Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- False impression, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Мария Василева
Коректор: Иванка Нешева
ISBN: 978-954-584-068-5
История
- — Добавяне
Глава 27
Анна излезе заедно с тълпата навън, като буташе количката за багаж, върху която бяха струпани дървената кутия, големият куфар и лаптопът най-отгоре. Когато видя как към нея се носи някакъв непознат, спря нерешително.
Изчака го да приближи, застанала нащрек. Беше някъде около петдесет и девет годишен, оплешивяващ, червендалест и с гъсти черни мустаци. Може и да минаваше шейсетте. Ако се съдеше по възтесния костюм, вероятно някога е бил и по-слаб. Спря точно пред Анна.
— Аз съм Сергей — съобщи на родния си език. — Антон ми каза, че пристигате, и помоли да ви взема. Ангажирал ви е стая в хотел в центъра на града. — Мъжът подкара количката с багажа и я спря пред жълтото такси, което очевидно караше. Отвори задната врата на стария мерцедес и я изчака да се качи, преди да мине отзад и да натовари в багажника нещата й. Ако можеше да се вярва на показанията, колата бе изминала над триста хиляди километра. Най-сетне Сергей зае мястото си зад волана.
Анна с любопитство разглеждаше улиците, по които минаваха, и не можеше да не отбележи колко много се е променил градът. Пред очите й се разкриваше една динамична, забързана столица, която очевидно се готвеше за своето място на масата на Европа. Модерни офис сгради и търговски центрове заместваха олюпените сиви постройки от времето на комунизма, които познаваше отпреди десет години.
Сергей намали и спря пред малък хотел, сгушен в края на тясна уличка. Извади червената кутия и останалия багаж и тръгна към входа.
— Искам да посетя майка си утре рано сутринта — каза му Анна, щом се регистрира.
Сергей погледна часовника си.
— Ще дойда да ви взема около девет. Така ще можете да откраднете няколко часа сън.
— Благодаря.
Джак забеляза жената за първи път, когато застана на опашката от чакащи да се качат на самолета. Според основните правила за следене първо изоставаш леко, за да провериш дали нямаш опашка. Следващият трик е, ако имаш преследвач, да не му позволяваш да разбере, че си го забелязал. Държиш се естествено, никога не поглеждаш назад. Не е никак лесно.
Курсовият му в Куонтико всяка вечер след заниманията проследяваше по един курсист. Ако успееш да се измъкнеш, на следващия ден получаваш похвала. Джак не само се измъкна, когато дойде неговият ред, но направи нещо повече — проследи своя преподавател до дома му, без да бъде забелязан.
Качи се по стълбичката на самолета, без да се обръща.
Когато Анна излезе от хотела няколко минути след девет, завари Сергей да я чака до своя старичък мерцедес.
— Добро утро — поздрави, докато той отваряше задната врата.
— Добро утро, госпожо — отговори мъжът и задържа вратата пред нея. — При майка ви ли отиваме?
— Да. Живее на…
Сергей махна с ръка, за да даде знак, че знае адреса.
Анна се усмихна, когато в центъра минаха край превъзходен фонтан, достоен да краси градините на Версай. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-тъжна ставаше картината и цветовете се преляха от светли към тъмни. Когато стигнаха квартал „Берцен“, Анна разбра, че ако новата власт иска да осъществи програмата „Благосъстояние за всички“, както обеща на своите сънародници след падането на Чаушеску, то ще трябва да извърви още дълъг път. Тези няколко километра от летището до крайния квартал върнаха Анна към познати сцени от нейната младост. Съгражданите й се видяха смазани от грижи, състарени за годините си и само децата, които ритаха на улицата, сякаш пет пари не даваха за упадъка, който ги заобикаляше. За кой ли път си помисли с гняв за упорството на майка си да остане в това жилище след смъртта на баща й по време на бунта. Толкова пъти я беше молила да отиде да живее при тях в Америка, но тя не искаше и да чуе.
През 1987 Анна получи покана да посети Илинойс от своя чичо, когото не познаваше. Човекът й бе изпратил дори двеста долара, с които да плати част от билета си. Баща й бе настоял да замине, и то час по-скоро, а майка й предсказа, че никога няма да се върне, щом купува еднопосочен билет. Наистина чичото бе обещал да плати обратния, в случай че реши да се прибере у дома.
По онова време тя беше едва седемнайсетгодишна и се влюби в Америка още преди корабът да акостира. Няколко седмици по-късно Чаушеску поде кампания срещу всеки, който оспори неговия драконов режим. Баща й я предупреди в едно писмо, че за нея вече не е безопасно да си дойде.
Това бе последното му писмо. Три седмици по-късно той се присъедини към бунтовниците и никога не се прибра.
Анна много тъгуваше за майка си и я молеше да замине при тях в Илинойс. Отговорът й обаче оставаше неизменно един и същ: „Това е моята родина, тук съм родена и тук искам да умра. Твърде стара съм, за да започна нов живот, а и кой ще се грижи за гроба на баща ти?“ Как така стара, възразяваше Анна. Та тя беше едва на шейсет и една, но това бяха шейсет и една упорити румънски години и полека-лека Анна проумя, че няма да успее да убеди майка си. След около месец чичо й я записа в местното училище. Докато гражданските вълнения в Румъния не спираха, Анна завърши колеж и после прие предложението да защити и докторска степен в „Пен“ за специалност, за която нямаше езикови изисквания.
Доктор Петреску пишеше все така редовно на майка си, но разбираше, че съвсем не всички писма стигат до нея — много често майка й задаваше въпроси, на които Анна вече беше отговорила.
Първото нещо, което направи, когато завърши и започна работа в „Сотбис“, бе да открие банкова сметка на името на майка си в Букурещ и всеки месец от заплатата й се превеждаха в нея по четиристотин долара. Макар че тя едва ли щеше да…
— Ще ви чакам тук — обади се шофьорът, когато колата най-накрая спря пред очукан от времето жилищен блок на Пиаца Реситей.
— Благодаря. — Анна се загледа в предвоенната сграда, където самата тя беше родена и където майка й продължаваше да живее. Странно за какво ли майка й бе похарчила парите. Стъпи на обраслата с бурени пътека, която като дете бе смятала за много широка, защото не можеше да я прескочи.
Хлапетата, които ритаха на пътя, изгледаха подозрително непознатата, облечена с елегантно памучно сако и дънки с модерни прорези в плата, с последна мода маратонки. Самите те носеха подобни дънки. Анна натисна копчето на асансьора. Напразно. Нищо не се беше променило, неслучайно най-търсените апартаменти бяха тези на първите етажи. Не разбираше защо майка й не се беше преместила да живее в друга част на града. Беше й изпратила достатъчно пари, за да наеме по-удобно жилище в по-добър квартал. Колкото по-нагоре се качваше по етажите, толкова по-силно ставаше чувството й на вина. Беше забравила колко ужасяващи изглеждаха тези жилища. Тогава те наистина й се струваха напълно нормални, сигурно така ги възприемаха и децата, които играеха навън. Те просто не знаеха, че съществува и нещо друго.
Когато най-накрая стигна шестнайсетия етаж, спря, за да си поеме дъх. Нямаше защо да се чуди, че майка й рядко напуска апартамента си. Възрастните хора, които живееха над нея, бяха като истински затворници. Почука на врата, която не беше виждала боя от годините, когато живееше тук.
Мина известно време, преди много крехка, беловласа жена, облечена в черно да открехне вратата няколко сантиметра.
Майка и дъщеря се гледаха известно време, докато най-сетне Елза Петреску отвори широко, прегърна дъщеря си и извика:
— Анна, Анна!
Двете избухнаха в сълзи.
Старицата не смееше да пусне ръката на Анна, докато я въвеждаше вътре. Всичко блестеше от чистота и бе точно такова, каквото младата жена го помнеше. Същото канапе и столове, наследство от баба й, семейните снимки, до една в бели или черни рамки, кофа за въглища, която отдавна не беше виждала въглища, килим, толкова избелял, че едва ли някой помнеше какви са били първоначалните му шарки. Единственото, което виждаше за първи път, бе великолепен портрет на баща й, закачен на иначе празните стени. Това я подсети откъде бе започнала любовта й към изкуството.
— Анна, Анна, толкова много въпроси искам да ти задам — въздъхна майка й, която не смееше да пусне ръката на дъщеря си. — С какво да започна?
Разговорът им продължи с часове, като от време на време Анна повтаряше:
— Мамо, моля те, ела да живееш в Америка.
Отговорът беше неизменно един и същ.
— Не. Всичките ми приятели са тук, спомените ми. Твърде стара съм, за да започвам наново.
— Тогава поне се премести в друга част на града. Мога да намеря апартамент на по-нисък етаж и…
— Тук съм се омъжила. Тук се роди ти, тук съм живяла повече от трийсет години с баща ти. Оттук Господ ще ме повика, когато дойде моят час. — Тя се усмихна. — Кой ще се грижи за гроба на баща ти? — попита, сякаш поставяше въпроса за първи път. Погледна дъщеря си в очите. — Знаеш колко много искаше той да се установиш в Америка при брат му и сега разбирам, че е бил прав.
Анна огледа стаята.
— Защо не си изразходвала поне част от парите, които ти изпращам всеки месец?
— Изразходвам ги — отговори майката спокойно, — но не за себе си, защото нямам нужда от нищо.
— А за какво?
— Давам ги на Антон.
— Но защо?
— Знаеш, че беше в затвора.
— О, да, писа ми скоро след като Чаушеску беше арестуван, за да ме пита имам ли снимка на татко, която да му дам за известно време. — Анна се усмихна и погледна портрета на баща си.
— Постигнал е чудесна прилика, нали? — каза Елза.
— Така е — съгласи се Анна.
— Върнаха го на старата работа в академията. Сега е професор по перспектива. Ако се беше омъжила за него, сега щеше да си жена на професор.
— Още ли рисува? — попита Анна, в желанието си да не допусне следващия въпрос, който неизменно щеше да бъде зададен.
— Рисува, но основното му занимание е да преподава на студентите в Университета по изкуствата. Не можеш да се изхранваш с рисуване в Румъния — тъжно заключи възрастната жена.
— Знаеш, че с неговия талант можеше да замине за Америка.
Анна отново вдигна очи към чудесния портрет, рисуван от Антон. Майка й беше права. Той наистина можеше да бъде един от известните художници на Ню Йорк.
— И какво прави парите?
— Купува платна, бои, четки, изобщо материали, нужни на студентите му. Твоята щедрост отива за добро дело. Антон беше първата ти любов, нали?
Анна не вярваше, че майка й все още може да я накара да се изчерви.
— Така е — призна. — И мисля, че и аз бях неговата първа любов.
— Сега е женен и има малко момченце, кръстиха го Петър. — Елза замълча за миг. — А ти имаш ли си приятел?
— Не, мамо.
— Това ли те доведе у дома? Да не бягаш от някого или от нещо?
— Защо мислиш така?
— В очите ти има тъга… Или по-скоро страх. Никога не си успявала да го скриеш като дете.
— Имам един-два проблема — отвърна, едва сдържайки смеха си, — в днешно време това е нещо нормално. Всъщност се надявам Антон да успее да ми помогне да реша един от тях, затова ще отида до академията да се видя с него. Искаш ли да му предам нещо?
Възрастната жена мълчеше. Оказа се, че е задрямала. Анна я зави по-добре с овехтялото одеяло и я целуна по челото.
— Утре сутринта ще дойда отново, мамо — прошепна.
Измъкна се на пръсти от стаята. Когато най-сетне слезе от последното стъпало на мръсното стълбище, с радост видя, че жълтият мерцедес я чакаше отпред.