Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (53)

Глава 53

Анна слизаше бавно по широкото мраморно стълбище и почти на всяко стъпало спираше, за да се наслади на някоя от творбите на старите майстори. Колкото повече ги гледаше… Зад гърба й нещо прошумоля. Извърна се към коридора, където се намираха стаите за гости. Видя Андрюс да излиза от нейната стая. Носеше под мишница картина. Усмихна се и изпрати с поглед иконома, докато се загуби към стълбището за прислугата.

Продължи да слиза и да оглежда за кой ли път картините по пътя си. Стигна преддверието, спря пред портрета на лейди Катрин Уентуърт и продължи по настланото с бели и черни квадратни мраморни плочи фоайе.

Когато влезе в дневната, видя Андрюс да поставя Ван Гог на статив в центъра на стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Арабела, като отстъпи назад, за да се наслади на автопортрета.

— Не мислиш ли, че на господин Накамура това може да се стори някак. — Анна се замисли коя дума да подбере.

— Грубо, нахално, демонстративно? Коя от тези думи избираш, скъпа? — предложи Арабела и се обърна към младата жена, която избухна в смях. — Кажи си го направо. Истината е, че съм притисната до стената. Нямам време и никакъв избор.

— Трудно е да ти повярвам, като те гледам — отбеляза Анна, която не можеше да не се възхити на дългата рокля от розова тафта и на диамантената огърлица. Редом до нея малката черна рокля на „Армани“, която беше избрала, изглеждаше твърде обикновена.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако имах твоята фигура и красивото ти лице, нямаше да се налага да се покривам от главата до петите и да се окичвам с аксесоари, които отвличат вниманието.

Анна се усмихна, оцени начина, по който англичанката я освободи от неудобството.

— Кога мислиш, че той ще вземе решение? — попита Арабела.

— Като всички колекционери, ще реши за няколко минути. Четох наскоро данни от проучване, според което мъжете решават дали искат да спят с една жена за осем секунди.

— Толкова много? — изуми се Арабела.

— На господин Накамура ще му е необходимо точно толкова време, за да реши иска ли да притежава творбата. — Погледат й не слизаше от картината.

— Да пием за това — предложи домакинята.

Андрюс пристъпи напред и предложи сребърен поднос с три чаши на него.

— Шампанско, госпожо?

— Благодаря — отговори Анна и взе високата чаша. Щом икономът отстъпи, погледът й бе привлечен от предмет, който не бе забелязала досега. Ваза, покрита с фигури от черен и тюркоазен емайл.

— Прекрасна е — възкликна тя.

— Подаръкът на Накамура — обясни Арабела. — Много ми е неудобно. Между другото, дано не съм направила faux pas^[1], като я поставих тук още докато господин Накамура е мой гост. — Тя замълча. — Ако смяташ, че е неподходящо, Андрюс веднага ще я изнесе.

— За нищо на света — възрази Анна. — Накамура ще бъде истински поласкан, че си я сметнала за достойна да бъде редом с големите майстори.

— Сигурна ли си? — попита стопанката на дома.

— О, да. Вазата не само стои добре в стаята, но направо грее. Има едно важно правило, когато става дума за талант — обясняваше Анна. — Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея. Картината на Рафаел на стената, диамантената ти огърлица, масичката в стил „Чипъндейл“, на която си я поставила, камината на Наш^[2] и платното на Ван Гог, всички те са произведения на големи майстори. Нямам представа кой е човекът, създал този предмет — продължаваше Анна, без да може да откъсне очи от майсторското преливане на тюркоазеното в черното, напомнящо на топенето на свещ. — Без съмнение, в своята страна той е признат майстор.

— Не точно майстор — обади се глас от дъното на стаята.

Двете жени се обърнаха и видяха, че господин Накамура е влязъл при тях. Беше облякъл официално сако за вечеря и сложил папийонка, която Андрюс положително щеше да оцени по достойнство.

— Но защо? — попита Арабела.

— Във вашата страна — започна гостът — отдавате почести на онези, които „постигат величието“, ако цитираме известен ваш поет, като ги удостоявате със звания — рицар или барон, докато ние в Япония ги обявяваме за „национално богатство“. Ето защо сметнах за подходящо да предложа тази ваза в дом като Уентуърт Хол, защото от дванайсетте най-велики грънчари в историята единайсет са японци, с едно-единствено изключение — Бърнард Лийч от Корнуол. Не сте го удостоили с титлата лорд, нито сте го посветили в рицарско звание, затова пък ние го обявихме за „национално богатство“.

— Истинска проява на цивилизованост — отбеляза Арабела. — Трябва да призная, че сега раздаваме титли и звания на поп звезди, футболисти и невежи милионери. — Накамура се засмя, в този момент Андрюс пристъпи напред с подноса с шампанско. — Вас смятат ли ви за национално богатство, господин Накамура? — попита тя.

— Не, за нищо на света — отговори мъжът. — В нашата страна невежите милионери не заслужават подобна чест.

Домакинята се изчерви, а Анна не откъсна поглед от вазата, все едно не беше чула забележката.

— Кажете, господин Накамура, права ли съм, че тази ваза не е съвсем симетрична?

— Абсолютна права сте — отговори японецът. — Трябва да ви включат в състава на дипломатическия корпус. Не само умело сменяте темата на разговор, но и поставяте въпроси, на които задължително трябва да бъде даден отговор.

Той отмина картината на Ван Гог, все едно я нямаше там, и приближи масичката с вазата. Разглежда я известно време мълчаливо и едва тогава продължи:

— Ако ви се случи да видите напълно симетрично керамично произведение, бъдете сигурни, че е произведено от машина. При грънчарството трябва да търсите приблизителното съвършенство. Вгледате ли се достатъчно внимателно и достатъчно дълго, винаги ще откриете някакъв незначителен недостатък, който е там, за да ни напомни, че предметът е продукт на човешката ръка. Колкото по-дълго го търсите, толкова по-голям е бил майсторът, защото Джото единствен е можел да нарисува съвършената окръжност.

— За мен и тази ваза е съвършена — заяви Арабела. — Влюбена съм в нея, и на каквото и да ме подложи господин Фенстън в бъдеще, никога няма да му позволя да ми отнеме националното богатство.

— Вероятно няма да му се удаде да предяви каквито и да било претенции за в бъдеще — отбеляза Накамура и се извърна с лице към шедьовъра на Ван Гог сякаш го виждаше за първи път. Арабела затаи дъх, а Анна внимателно следеше изражението на японеца. Не беше сигурна дали правилно е разчела посланието.

Накамура гледа картината само няколко секунди, преди да се обърне към собственичката й.

— Има някои предимства в това да си невеж милионер. Макар да нямаш основание да претендираш да си национално богатство, можеш да си позволиш да колекционираш националното богатство на други народи.

На Анна й идваше да извика възторжено, но вместо това само вдигна чашата си. Господин Накамура отговори на жеста й и двамата се извърнаха към Арабела. По лицето й се стичаха радостни сълзи.

— Не знам как да ви благодаря — промълви тя.

— Не на мен, а на Анна трябва да благодарите. Без куража и упоритостта й този тъжен епизод нямаше да има толкова щастлив завършек.

— Напълно съм съгласна — подкрепи го от цялото си сърце Арабела. — Тъкмо затова ще помоля Андрюс да отнесе картината в нейната спалня, за да бъде последният човек, който ще й се наслади, преди творбата да се отправи на своето дълго пътешествие до Япония.

— Много уместно — отбеляза Накамура. — Но ако все пак се съгласи да приеме предложението ми за работа в моята фондация, ще има възможност да я вижда по-често.

Младата жена тъкмо се канеше да сподели мнението си по въпроса, когато Андрюс отвори вратата и съобщи:

— Вечерята е сервирана, милейди.

 

 

Кранц си избра място в опашката на самолета, за да е сигурна, че възможно най-малко хора ще я забележат. Необходимо й бе да се сближи с някого от екипажа още преди да кацнат на „Хийтроу“. Започна да си представя новите си колеги, за да избере най-подходящия.

— Вътрешни или международни? — попита старшата стюардеса скоро след като машината достигна височината, на която щеше да премине полетът.

— Вътрешни — отвърна Кранц и се усмихна.

— Затова не те познавам.

— На работа съм в компанията от три месеца.

— Това вече обяснява нещата. Казвам се Нина.

— Саша — представи се на свой ред Кранц.

— Ако имаш нужда от нещо, само дай знак.

— Разбира се.

Кранц не можеше да се отпусне напълно, защото раната в дясното рамо не й даваше мира. Почти през целия полет остана будна. Използва времето, за да следи Нина и да я опознае достатъчно, та когато кацнеха, да може да я използва като важна част от плана. Когато най-сетне заспа, бе убедена, че е спечелила Нина за свой покровител.

— Не искаш ли да отидеш най-отпред, Саша — попита новата й позната, когато капитанът даде нареждане екипажът да седне и да притегне коланите, за да се подготвят за кацане. — Така ще можеш да слезеш с отварянето на вратата.

— За първи път съм в Лондон — поклати глава Кранц, — затова предпочитам да сляза с екипажа.

— Разбира се — успокои я Нина. — Ако искаш, може да се качиш с нас в микробуса.

— Благодаря ти.

И така Кранц остана на мястото си, докато и последният пътник излезе навън. Слезе с екипажа и заедно с тях се насочи към терминала. Не се отделяше от старшата стюардеса, докато вървяха по дългите коридори. През това време Нина я запозна с мнението си по всички въпроси — от Путин до Распутин.

Най-сетне екипажът на „Аерофлот“ влезе в залата за паспортен контрол, Нина поведе своята група към изхода, над който се виждаше надпис: „Само за екипажи“. Кранц се заслони зад гърба й. Старшата не спираше да бърбори, дори когато подаваше паспорта си на дежурния. Той разлисти внимателно страниците на документа, след което го върна.

— Следващият — подкани служителят Кранц.

Тя подаде своя паспорт. Мъжът отново започна да разлиства страниците. Внимателно огледа снимката, след това и лицето на стюардесата пред него. Усмихна се и й върна паспорта, давайки знак, че е приключил. Най-неочаквано силна болка в рамото накара Кранц да замръзне на мястото си. Тя направи неимоверно усилие да не изкриви лице, но все така не можеше да пристъпи.

— Хайде, Саша — провикна се Нина, — задържаш хората.

Кранц успя някак да тръгне напред и мина през турникета на бариерата с леко олюляване. Мъжът зад гишето я проследи с изненадан поглед. Важно правило е да не се обръщаш в такъв момент. Кранц се усмихна на Нина и я хвана под ръка, докато крачеха към изхода. Служителят в паспортния контрол най-сетне извърна лице към следващия на опашката.

— Ще дойдеш ли с нас в автобуса? — попита старшата, когато вече бяха вън пред летището.

— Не, благодаря. Приятелят ми ще ме чака.

Нина повдигна изумено вежди и й махна за сбогом.

— Коя беше тази? — попита един от колегите, преди да се качат в автобусчето на „Аерофлот“.