добра до Москва. Незабавно се отправи към хотел „Исла“. Нямаше намерения да отсяда в него, а само да вземе оставените там паспорти и неколкостотин рубли.

След като така и така беше в Москва, можеше да изпълни някоя и друга поръчка на местните, докато стане безопасно да се прибере в Америка. Тук стандартът на живот бе по-нисък и тарифите за нейните услуги съответно спадаха в сравнение с Ню Йорк. 5000 долара за ликвидиране на съпруга, 10 000 за съпруг. Разликата в цените се дължеше на факта, че в тази страна все още имаше проблеми с равноправието. Полковник от КГБ носеше 50 000 долара, а за мафиотски шеф спокойно можеше да поиска 100 000. Ако Фенстън беше превел обещаните два милиона, досадните съпрузи и съпруги щяха да почакат. В Русия вече уважаваха свободната инициатива и можеше да се закачи за някой от новите богаташи, да му предложи своя опит в международните отношения.

Познаваше един от тях, който като нищо щеше да умножи нейните три милиона долара в Куинс и тогава нямаше да се налага да се прибира Щатите.

Таксито вече наближаваше дискретния вход на една сграда, където се помещаваше банка, славеща се, че обслужва само отбрани личности. В белия мраморен корниз над входа бяха гравирани буквите Ж и Ц. Кранц слезе от колата, плати на шофьора и го изчака да се скрие зад ъгъла. Едва тогава прекрачи прага.

Банка „Женева — Цюрих“ се грижеше за нуждите на новото съсловие в Русия, появило се след рухването на комунизма. Политици, босове на мафията (наричани бизнесмени), футболисти и поп звезди, всички те бяха дребни вложители в сравнение с новите богаташи на страната. Всички знаеха техните имена, но същевременно тези хора можеха да си позволят да запазят в тайна размера на богатството си.

Кранц приближи до изработеното от дърво гише, нарочно проектирано в ретро стил. Тук човек не можеше да види обичайните опашки от чакащи, нито ограждения за осигуряване на ред. Срещаха се единствено услужливи и спокойни мъже в семпли сиви костюми, бели ризи и копринени връзки. По нищо не се отличаваха от колегите си в Женева или в Цюрих.

— Какво мога да направя за вас? — попита любезният служител зад гишето, който в момента се опитваше да прецени към кои от клиентите може да причисли новодошлата — съпруга на мафиот или дъщеря на някой богаташ. Във всеки случай не приличаше на поп звезда.

— Сто и седем, двеста и девет, петдесет и девет — бе единственото, което Кранц произнесе.

Той набра издиктуваните числа на клавиатурата на компютъра си и когато на екрана се появи полученият резултат, човекът стана по-внимателен.

— Може ли да видя паспорта ви?

Кранц подаде един от паспортите, които бе взела преди малко от хотел „Исла“.

— Каква е сумата по сметката ми? — попита тя.

— Според вас на колко възлиза приблизително?

— Някъде около два милиона долара.

— Колко бихте искали да изтеглите? — поинтересува се служителят.

— Десет хиляди долара и десет хиляди рубли.

Мъжът извади малко приспособление с клетки за отделните купюри и се зае да отброява внимателно исканите суми.

— От доста време не е имало движение по сметката ви — отбеляза мъжът, след като хвърли пореден поглед към екрана.

— Така е, но щом съм вече в града, нещата вероятно ще се променят.

— С нетърпение ще очакваме да ви бъдем полезни, госпожо — любезно откликна служителят и подаде две спретнати пакетчета в пластмасови опаковки с формата на портфейл, по които не се виждаха никакви отличителни белези. Както обикновено се случва в такива институции, не бяха издадени и подписани никакви документи.

Кранц прибра пакетчетата във вътрешния джоб на якето си и много спокойно напусна помещението. Навън спря първото свободно такси.

— Арбат — поръча, докато сядаше на задната седалка. Време беше да пристъпи към осъществяване на втората част от плана си.

Фенстън бе спазил обещанието си. Неин ред беше да изпълни своето, ако искаше вторите два милиона да се появят по сметката й в „Женева — Цюрих“. За миг се поколеба дали да не задържи двата милиона, без да си прави труд да пътува до Англия. Спомни си обаче, че Фенстън не беше прекратил връзките си с КГБ, а знаеше, че хората от тези служби с удоволствие биха я ликвидирали и за далеч по-малко възнаграждение.

Таксито спря след около десет минути. Кранц подаде четиристотин рубли на шофьора и излезе, без да чака ресто.

Сля се с група туристи, застанали пред витрина, зад която се виждаха най-различни реликви от времето на комунизма. Очевидно хората искаха да си купят сувенир, доказващ, че са били в страната на кръвожадните комунисти. В центъра на подиума зад стъклото беше изложена генералска униформа с четири звезди на пагона, с всички аксесоари — фуражка, колан и три реда ленти, представящи получените медали и отличия. Нямаше етикети с цени, но Кранц знаеше, че обикновено такава униформа вървеше средно по двайсетина долара. Зад нея се виждаше униформата на адмирал — петнайсет долара, на полковник от КГБ — десет. Кранц нямаше нужда да си набавя доказателства, че е посещавала Москва, но собственик на магазин, успял да се снабди с одеянията на генерали, адмирали и полковници от КГБ, положително щеше да е в състояние дай намери исканото от нея облекло.

Отвори вратата и беше посрещната от любезна млада продавачка.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Трябва да говоря с управителя по личен въпрос — отсече Кранц.

Момичето видимо се поколеба, но посетителката не отклони суровия си поглед, докато то не капитулира:

— Последвайте ме — въздъхна и я поведе към задната стая на магазина. Спря пред една врата и почука плахо.

Зад голямо бюро, покрито с разпилени книжа, празни кутии от цигари и наченат сандвич с колбас, седеше свръх дебел мъж с размъкнат кафяв костюм. Носеше отворена на врата червена риза, която очевидно не беше прана от няколко дни. Плешивата му глава и гъстите мустаци затрудняваха доста преценката за неговата възраст. По всяка вероятност беше не само управител, но и собственик на бизнеса.

Опря двете си ръце на бюрото и отправи отегчен поглед към новодошлата. След миг лицето му се разтегна във вяла усмивка, което още по-силно подчерта двойната му брадичка.

— Какво желаете? — попита той, а от интонацията му личеше, че не му се вярва да си заслужава усилието да се занимава с тази жена.

Кранц му обясни какво точно иска. Мъжът слуша известно време внимателно, постепенно взе да повдига изненадано вежди, а накрая избухна в смях.

— Скъпичко ще струва такова нещо — рече най-сетне. — А и ще отнеме доста време.

— Униформата ми е необходима до двайсет и четири часа.

— Невъзможно — сви рамене мъжът.

Кранц извади пачка долари от джоба си, отдели една стодоларова банкнота и я постави на бюрото.

— За двайсет и четири часа — повтори тя.

Човекът повдигна само вежди, но погледът му не се отделяше от лицето на Бенджамин Франклин.

— Истината е, че имам някои контакти…

Посетителката остави още една банкнота.

— Дори сега се сещам за един човек, който ще свърши работа.

— Ще ми трябва и паспортът й.

Още две банкноти се присъединиха към предишните.

— Възможно, но няма да е никак лесно.

Нови две стодоларови банкноти се озоваха на масата, така че станаха общо шест.

— Все нещо може да се измисли… — Той замълча. — На подходящата цена.

— Получавате още хиляда, ако всичко, което ми е необходимо, бъде тук след двайсет и четири часа.

— Ще направя всичко възможно.

— Не се съмнявам — отбеляза Кранц и погледна часовника си. — Защото ще намалявам сумата с по двеста долара за всеки час закъснение.

Собственикът отвори уста да протестира, но след миг реши, че е по-разумно да се въздържи.