Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False impression, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Мария Василева

Коректор: Иванка Нешева

ISBN: 978-954-584-068-5

История

  1. — Добавяне

Глава 23

От Уентуърт Хол Анна пое отново към шосе М 25, като се оглеждаше за отклонение към „Хийтроу“. Погледна часовника на таблото. Показваше почти два следобед, което означаваше, че е пропуснала всякаква възможност да се свърже с Тина. По всяка вероятност в момента приятелката й беше на бюрото си в офиса на Уолстрийт. Трябваше да проведе един телефонен разговор, ако искаше замисълът й да успее.

Докато минаваше през селото в непосредствена близост с Уентуърт, се опита да си спомни къде се намираше кръчмата, в която Виктория я беше завела на вечеря. Най-сетне я откри и забеляза, че и над нея познатият флаг на фамилията Уентуърт е свален наполовина. Зави и влезе в двора пред заведението. Мина покрай рецепцията на малкия хотел и се отправи към бара.

— Може ли да ми смените пет долара? — попита тя барманката. — Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се, миличка — дойде бързият отговор. Жената отвори касата и й подаде две монети по един паунд.

Пладнешки обир, искаше да каже Анна, но нямаше време за спорове.

— Телефонът е точно след ресторанта, вдясно.

Анна набра номера, който никога нямаше да забрави. Изчака един, после още един сигнал, преди отсреща да вдигнат.

— Добър ден, аукционна къща „Сотбис“ — чу Анна и пусна едната монета в процепа.

— Марк Полтимър, ако обичате.

— Свързвам ви.

— Марк Полтимър.

— Марк, здравей. Обажда се Анна, Анна Петреску.

— Анна! Каква приятна изненада! Много се тревожехме за теб. Къде беше във вторник?

— В Амстердам — отговори тя.

— Слава Богу — зарадва се Марк. — Такава трагедия! А Фенстън?

— Бил е вън от сградата по това време — успокои го Анна.

— Точно затова ти звъня. Иска твоето мнение за един Ван Гог.

— По отношение на автентичността или за цена? — поинтересува се Марк. — Защото знаеш, че когато стане дума за автентичност на творбата, се прекланям пред твоята безпогрешна преценка.

— Автентичността е вън от всякакво съмнение — уточни Анна. — Бих искала допълнителна оценка на стойността.

— Работата известна ли е?

— „Автопортрет с превързано ухо“ — поясни тя.

— Този от Уентуърт ли? — възкликна Марк. — Познавам семейството откакто се помня, но нямах представа, че искат да продават картината.

— Не съм казала, че искат да продават — отбеляза предпазливо Анна, без да влиза в повече подробности.

— Ще можеш ли да я транспортираш дотук?

— Много бих искала, но не разполагам с достатъчно сигурен транспорт. Надявах се да ми помогнеш.

— Къде се намира картината сега?

— В специално охраняем склад на „Хийтроу“.

— Няма да е проблем — успокои я Марк. — Всеки ден наша кола ходи до летището. Утре следобед удобно ли ще бъде?

— Какво ще кажеш за днес? Познаваш новия ми шеф.

— Не затваряй за малко. Ще проверя дали колата е тръгнала вече. — Настъпи мълчание, Анна чуваше само ударите на сърцето си. Пусна втората монета в процепа. Само това оставаше, линията да прекъсне. Не след дълго Марк отново се обади: — Имаш късмет. Куриерът ни трябва да прибере някакви предмети днес към четири. Така добре ли е?

— Става, но ще те помоля да се обадят на Рут Париш от „Арт Локейшънс“ малко преди колата да пристигне.

— Няма проблем. И какъв срок ни давате, за да направим оценката?

— Четирийсет и осем часа.

— Разчитам, че ако се стигне до продажба, ще се обадите първо в „Сотбис“, нали?

— Естествено.

— Нямам търпение да видя картината — въздъхна Марк.

Анна затвори, отвратена от лекотата, с която бе започнала да лъже. Вече разбираше колко лесно му е било на Фенстън да я накара да повярва на измислиците му.

Подкара колата извън паркинга на „Уентуърт Армс“ с пълното съзнание, че сега всичко зависи от това дали Рут Париш ще е в офиса си. Щом излезе на околовръстното шосе, остана в нискоскоростното платно, за да може на спокойствие да обмисли възможните обрати. Дали Рут знаеше, че вече не работи за Фенстън? Той може да й е казал, че е загинала. А и дали за Рут думата на Анна щеше да е достатъчна, за да вземе такова важно решение? Имаше само един начин да разбере. Мина й през ум да позвъни на собственичката на „Арт Локейшънс“, но реши, че по този начин може да предизвика подозрения. Ако изобщо имаше някакъв шанс за успех, той беше в изненадата.

Беше така потънала в обмисляне на всички възможности, че едва не пропусна отклонението за „Хийтроу“. Щом напусна шосе М 25, тя отмина знаци, указващи посоката към първите четири терминала, и се насочи към територията със складовете, покрай които минаваше околовръстният път, обслужващ южните райони.

Паркира колата на мястото за посетители, точно пред входа на офиса на „Арт Локейшънс“. Остана в колата няколко минути, за да се успокои. Защо просто не си тръгне? Нямаше защо да се забърква в тази история и да поема такъв голям риск. Но мисълта за Виктория и ролята, която бе изиграла неволно за нейната смърт, изникна в съзнанието й.

— Тръгвай, драга — подкани се на глас. — Може да знаят, а ако някой вече ги е осведомил, няма да минат и две минути и ще си обратно в колата си. — Анна хвърли един поглед към огледалото. Дали по лицето й нямаше издайнически следи?

— Хайде, иди и свърши работата — повтори си по-категорично и натисна дръжката на вратата. Докато крачеше по специалната настилка към входа на сградата, на няколко пъти си пое дълбоко въздух.

Бутна въртящата се врата и се изправи пред непозната рецепционистка. Реши, че това не е добър знак.

— Рут тук ли е? — попита закачливо Анна, все едно всеки ден се отбиваше в офиса.

— Не, на обяд е в Кралската академия по повод предстоящата изложба на произведения на Рембранд.

Сърцето й се сви.

— Очакваме я всеки момент.

— В такъв случай ще почакам — каза с усмивка и се настани в малката приемна. Взе стар брой на „Нюзуик“ с Ал Гор на корицата и започна да прелиства неспокойно страниците. Поглеждаше нервно часовника на стената и с всяко придвижване на стрелките напрежението растеше. 3:10, 3:15, 3:20.

Най-сетне Рут се появи в 3:22.

— Някакви съобщения? — попита тя.

— Не — отговори момичето, — но една дама ви чака.

Анна пое дълбоко дъх, докато Рут се извърне.

— Анна! — възкликна жената. — Колко се радвам, че те виждам! — Първото препятствие бе прескочено. — Чудех се дали все още се занимаваш с поръчката, след трагедията в Ню Йорк. — Следващо препятствие. — А и шефът ти ми съобщи, че господин Липман ще пристигне да прибере лично картината. — Трето препятствие.

Никой не бе казал на Рут, че Анна е изчезнала и вероятно — загинала.

— Малко си бледа. Добре ли си? — загрижено попита Рут.

— Добре съм — отговори посетителката, преодолявайки четвъртата набелязана от нея пречка. Добре, че поне беше на крака. Трябваше да прескочи още шест бариери преди финиша.

— Къде беше на единайсети? — попита съчувствено Рут. — Бояхме се от най-страшното. Щеше ми се да попитам господин Фенстън, но знаеш, че той никога не ти дава шанс да задаваш въпроси за каквото и да било.

— Подготвях сделка в Амстердам — гласеше отговорът, — но Карл Липман ми звънна снощи и поиска да хвана първия самолет, за да се уверя, че всичко е наред, та когато самолетът пристигне, веднага да натоварим.

— Ние сме повече от готови. — В гласа на Рут се появиха нотки на раздразнение. — Ще те закарам до склада, за да се увериш сама. Почакай ме само за миг. Нека предупредя секретарката си, че излизам.

Анна крачеше неспокойно напред-назад. Дали Рут щеше да се обади в Ню Йорк, за да провери версията й? Но защо да го прави? Пък и не беше в стила й.

Жената се върна след минути.

— Намерих това на бюрото си — подаде на Анна съобщение, получено по електронната поща. — Потвърждение, че Карл Липман ще кацне тук някъде около седем, седем и половина вечерта. Държи да го чакаме на пистата и след не повече от час да излети обратно.

— Напълно в негов стил — отбеляза Анна.

— В такъв случай най-добре да тръгваме — предложи Рут и се запъти към вратата.

Анна я последва. Миг по-късно се возеше на пасажерското място в рейндж роувъра.

— Каква ужасна смърт сполетя лейди Виктория — поде Рут, докато правеше завой и се насочваше към южния край на товарния терминал. — Пресата превърна случая в истинска сензация: „загадъчен убиец“, „гърло, прерязано с кухненски нож“… И нито един арестуван досега.

Анна мълчеше, но думите „загадъчен убиец“, „прерязано гърло“ трептяха в съзнанието й. Дали това беше причината Арабела да я нарече „смела жена“.

Спряха пред бетонна постройка без никакви отличителни белези, в която Анна бе идвала няколко пъти в миналото. Погледна часовника си: три и четирийсет.

Рут показа пропуска си на охраната и човекът отключи тежката стоманена врата. Придружи ги по дългия сив коридор, който създаваше впечатлението, че си в бункер. Спря пред друга блиндирана врата, която се отваряше със специален код. Рут изчака охранителят да се отдръпне на достатъчно разстояние и набра шестте числа на своята парола. Дръпна тежката врата и двете пристъпиха в бетонното помещение. На стената висеше термометър, който показваше двайсет градуса.

Покрай стените се издигаха рафтове с наредени по тях картини, които чакаха да бъдат транспортирани до различни части на света — всички до една опаковани в типичните червени кутии на „Арт Локейшънс“. Рут първо направи справка в списъка си и едва тогава тръгна покрай стелажите. Чукна с пръст кутия, в четирите краища на която с боя беше изписан номер 47.

Анна също надникна в списъка и се увери, че срещу номер 47 фигурира „Автопортрет с превързано ухо“ на Винсент ван Гог, 60 на 49 сантиметра.

— Според мен всичко е наред — рече тъкмо когато човекът от охраната се появи отново на вратата.

— Моля да ме извините, госпожо Париш, но са дошли от „Сотбис“ да вземат един Ван Гог за оценка.

— Знаеш ли нещо за това? — обърна се Рут към своята спътничка.

— Да, разбира се — отвърна Анна, след като си пое дъх, сърцето й прескачаше. — Председателят ми нареди да предам работата за оценка заради застраховката, преди да замине за Ню Йорк. Платното им трябва за не повече от час, след което веднага ще го върнат.

— Господин Липман не спомена нищо — отбеляза Рут замислено. — Нямаше го и в имейла му.

— Честно казано, той е доста неграмотен и не прави разлика между Ван Гог и Ван Морисън. — Тя замълча. Обикновено не поемаше излишни рискове, но не можеше да позволи Рут да се свърже с Фенстън, за да провери. — Ако се притесняваш, защо не звъннеш на Фенстън? Така ще изчистиш всякакви съмнения.

Напрегнато зачака да види реакцията на Рут.

— И за пореден път да ми скълца главата — въздъхна жената. — Не, благодаря. Предпочитам да се доверя на думите ти. Нали ще подпишеш документите за временното освобождаване на творбата?

— Естествено. Това е част от отговорностите ми като служител на банката. — Надяваше се думите й да прозвучат достатъчно авторитетно.

— И ще обясниш на господин Липман какво е наложило промяната в плановете, нали?

— Не вярвам да се наложи, защото картината ще бъде върната, преди самолетът на председателя да се приземи.

На лицето на Рут се изписа очевидно облекчение.

— Номер четирийсет и седем — обърна се тя към пазача на склада.

Двете жени придружиха човека, който понесе червената кутия към блиндирания микробус на „Сотбис“.

— Подпишете тук — помоли шофьорът.

Анна пристъпи и без никакво колебание се подписа на документите.

— Кога ще върнете картината? — попита Рут хората на „Сотбис“.

— Нямаме инструкции по този въпрос…

— Помолих Марк Полтимър да я върнат след два часа — намеси се Анна.

— Дано да успеят, преди Липман да се появи — въздъхна Рут. — Той е от хората, с които не бих искала да имам каквито и да било разногласия.

— Ще бъдеш ли по-спокойна, ако придружа картината до „Сотбис“? — невинно попита Анна. — Ще се опитам да ускоря процедурата.

— Ще го направиш ли наистина?

— При създалите обстоятелства може би така ще бъде най-разумно — небрежно подхвърли Анна и с невинно изражение се качи в кабината на буса между двамата мъже.

Рут помаха на отдалечаващата се зад оградата кола, поела в посока Лондон.