Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (39)

Глава 39

Липман не спеше, когато телефонът иззвъня. Само един човек можеше да му се обажда в този абсурден час.

Вдигна слушалката.

— Добро утро, председателю — произнесе спокойно и равно, все едно седеше на бюрото в кабинета си.

— Кранц е намерила картината.

— Къде е?

— В Букурещ, но в момента е на път за „Хийтроу“.

На Липман много му се искаше да каже: „Нали ви казах“, но се въздържа.

— В колко каца самолетът?

— Малко след четири лондонско време.

— Ще има хора, които да я вземат.

— Трябва да я качат на първия полет за Ню Йорк.

— Къде е Петреску? — попита Липман.

— Нямам представа — отвърна Фенстън, — но Кранц ще я чака на летището. Така че не разчитай да пристигне.

Липман чу как отсреща затвориха. Фенстън никога не казваше „довиждане“. Спусна крака от леглото и отиде да вземе бележника си с телефоните. Прелисти страниците, докато намери буквата П. Погледна отново часовника си и набра един номер.

— Рут Париш — отговориха отсреща.

— Добро утро, госпожо Париш. Карл Липман на телефона.

— Добро утро — отвърна Рут предпазливо.

— Намерихме картината.

— Ван Гог у вас ли е? — възкликна жената.

— Все още не, но точно затова ви се обаждам.

— С какво мога да ви помогна?

— Намира се в товарното помещение на машина на „Бритиш Еъруейс“, която излита от Букурещ и ще кацне пред вашата врата някъде около четири следобед. — Той замълча.

— Трябва да сте там, за да я получите.

— Ще бъда там. На чие име е документът?

— Кой, по дяволите, се интересува от това? Картината е наша и е във ваша кутия. Гледайте да не прецакате отново работата. — Липман трясна телефона, преди тя да е успяла да възрази.

Рут Париш и четирима от нейните служители бяха вече на тармака, когато полет 019 от Букурещ кацна на „Хийтроу“. Веднага щом беше дадено разрешение за разтоварване, малкият електрокар на митническите власти, роувърът на Рут Париш и бронираният микробус на „Арт Локейшънс“ се наредиха в редица под товарния люк.

Ако Рут си бе направила труда да вдигне поглед, щеше да види над себе си усмихнатото лице на Анна зад един от прозорците.

Рут излезе от колата си и се присъедини към митническия служител. Беше предупредила по-рано, че иска да прехвърли една пратка от пристигаща машина в друга, която ще отпътува. Митничарят й се стори доста отегчен. Едва след конфиденциален разговор, в който научи цената на пратката, разбра защо беше избрала толкова висш служител, за да осъществи една съвсем проста операция. Само след три седмици шефовете му щяха да разглеждат кандидатурата му за повишение. Ако това прехвърляне се провалеше, можеше да се наложи да забрави поредната сребърна нашивка, която жена му чакаше да пришие на униформата му. Да не говорим за повишаването на заплатата.

Когато най-сетне отвориха търбуха на самолета, те двамата тръгнаха напред, но само митничарят поведе разговор с отговорника на товарачите.

— На борда при вас има червена дървена кутия. — Той погледна в листа пред себе си. — Някъде около метър на шейсет и около десетина сантиметра дебела. Носи печатите на „Арт Локейшънс“ от двете страни, както и номер четирийсет и седем в четирите ъгъла. Искам да я разтоварите преди целия друг багаж.

Шефът на товарачите предаде инструкцията на своите двама подчинени, които изчезнаха в тъмната паст. Когато се появиха с исканата пратка, Анна вече се бе приготвила за паспортния контрол.

— Това е — рече само Рут, щом двамата мъже подадоха дървената кутия. Митничарят кимна и електрокарът с малката платформа се приближи, за да поеме ценната пратка. Мъжът свери данните от документите, кутията и дори номерата в четирите ъгъла.

— Всичко сякаш е наред, госпожо Париш. Ако обичате, само се подпишете тук.

Рут подписа формуляра, но така и не можа да разчете подписа на изпращача. Очите на митничаря не се отделиха от хаспела на електрокара, докато кутията не бе отнесена до микробуса на „Арт Локейшънс“, където двамата помощници на Рут я поеха и натовариха в техния превоз.

— Сега трябва да ви придружа до самолета, на който ще бъде натоварена, госпожо Париш, за да мога да потвърдя, че наистина е заминала по предназначение. Едва тогава имам право да разпиша окончателните документи.

— Да, разбира се — съгласи се Рут, която вършеше тази процедура по няколко пъти на ден.

Анна вече се намираше пред лентата за багаж, когато специалният микробус започна сложните маневри от терминал 3 към терминал 4, откъдето излиташе самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“ за Ню Йорк. Бронираната кола трябваше да чака един час, преди да се отвори товарният люк. През това време Рут научи целия живот на високопоставения митничар, дори училището, където възнамеряваше да запише третия си син, ако получи очакваното повишение. След това процесът по предаването започна. Задната врата на микробуса беше отворена, кутията — поставена на хаспела на електрокара, издигната до отвора на товарния люк, предадена на товарачите и след това прибрана в тъмния търбух.

Митничарят подписа всички формуляри и се сбогува с Рут, преди да се върне в своя офис. При нормални обстоятелства тя също би се прибрала в кабинета си, за да подреди документите, да провери съобщенията и да си тръгне. Този път обаче обстоятелствата бяха всичко друго, освен нормални. Ето защо остана в колата, докато не натовариха багажа на всички пътници и вратите на люка не бяха здраво затворени. Дори тогава не помръдна, а изчака машината да се насочи към пистата за излитане, дай дадат коридор и да се отлепи от земята. Едва тогава се обади на господин Липман в Ню Йорк. Съобщението й беше кратко:

— Пратката е вече на път.

Джак беше изненадан. Внимателно наблюдаваше как Анна се разходи из залата за пристигащите пътници, намери бюро за обмяна на валута, където обмени няколко доларови банкноти, след което се нареди на дългата опашка от чакащи за такси. Самият той вече бе ангажирал едно и седеше в него на отсрещната страна на пътя, с двата комплекта багаж, с които се беше сдобил по време на тази странна обиколка. Бе накарал шофьора да не изключва мотора и да изчака, докато Анна мине покрай тях с вече наетата кола.

— Къде отиваме, шефе? — обади се шофьорът.

— И аз още не знам — призна Джак, — но бих заложил на товарния сектор.

Предполагаше, че Анна ще се насочи натам, за да си прибере кутията, натоварена в Букурещ от нейния приятел, румънския шофьор.

Оказа се, че е сбъркал. Вместо да завие надясно, накъдето сочеше голямата стрелка, указваща посоката на товарните отделения, колата на Анна зави наляво и пое на запад към шосе М 25.

— Очевидно няма да е товарният сектор, шефе. Давайте следващото предложение.

— Какво има тогава в онази кутия? — произнесе на глас Джак.

— Представа нямам — въздъхна човекът отпред.

— Ама и аз съм един тъпак!

— Не искам да споря по този въпрос, господине, но все пак не е лошо да знам къде отиваме.

Джак се засмя.

— Давай към Уентуърт.

— Готово, шефе.

Джак се опита да се отпусне, но всеки път, когато погледнеше назад, имаше усещането, че друго черно такси ги следва неотстъпно. Призрачна дребна фигура седеше на задната седалка. Защо тази жена продължаваше да върви по петите на Анна, след като картината очевидно беше в складовете на летището.

Когато шофьорът напусна М 25 и пое по пътя към Уентуърт, таксито, което Джак бе поглеждал вече няколко пъти, продължи по магистралата към „Гетуик“.

— Не сте чак толкова глупав, шефе, защото май наистина мястото ни ще се окаже Уентуърт.

— Не, просто страдам от параноя — призна Джак.

— Май познахте, шефе — рече шофьорът, когато видя, че колата с Анна зави, влезе през портите на Уентуърт Хол и изчезна навътре по алеята. — Искате ли да ги последвам?

— Не, разбира се, но не знаете ли случайно дали наблизо има нещо като хотел, където мога да прекарам нощта?

— Започне ли сезонът за голф, много от клиентите ми отсядат в „Уентуърт Армс“. По това време на годината положително ще намерите място.

— Да пробваме тогава.

— Готово, шефе.

Джак се облегна назад и набра един номер на мобилния си телефон.

— Американско посолство — отговориха отсреща.

— Свържете ме, моля, с Том Красанти.