Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (16)

Глава 16

Анна успя да заспи за кратко, само за няколко минути. През останалото време мислеше какво й е подготвила съдбата. Би могла да се върне в Данвил и да отвори малка галерия за местните художници. Така ще запълни времето, докато не се появи някой по-сериозен работодател и не се поинтересува каква е била причината за внезапното й уволнение от „Фенстън Файнанс“. Все повече се убеждаваше, че единственият й шанс да оцелее, е да докаже какви са били истинските намерения на Фенстън, а това нямаше как да стане без пълната подкрепа и съдействие на Виктория, затрудняваше се също от унищожаването на документите, дори на собствения й доклад.

Изненада се с колко енергия беше заредена, когато Тина почука на вратата й малко след четири.

Пореден душ, поредна порция шампоан и се почувства почти човек.

Докато закусваха с кафе и бегълс^[1], Анна сподели плана си. Договориха се за някои основни правила, които щяха да следват, докато тя е на път. Тъй като Анна нямаше вече нито кредитни карти, нито мобилен телефон, можеше да звъни на Тина единствено в дома й, и то от обществен телефон. Нямаше да се обажда два пъти от едно и също място. Щеше да се представя като Винсент и с никакво друго име. Разговорът не трябваше да продължава повече от минута. Когато уточниха и това, те си стиснаха ръцете, сякаш току-що бяха сключили сделка.

Анна напусна апартамента в четири и петдесет и две сутринта, облечена с дънки и тъмносиня фланелка, памучно яке и бейзболна шапка. Когато стъпи на тротоара в прохладната сутрин, нямаше представа какво й готви бъдещето. Твърде малко хора се мяркаха по улиците, а тези, които вече бяха навън, крачеха с наведени глави — лицата им красноречиво говореха, че градът е в траур. Никой не обръщаше внимание на отправилата се с решителни стъпки напред Анна, която носеше през рамо специалната чанта с лаптопа и влачеше с другата ръка тежкия куфар. Накъдето и да погледнеше, виждаше сивкавата мъгла, която все още висеше над града. Вече не беше така наситена, но подобно на заразна болест облакът се беше разпрострял и към другите части на града. Неясно защо си бе въобразила, че когато излезе навън, той вече ще се е вдигнал, но подобно на нежелан гост, явно щеше да си тръгне последен.

Отмина наредили се на опашка хора пред един от пунктовете за кръводаряване. Бяха застанали там с надеждата, че под развалините ще бъдат открити още оцелели. Тя беше оцеляла, но нямаше никакво желание да бъде открита.

В пет часа сутринта Фенстън вече седеше зад бюрото на новия си офис на Уолстрийт. Беше близо десет часът лондонско време. Първата му работа беше да позвъни на Рут Париш.

— Къде е моят Ван Гог? — попита той, без дори да си прави труда да се представи.

— Добро утро, господин Фенстън — поздрави Рут, но примерът й не беше последван. — Сигурно знаете, че самолетът с вашата картина беше върнат обратно заради вчерашната трагедия.

— Къде е тя сега?

— Заключена е в един от нашите охраняеми складове в безмитната зона. Естествено, ще се наложи да повторим процедурата по износа и да поискаме ново разрешение. Няма никакъв смисъл да го правим, преди да…

— Направете го днес — отсече Фенстън.

— Тази сутрин смятах да организирам транспортирането на четири платна на Вермеер от…

— По дяволите Вермеер. Най-важната ви задача за днес е да осигурите износа на моя Ван Гог.

— Придвижването на документите може да отнеме няколко дни. Знаете, че вчерашните събития доведоха до общо забавяне на…

— Не ме интересува забавянето — прекъсна я Фенстън нетърпеливо. — В момента, в който бъде вдигната забраната, изпращам Липман да прибере картината.

— Служителите ми вече работят денонощно, за да наваксаме забавянето, причинено от…

— Ще го кажа само веднъж — изсъска Фенстън, — ако картината е готова за транспортиране в момента, в който частният ми самолет кацне на „Хийтроу“, ще утроя, повтарям, ще утроя хонорара ви.

Затвори, убеден, че единствената дума, която тя ще запомни, е „утроя“. Но грешеше. Рут беше изумена от факта, че той изобщо не спомена катастрофата с Кулите близнаци, нито какво е станало с Анна. Беше ли се спасила и ако да, щеше ли да пристигне, за да придружи картината?

Благодарение на секретарската уредба Тина подслуша разговора, без председателят да разбере. Много й се искаше да има някаква връзка с Анна, за да й съобщи новата информация — никоя от тях не беше предвидила подобно развитие. Надяваше се приятелката й да й се обади тази вечер.

Тя побърза да изключи своя телефон, но остави включен екрана на клипа, за да следи с кого се свързва Фенстън, още нещо, което той не подозираше, но пък и не бе си направил труда да провери. Шефът винаги предпочиташе да я вика по интеркома, така че нямаше начин да види активираните прозорци на уредбата. Ако се случеше в стаята й да влезе Липман, който никога не чукаше, тя успяваше да му отвлече вниманието, за да има време да изключи екраните.

Когато бе наемал по спешност новия офис, на доверения помощник и съветник на Фенстън през ум не му бе минало да провери възможностите на секретарската уредба. Единствената му грижа бе да предостави колкото се може по-просторно място на шефа си и още един кабинет на отсрещната страна на коридора. Тина не направи никакъв коментар за възможностите, които й се откриваха на новото място. Убедена бе, че рано или късно ще я разкрият, но дотогава се надяваше да е събрала необходимата информация, за да бъде постигнат Фенстън от далеч по-неприятна съдба от тази, на която бе обрекъл нея.

Щом приключи с разговора си с Рут Париш, Фенстън натисна бутона отстрани на бюрото си. Тина взе бележник и молив и се запъти към кабинета на шефа си.

— Първото, с което трябва да се заемеш — започна той, още преди да е затворила вратата, — е да разбереш с какъв състав разполагам. Трябва да уведомиш всички къде сме се преместили, така че да се явят незабавно на работа.

— Виждам, че шефът на охраната е един от първите обадили се — отбеляза Тина.

— Така е. Потвърди се и че е бил един от първите, предупредили хората да се евакуират, и то минути след като първият самолет е ударил Северната кула.

— Чух, че дал пример и с бързото си измъкване — язвително додаде Тина.

— Кой ти го каза? — попита Фенстън и вдигна очи от документите пред себе си.

Тина тутакси съжали за думите си и побърза да тръгне към вратата.

— Ще имате списъка с хората до обяд.

Цялата сутрин посвети на издирването на четирийсет и тримата служители на компанията, които работеха в Северната кула. Преди Фенстън да отиде на обяд, на бюрото му лежеше списък с девет имена на хора, които се смятаха за изчезнали, вероятно загинали.

Шеста поред беше Анна Петреску.

По времето, когато Тина оставяше списъка на бюрото на Фенстън, Анна вече беше успяла да стигне с такси, пеша, с автобус и после отново с такси до Кей 11. Завари дълга опашка от търпеливо чакащи кандидати да се качат на ферибота за Ню Джърси. Мълчаливо се нареди на опашката, сложи си слънцезащитни очила и дръпна напред козирката на бейзболната си шапка, така че почти закри очите й. Беше скръстила ръце, вдигнала яката на якето си и с наведената си глава даваше ясно да се разбере, че няма желание да разговаря с когото и да било.

Полицията проверяваше самоличността на всеки, който напускаше Манхатън. Млад мургав мъж беше отделен настрани от униформените и изглеждаше напълно объркан, докато един изстрелваше бързо въпросите си, а други двама го претърсваха.

Мина близо час, докато Анна стигне бариерата. Тя свали бейзболната шапка и пусна дългата си руса коса. Светлото, с цвят на бита сметана лице изгря в сивото утро.

— С каква цел отивате в Ню Джърси? — попита я полицаят.

— Моя приятелка работеше в Северната кула и все още е в неизвестност — Анна замълча, за да засили ефекта на думите си. — Мисля да прекарам един ден с родителите й.

— Съжалявам, госпожо — рече полицаят. — Надявам се да я открият.

— Благодаря ви — отвърна кратко тя и побърза да се отдалечи с товара си към мостика на ферибота. Чувстваше се толкова виновна заради опашатата си лъжа, че нямаше сили да погледне отново полицая. Подпря се на перилата и се загледа към сивия, почти черен облак, увиснал над мястото, където доскоро се издигаше Световният търговски център. Интересно колко ли дни, седмици и дори месеци щяха да минат, преди плътното като одеяло образувание да се разнесе. Какво ли можеше да се направи, за да се прочисти такова невиждано разрушение и да се почете гибелта на загиналите? Вдигна очи към синьото небе. Нещо липсваше. Намираха се на няколко километра от летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“, но не се виждаше нито един самолет, сякаш всичките се бяха изнесли към друга част на света.

Допотопният мотор заръмжа и фериботът бавно започна да се отдалечава от брега на Хъдзън по посока на Ню Джърси.

Часовникът на кея удари един. Половината от деня се беше изнизала.

— Първите разрешения за полети от „Кенеди“ ще бъдат дадени едва след няколко дни — съобщи Тина на шефа си.

— Това включва ли и частните самолети? — попита Фенстън.

— Категорично заявиха, че няма да правят изключения за никого.

— Дали са разрешение на кралското семейство на Саудитска Арабия да отлети утре — намеси се Липман, който както обикновено стоеше до стола на председателя, — но очевидно те ще са единственото изключение.

— Опитвам се да ви включа в списъка, който в пресата обикновено наричат „приоритетен“ — обясни Тина, като премълча, че за транспортните власти желанието на Фенстън да прибере картината си на Ван Гог от „Хийтроу“ съвсем не се вместваше в понятието „приоритет“.

— Имаме ли приятели на „Кенеди“? — поинтересува се Фенстън.

— Няколко — отговори Липман. — Но всички изведнъж са се сдобили с множество богати роднини.

— Някакви други предложения? — попита председателят, като местеше поглед от единия към другия си помощник.

— Защо не помислите да прекосите страната с кола до мексиканската или канадската граница — започна Тина, знаейки, че това за нищо на света няма да бъде прието, — и оттам да се опитате да се включите в обичаен полет.

Фенстън поклати само глава, извърна се към Липман и нареди:

— Опитай се да превърнеш някой от приятелите ни в роднини, все някой ще поиска нещо. Винаги измислят какво им липсва.