Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- False impression, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Мария Василева
Коректор: Иванка Нешева
ISBN: 978-954-584-068-5
История
- — Добавяне
Глава 43
Близо час преди кацането на самолета колата закара Липман до летище „Кенеди“, за да прибере лично картината. Това не попречи на Фенстън да му звъни на всеки десет минути, докато пътуваше към летището, а когато лимузината тръгна обратно към Уолстрийт с червената дървена кутия, прибрана и заключена в багажника, интервалът се скъси на пет.
Фенстън крачеше напред-назад в кабинета си до момента, в който разбра, че Липман е долу пред входа на сградата. Веднага излезе в коридора и изчака вратата на асансьора да се отвори и Бари и шофьорът да донесат дървената кутия.
— Отворете я — нареди председателят, много преди предметът да бъде поставен до стената в кабинета му.
Двамата мъже свалиха първо специалните скоби и извадиха дългите пирони, здраво зачукани в дъските. Фенстън, Липман и Тина стояха встрани и наблюдаваха. Когато най-накрая капакът бе вдигнат и стиропорените пълнежи, придържащи картината да не се движи в кутията, махнати, Бари извади внимателно дървената рамка и опря картината до бюрото на председателя. Фенстън се спусна и започна да дърпа с ръце специалната опаковка — пластмасово платнище, пълно с малки въздушни възглавнички — докато най-сетне не зърна онова, за което бе готов на убийство.
Отстъпи назад слисано.
Никой от присъстващите не смееше да проговори, докато той не се произнесе.
— По-великолепна е, отколкото си я представях! — Думите неочаквано избликнаха и потекоха като порой. — Цветовете са толкова свежи, а рисунъкът — невероятно смел. Истински шедьовър! — добави и по лицата на всички присъстващи се изписа облекчение. — Дори знам точно къде ще закача своя Ван Гог.
Вдигна поглед към мястото, където висеше снимката му с Джордж Буш, на която се здрависваше с президента при последната им среща пред развалините на Кулите близнаци.
Анна с нетърпение очакваше полета си за Съединените щати и възможността да опознае малко по-добре Джак по време на седемчасовия им полет. Надяваше се дори, че той ще отговори на някои от нейните въпроси. Как е разбрал адреса на майка й, защо продължава да подозира Тина и дали има доказателства, че Фенстън и Кранц се познават?
Джак не се беше скрил зад мраморната колона, както обеща, а я чакаше пред гишето на „Бритиш Еъруейс“. Трудно й беше да свикне с присъствието на мъжа, който я беше следил през последните девет дни и я беше разследвал цели осем седмици. Но докато се качваха по стълбичките към самолета, той вече знаеше, че е привърженичка на „Никс“, обича спагети и харесва Дъстин Хофман, а Анна научи, че Джак също харесва играта на „Никс“, любимият му съвременен художник е Фернандо Ботеро и нищо не може да се сравни с ирландското задушено на майка му.
Тъкмо се питаше дали си пада и по дебели жени, когато усети, че главата му се отпуска на рамото й. И тъй като бе станала причина за безсънието му предишната нощ, реши, че не е редно да се оплаква. Побутна го леко, за да се облегне назад, защото не искаше да го буди. Зае се да съставя мислено списък на нещата, с които трябваше да се заеме веднага след пристигането си, когато усети, че Джак отново отпуска глава на рамото й. Предаде се и реши да го остави така и сама да се опита да поспи. Чела беше някъде, че главата е около една седма от теглото на човека и сега успя да се убеди в това на практика.
Отвори очи близо час преди определеното за кацане време. Джак все така спеше подпрян на рамото й, но този път ръката му я бе прегърнала. Поизправи се в седалката си и все още сънена, помоли стюардесата да й донесе чаша чай.
Достатъчна й беше само една глътка, за да реши, че е изключително наложително да назначат Андрюс за консултант по чая в „Бритиш Еъруейс“.
Джак отвори очи и се отдръпна на своето място.
— Как е чаят? — ухили се той.
— Пила съм и по-лош — отвърна.
— Какво смяташ да правиш, щом се прибереш така внезапно възкръснала?
— Ще се свържа със семейството и приятелите си, за да се уверят, че наистина съм жива, след това ще си потърся работа. А ти?
— Ще се чуя с шефа си, за да го зарадвам, че никак не съм се приближил до повдигането на обвинение срещу Фенстън. Тъкмо повод да изслушам две от любимите му фрази: „Вдигай дивеча, Джак“ и „Крайно време е да отбележиш някоя и друга точка“.
— Не е много честно — отбеляза Анна, — особено след като Кранц е зад решетките.
— Не е там благодарение на мен. След това ще се наложи да се справя с гняв далеч по-яростен от този на шефа ми, имам предвид майка ми. Ще трябва да обясня защо не съм се обадил в събота, за да се извиня за отсъствието си от нейната вечеря с ирландско задушено. Единственият ми шанс да измия срама е да открия какво се крие зад инициалите КРНЙ. — Той бръкна в горния джоб на якето си. — След като си събрах багажа и отидох с Том до посолството, успях благодарение на напредъка в технологиите да направя точно копие, а оригиналът да си остане в Румъния. — Извади ключ, на който ясно личаха буквите КНРЙ.
Анна го пое и го завъртя от всичките страни.
— Имаш ли някаква идея откъде може да е? — попита.
— Никаква. Ако на теб ти хрумне нещо, казвай. Смятам в остатъка от почивните дни да се отдам на догадки и проучвания, за да има с какво да се представя на шефа си в понеделник.
— Може по време на кроса си в понеделник да забавиш малко темпото, за да ме уведомиш, ако си стигнал до някакво решение.
— Мислех да споделя с теб предположенията си на вечеря довечера — каза Джак.
— Много съжалявам, но колкото и да ми се иска, няма да мога. Ще вечерям с Тина.
— Така ли? Бъди внимателна.
— Ако искаш, можем да се видим утре сутринта в шест — предложи Анна, като се направи, че не е чувал забележката.
— Значи да си навия часовника за шест и половина, за да те хвана по средата на трасето.
— В шест и половина ще съм вече под душа.
— Жалко, че ще го пропусна.
— Между другото, би ли ми направил една услуга?
Липман влезе в кабинета на председателя, без да чука.
— Видяхте ли това? — Той остави на бюрото брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, че да се вижда рубриката за новини от външния свят.
„Полицията в Румъния арестува наемен убиец“, гласеше заглавието. Фенстън внимателно прочете краткия текст два пъти, преди да каже каквото и да било.
— Разбери колко ще иска шефът на полицията — нареди отсечено.
— Може да не се окаже толкова лесно — подхвърли адвокатът.
— Винаги е лесно, трудно е само уговарянето на цената.
— Трябва да обмислим и още един въпрос — додаде Липман и сбърчи чело.
— И какъв е той?
— Ван Гог. Трябва да застраховате картината след онова, което се случи с Моне.
— Никога не застраховам картините си. Не искам данъчните да пресмятат стойността на колекцията ми. А и едва ли ще се случи такова нещо два пъти.
— Вече се случи — отбеляза Липман.
Председателят сбърчи вежди и след кратък размисъл въздъхна.
— Добре де, но само Ван Гог. И нека се обърнем към „Лойд“ от Лондон. Гледай цената да не е повече от двайсет милиона.
— Защо толкова малко?
— За да не изпусна останалата част от колекцията на Уентуърт.
Липман кимна и се обърна да си върви.
— Между другото, вторият ключ у теб ли е още?
— Да, защо?
— Защото когато тя избяга, ще се наложи да оставиш още една сума.
Липман се усмихна. Явление, на което дори Фенстън рядко ставаше свидетел.
Кранц подмокри леглото си и обясни на лекаря, че пикочният й мехур е слаб. Той й разреши периодични посещения до тоалетната, но само ако е придружена от поне двама души от охраната.
Тези кратки излизания й дадоха възможност да огледа по-добре обстановката навън: бюро в дъното на коридора, където седеше медицинска сестра, стая с лекарства, която можеше да се отваря единствено в присъствие на лекаря; килер за бельо и чаршафи, други три болнични стаи, тоалетна. В другия край на коридора през отворената врата се виждаше още една стая с шест легла, а срещу нея бе изходът към аварийната стълба.
Излизанията от стаята имаха и друга цел, за която лекарят нямаше как да се досети, едва ли го пишеше в учебниците му.
При едно от кратките й излизания, щом я заключиха в кабинката, също като стаята й без прозорци, тя седна на тоалетната чиния, постави пръсти в ануса си и бавно извади пъхнатия там презерватив. Изплакна го на процеждащата се в чинията вода, развърза възела и измъкна отвътре стегната ролка от двайсетдоларови банкноти. Две от тях отдели и ги мушна в ластика на бельото си, след което върна останалите обратно.
Кранц пусна водата и бе заведена обратно в стаята. Прекара останалата част от деня в сън, защото щеше да й се наложи да е будна и свежа за нощната смяна.
Джак седеше на задната седалка в таксито и гледаше през прозореца.
Сивият плащ, образувал се на единайсети септември, все още се стелеше над Манхатън, макар забързаните нюйоркчани вече да не отправяха изумени погледи към мястото на липсващите гиганти. Тероризмът беше поредният факт, с който този най-луд град в света трябваше да се научи да живее.
Замисли се за молбата на Анна. Набра номера, който му беше дала. Отсрещна вдигна Сам. Джак му съобщи, че Анна е жива, добре е и е била на посещение при майка си в Румъния, така че може да я очаква да се прибере вечерта. Винаги е приятно да започнеш деня, като зарадваш някого. Не беше такъв случаят със следващия разговор, който трябваше да проведе. Позвъни на шефа си, за да го уведоми, че вече е в Ню Йорк. Маки му каза, че Кранц е задържана в румънска болница за операция на рамото. Била под двайсет и четири часова охрана от шест души.
— Ще съм спокоен само когато отиде в затвора — прекъсна го Джак.
— Разбрах, че вече имаш опит в това отношение — не пропусна да се заяде Маки.
Тъкмо се канеше да отговори нещо в същия дух, когато шефът му продължи:
— Защо не си починеш до края на седмицата? Заслужи си го.
— Но днес е събота — напомни му Джак.
— Значи ще се видим рано сутринта в понеделник.
Сетне написа съобщение на Анна: „Говорих със Сам, казах му, че се прибираш. Чака те с нетърпение. Той ли е единственият мъж в живота ти?“ Почака няколко минути, за да види, ще има ли отговор, след което позвъни на майка си.
— Ще дойдеш ли на вечеря тази вечер? — остро попита тя. Джак почти долови аромата на задушеното, което положително вече беше на печката.
— Бих ли го пропуснал, мамо?
— Миналата седмица го пропусна.
— Да, исках да ти се обадя, но нещо изникна в последния момент и не успях.
— Ще доведеш ли някого? — Джак допусна огромната грешка да се поколебае и веднага беше подпрян със следващия въпрос: — Добра католичка ли е?
— Не, мамо — отговори с престорена сериозност. — Разведена е, била е омъжена три пъти, двама от бившите й съпрузи са починали при съмнителни обстоятелства. Забравих да спомена, че има пет деца, но не всички са от съпрузите й. Четири от хлапетата са наркомани, а петото излежава присъда.
— Има ли си работа?
— О, да. Работи за пари в брой. Повечето й клиенти са на линия в края на седмицата, но ме увери, че може да се освободи за един час, за да опита ирландско задушено.
— С какво се занимава всъщност? — попита майка му, след като търпеливо изслуша тирадата.
— Краде произведения на изкуството — продължи вдъхновено Джак, — специализирала се е в творби на Ван Гог, Пикасо, Матис. Печели луди пари от тази дейност.
— Значи е за предпочитане пред последната ти приятелка, която се бе специализирала да харчи твоите пари.
— Довиждане мамо. Ще се видим довечера. — Прекъсна връзката и видя, че е пристигнал отговор на съобщението му.
„Мисли, ловецо. Аз вече се сетих за една възможност за значението на Р. Имаш време до утре в шест да отгатнеш.“
— Дяволска жена — промърмори Джак. Следващият номер, който набра, бе този на Том в Лондон, но оттам му отговори телефонният секретар: „Говори Том Красанти, в момента съм навън, но скоро ще се върна, моля оставете съобщение.“
Таксито вече спираше пред входа на дома му и той затвори.
— Трийсет и два долара — съобщи шофьорът.
Джак подаде четири десетачки и каза на човека да не търси ресто.
Ню Йорк се връщаше към нормалния си живот.
Нощната смяна застъпи в десет вечерта. И шестимата пазачи прекараха първите два часа в крачене нагоре-надолу по коридора, за да стане ясно, че са налице и в готовност да реагират. Всеки няколко минути един от тях отключваше вратата на стаята й, светваше лампата — най-проста крушка, която висеше от тавана над леглото, за да се увери, че затворничката е там, след което изключваше осветлението и отново завърташе ключа. Това се повтаряше почти всеки пет минути в продължение на два часа, но след това отключването се разреждаше на половин час.
В четири и пет, когато двама от пазачите се оттеглиха, за да закусят, Кранц натисна звънеца до леглото. Двама от охраната се появиха — онзи, дето парите все не му стигаха, и пушачът. Застанаха от двете й страни и като я хванаха за лактите, я придружиха до тоалетната. Единият застана в коридора, а другият — пред кабинката. Кранц измъкна още две десетдоларови банкноти от ануса си, сгъна ги в шепа и едва тогава пусна водата. Мъжът отвори вратата. Тя му се усмихна и плъзна съдържанието на дланта си в неговата. Другият вече отваряше външната врата. Мърморкото погледна парите и бързо ги мушна в джоба си, преди да се присъедини към колегата си в коридора. Отведоха Кранц обратно в стаята й и я заключиха.
След двайсет минути двамата, които се хранеха, се върнаха при останалите. Единият отвори вратата на затворничката, запали лампата и приближи да види дали наистина е там, защото беше действително много дребна и завивките я скриваха. Приключил с ритуала, той изгаси лампата, заключи и отиде да играе табла с колегата си.
Кранц реши, че единственият й шанс да избяга, е между четири и четири и двайсет сутринта, когато двамата по-възрастни мъже се хранят, разбивачът на женски сърца, пушачът и дремльото са заети със себе си, и тогава единственият, който щеше да я придружи до тоалетната, щеше да е мърморкото, когото, може да се каже, вече бе започнала да подкупва.
Още преди да си вземе душ и да разопакова вещите си, Джак се задълбочи в телефонния указател, за да потърси възможните решения на инициалите. Така и не можеше да се сети какво бе хрумнало на Анна. Включи лаптопа си, влезе в „Гугъл“ и разгледа дадените предложения. Спря се на Клуба на ракетите на Ню Йорк. Прочете подробности около създаването му, имаше и няколко снимки на елегантната сграда на Парк Авеню, както и фотос на настоящия председател — Дариъс Мейбълторп Трети. Джак беше убеден, че ако иска да го пуснат да прекрачи прага на елитния клуб на любителите на игрите с ракета, трябва да прилича поне малко на членовете му. Не биваше да излага Бюрото.
След като разопакова багажа си и се изкъпа, той извади тъмен костюм с едва забележимо райе и тъмносиня риза, както и връзка, която слагаше само в специални случаи. Взе такси до Парк Авеню 370. Щом стъпи на тротоара пред клуба, спря, за да огледа красивата четириетажна сграда в ренесансов стил. Напомни му за постройките тип „палацо“, така характерни за домовете на италианците в Ню Йорк. Изкачи невисокото стълбище до входа, на чиито стъкла деликатно беше гравирано „КРНЙ“.
Портиерът го поздрави:
— Добър вечер, господине — и държа вратата, докато Джак влезе, като пред дългогодишен член.
Фоайето беше елегантно, по стените висяха картини и снимки в масивни рамки — предишни председатели на клуба, с дълги бели панталони и сини блейзери, с неизменните ракети в ръце. Джак хвърли поглед към извиващото се широко стълбище от бял мрамор, над което се виждаха още снимки и портрети на председатели от по-далечни времена — единствено ракетата присъстваше навсякъде. Насочи се към рецепцията в дъното на фоайето.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита млад мъж.
— Не зная дали наистина можете да ми помогнете — каза Джак.
— Да опитаме — предложи младежът.
Агентът извади дубликата на ключа и го постави на плота.
— Да сте виждали такъв ключ?
Младежът го взе, повъртя го, загледа се в инициалите и накрая въздъхна.
— Не, господине, не съм. Най-вероятно е от касетка за ценности, но не е от нашите. — Обърна се и взе от таблото зад него един от ключовете на техните касетки — от тежък бронз, с името на собственика на гърба и червени инициали КРНЙ.
— Имате ли идея откъде може да е? — попита Джак, придавайки на гласа си нотки на отчаяние.
— Не, господине. Възможно е ключовете тук да се изглеждали така преди моето идване. Работя в клуба от единайсет години, но може би Ейб ще успее да ви помогне. Той е тук от времето, когато хората са играели много повече с ракети, отколкото днес.
— Така е, господата едно време играеха само игри с ракети — обади се един по-възрастен мъж, който се появи от офиса зад рецепцията. — И с какво мога да ви бъда полезен?
— Става дума за един ключ — започна да обяснява колегата му. — Този господин иска да знае дали някога си виждал такъв.
Ейб пое ключа и го завъртя между пръстите си.
— Определено не е от нашия клуб — отбеляза, — но по една случайност мога да ви кажа какво означава това Р — победоносно съобщи. — Трябва да беше преди двайсетина години, по това време кмет на града беше Динкинс, та тогава един млад мъж влезе тук, но не можеше да сглоби дори едно изречение на английски. Питаше дали това е румънският клуб.
— Разбира се! — възкликна Джак. — Как може да съм толкова тъп?
— Спомням си колко беше разочарован, когато му обясних — Ейб се направи, че не чува самообвинителната реплика на Джак, — че при нас Р означава ракета. Не че ме разбра какво му казвам. Не можеше и да чете на английски, ето защо се наложи да му намеря адреса на румънския клуб. Единствената причина да запомня част от този адрес беше, че улицата се казваше „Линкълн“, нали разбирате, има връзка с моето име. — Джак реши да не прекъсва обясненията на човека. — Мястото беше някъде в Куинс, но къде точно, не знам.
В първата пауза обаче прибра ключа в джоба си, благодари и побърза да си тръгне, за да не се наложи да изслуша още някой и друг спомен.
Тина седеше на бюрото си и набираше речта на председателя. Фенстън дори не й благодари, че е дошла в събота.
Банкерите винаги трябва да налагат стандарти, които надхвърлят изискванията на закона.
Бяха го поканили да изнесе встъпителната реч на годишната вечеря на Асоциацията на банкерите в Ню Йорк, която щеше да се състои в Шери Недерланд.
Организационният комитет беше раздвоен, когато гласува това предложение.
Фенстън беше решен да направи добро впечатление на колегите си от банкерското братство и досега бе нахвърлял няколко варианта.
Клиентите трябва винаги да могат да разчитат на нашето независимо мнение, убедени, че работим по-скоро в техен интерес, отколкото в свой.
Тина неволно се запита как се вписваше случаят на Виктория Уентуърт в контекста на подобни изявления.
Винаги трябва да гледаме на себе си като на бранители на имуществото на нашите клиенти — особено ако става дума за един Ван Гог например, искаше да вмъкне Тина. — Като не забравяме и за тяхното бъдещо благосъстояние…
Докато пишеше безсрамната проповед на своя шеф, мислите й полетяха към Анна. Говори с нея тази сутрин, малко преди да тръгне за офиса. Анна искаше да й разкаже за мъжа, появил се в живота й в хода на невероятното й приключение. Разбраха се да се видят на вечеря. Тина също искаше да сподели нещо с приятелката си. Беше решила да й разкаже най-сетне онова, което таеше от много време — истината за брат си Крис.
И нека не забравяме, че е достатъчно само един от нас да свали стандарта, за да носим всички ние последствията от това.
Минавайки към следващата страница, Тина се запита още колко щеше да издържи като лична секретарка на Фенстън, преди той открие коя е всъщност и към какво се стреми през годината, която прекара като негова служителка. Откакто изгони Липман от стаята си, не бе разменила нито дума с него. Страхуваше се, че той ще поиска нейното изгонване, преди да е успяла да събере достатъчно доказателства, та да прекара Фенстън остатъка от живота си зад решетките.
И в заключение искам да ви уверя, че целта на моя живот е да служа на обществото и да се отплатя за дадената ми възможност да осъществя американската мечта.
Тина нямаше намерение да прави копие на този документ.
Малката лампичка на бюрото й, която показваше, че шефът иска да говори с нея, присветна и тя вдигна слушалката.
— Господин председател?
— Написа ли речта ми за вечерята на банкерите?
— Да, господин председател.
— Добра е, нали?
— Забележителна — отговори Тина.
Джак махна на едно свободно такси и поръча да го закарат на улица „Линкълн“ в Куинс. Шофьорът включи апарата и едва тогава се задълбочи в картата на града. Изминаха почти половината път към летището, когато стигнаха ъгъла на улиците „Линкълн“ и „Харис“. Джак слезе и се огледа. Костюмът, който бе избрал, може и да беше подходящ за клуба на Парк Авеню, но тук изглеждаше, меко казано, нелепо. Реши да влезе и да попита в магазина за алкохол на самия ъгъл.
— Търся Румънския клуб — рече на възрастната жена зад бара.
— Затвориха го преди години — отговори тя. — Сега използват помещенията за нещо като хотел.
— Да знаете на кой номер се намира?
— Не, но е на отсрещната страна на улицата, преди следващата пресечка.
Джак благодари и пое по „Линкълн“. Тъкмо се чудеше коя от сградите би могла да е търсената, когато забеляза един избелял от времето надпис „Стаи под наем“. Спря и се загледа във входа, от който го деляха няколко стъпала. Над самата врата видя един още по-избелял надпис „КРНЙ, основан 1919“. Тръгна по стъпалата надолу и бутна вратата, която изскърца зловещо. Озова се в потънало в сумрак помещение, миришещо на застоял тютюнев дим. В дъното различи прашното бюро на рецепцията, иззад което едва-едва се подаваше темето на старец, който, потънал в облаци цигарен дим, четеше задълбочено брой на „Ню Йорк Поуст“.
— Стая за една нощ — рече Джак и се постара да звучи убедително.
Старецът присви недоверчиво очи. Жена ли водеше този?
— Седем долара — рече дядката и добави: — В предплата.
— Освен това бих искал да заключа някъде ценностите си.
— Ще ви струва още един долар… В предплата. — Цигарата не падаше от устата му, а само леко подскачаше нагоре-надолу.
Джак подаде исканите осем долара и взе ключа.
— Втори етаж, стая номер три, а блокът с клетките е в дъното на коридора. — Старецът му подаде втори ключ, след което се върна отново към вестника си.
Джак се запъти с бавни крачки към края на коридора и най-сетне стигна мястото, където в стената бяха монтирани касетките с малки вратички. Въпреки годините те изглеждаха стабилни и здрави и ако някой решеше да разбива, едва ли щеше да се справи лесно. Отвори тази, за която беше платил, и надникна вътре. Около 30 сантиметра широка и близо 60–70 дълбока. Хвърли бърз поглед към дядката на рецепцията. Страницата, в която се бе зачел, бе вече друга, но цигарата си висеше от устните му. Джак направи няколко крачки встрани и извади ключа дубликат, докато търсеше интересуващия го номер. Най-сетне го откри и го пъхна в ключалката. Когато дръпна вратата, дъхът му секна. Опитваше се да остане спокоен, но сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Протегна ръка и взе една от банкнотите вътре. Сетне затвори и заключи.
Старецът зад бюрото на рецепцията разгръщаше вестника си, за да търси резултатите от конните надбягвания, когато Джак мина покрай него на път за изхода.
Измина близо единайсет пресечки, преди да започне да се оглежда за свободно такси, и не се реши да се свърже с Дик Маки, докато не се прибра вкъщи. Щом отключи външната врата, изтича в кухнята и остави стодоларовата банкнота на масата. Опита се да си спомни максимално точно колко широка и дълбока беше касетката, преди да започне да пресмята колко такива банкноти може да се натъпчат в клетка номер тринайсет. Наложи се да си помогне с няколко книги от по петстотин страници.
— Нали ти казах да си вземеш отпуска до понеделник?
— Открих мястото, което се заключва с КРНЙ 13.
— И какво имаше вътре?
— Трудно мога да кажа с точност — отговори Джак. — Някъде около два милиона долара.
— Край на отпуската. Връщаш се на работа.