Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (28)

Глава 28

Анна се върна в хотела си и след бърз душ се преоблече. Новият й шофьор я отведе до Художествената академия на Пиаца Университъций.

Независимо от изминалите години сградата бе все така елегантна и докато вървеше нагоре по стъпалата към масивната врата с красива дърворезба, спомените от онези времена нахлуха в главата й. Тук за първи път видя произведения на световното изкуство. Приближи до момичето на пропуска и попита къде може да открие професор Теодореску.

— Лекцията му е в голямата зала на третия етаж — обясни момичето. — Сигурно вече е започнала.

Анна благодари и пое по познатите мраморни стълби и коридори. Спря пред плакат и прочете:

ВЛИЯНИЕТО НА ПИКАСО ВЪРХУ ИЗКУСТВОТО НА ДВАЙСЕТИ ВЕК

Професор Антон Теодореску

Тази вечер 7,00 часа

Една стрелка сочеше посоката. Анна бутна смело вратата и с облекчение отбеляза, че в залата беше тъмно заради прожекцията на диапозитиви, така никой ней обърна внимание. Изкачи стъпалата нагоре към последните редове и си намери място.

В момента на екрана грееше диапозитив на известната „Герника“ на Пикасо. Антон обясняваше, че внушителното платно е рисувано през 1937 година по време на Гражданската война в Испания, когато художникът е бил в разцвета на силите си. Изобразяването на бомбардировките и жертвите му отнело три седмици и картината отразява откровената омраза на автора към испанския диктатор Франко. Студентите слушаха внимателно, някои си водеха бележки. Вдъхновеното изложение на Антон напомни на Анна защо бе така влюбена в него през всичките тези години, когато тя не само загуби своята девственост, но и започна дългата си любовна история с изкуството.

Когато лекцията приключи, продължителните аплодисменти изразиха искреното възхищение на младите хора. Антон не беше загубил способността си да се аргументира и да подхранва ентусиазма на студентите към предмета, който преподаваше.

Анна наблюдаваше как мъжът, нейната първа любов, събира диапозитивите и ги прибира в старото си куфарче. Висок и кокалест, с гъста къдрава тъмна коса, със старото си кадифено сако и отворена на врата риза, той имаше вид на вечния студент. Не можеше да не забележи, че е понапълнял, но това съвсем не го правеше по-малко привлекателен. Когато и последният студент напусна аудиторията, Анна тръгна надолу по стълбите към катедрата.

Антон вдигна поглед и я изгледа над очилата си, очевидно очакваше въпрос от закъсняла студентка. Когато я позна, направо застина.

— Анна! — възкликна. — Добре, че не знаех за присъствието ти. Сигурно щях да се притесня, тъй като ти знаеш за Пикасо много повече от мен.

Тя го целуна по двете бузи.

— Не си загубил нищо от чара и способността си да ласкаеш — рече през смях.

Антон протегна ръце сякаш се бранеше и се ухили широко.

— Сергей посрещна ли те на летището?

— Да, благодаря ти. Къде се запозна с него?

— В затвора — призна Антон. — Имаше късмет и преживя режима на Чаушеску. Видя ли се с онази светица майка ти?

— Да — отговори му тя. — Живее в условия, сравними със затвора.

— Права си и честно казано, опитах да направя нещо по въпроса, но пък твоите пари и нейната щедрост ми дават възможност да помогна на най-добрите си студенти…

— Знам, тя ми разказа.

— Но е трудно да го разбереш, докато не видиш някои от резултатите на твоята инвестиция.

Хвана я за ръка и я поведе извън залата, надолу към първия етаж. По стените бяха накачени картини.

— Това са работите на отличните студенти — каза и разпери ръце като горд баща. — Всяка е рисувана върху платно, доставено от теб. Едната от наградите сме нарекли на твое име — наградата „Петреску“. Би било чудесно, ако ти сама избереш носителя. Ще е чест не само за мен, но и за студентите ми.

— Наистина съм поласкана — смути се Анна и се усмихна, докато минаваше покрай редицата от картини. Разглеждаше внимателно работите, спираше от време на време пред някоя. Очевидно Антон ги беше научил на важните неща — че не бива да посягат към четката, докато не овладеят работата с молив. Фактът, че сюжетите на много от творбите бяха оригинални и смели, означаваше, че ги е насърчават да дават воля на собствените си мисли. Някои работи бяха все още незрели, но и имаше такива, в които личеше оформящ се талант. Най-накрая спря пред платно, кръстено „Свобода“, на което бе изобразен изгрев над Букурещ.

— Познавам човек, който определено ще я оцени.

— Запазила си верния си усет — усмихна се Антон. — Данута Секалска е звездата на тазгодишния випуск. Предложиха й дори да продължи образованието си в „Слейд“ в Лондон, стига да може да си осигури средства за всекидневните си разходи там. — Той погледна часовника си. — Имаш ли време за по едно питие?

— Разбира се — отговори Анна. — Всъщност трябва да призная, че имам една молба към теб. В интерес на истината, са две.

Антон отново улови ръката й, все едно още бяха студенти, и я поведе по коридора към стаята на преподавателите. Когато влязоха, вътре ги посрещна приглушеният ромон на спокойните разговори на почиващи си преподаватели пред чаша кафе. Те сякаш не забелязваха, че мебелите, чашите, чинийките и вероятно бисквитите пред тях биха били отхвърлени от всеки самоуважаващ се бездомник, посещаващ приют на Армията на спасението в Бронкс.

Антон наля две чаши кафе.

— Черно, доколкото си спомням. Не е точно като в модно кафене в центъра на Ню Йорк, но се стараем — отбеляза със самоирония.

Няколко души извиха глави и изгледаха новодошлите, които се настаниха край огъня.

— Какво мога да направя за теб, Анна? — попита Антон. — Знаеш колко много съм ти задължен.

— Става дума за майка ми — тихо започна тя. — Помогни ми да я накарам да похарчи малко пари за себе си. Нека си купи поне един килим, канапе, телевизор, телефон. Да не говорим, че външната врата се нуждае от боядисване.

— Мислиш ли, че не съм правил опити? Откъде мислиш, че си наследила упоритостта си? Предложих й дори да се премести при нас. Не е дворец, но все пак изглежда по-добре от онази дупка, в която живее. — Отпи голяма глътка. — Обещавам да подновя атаките.

— Благодаря ти — въздъхна Анна и го изчака мълчаливо да си свие цигара. — Виждам, че не си спрял да пушиш, не успях да те убедя да ги откажеш.

— Пред очите ми не се мяркат ярките светлини на Ню Йорк, които да отвличат вниманието ми от порока. — Запали готовата цигара и попита: — Каква е втората ти молба?

— Ще трябва добре да си помислиш, преди да ми отговориш — с равен глас изрече тя.

Антон остави кафето, вдиша дима от цигарата и изслуша внимателно разказа й.

— Обсъди ли го с майка си?

— Не — призна тя. — По-добре да не знае каква е истинската причина да дойда в Букурещ.

— Колко време имам?

— Три или може би четири дни. Зависи какви ще са резултатите от пътуването ми.

— А ако ме хванат? — попита той и отново напълни дробовете си с дим.

— Най-вероятно ще отидеш отново в затвора — каза Анна.

— А ти?

— Картината ще бъде транспортирана в Ню Йорк и ще бъде използвана като доказателство срещу мен. Ако имаш нужда от още пари за…

— Не, все още разполагам с близо осем хиляди долара от майка ти, ето защо…

— Осем хиляди ли?

— Всеки долар тук изминава дълъг път, докато…

— Би ли приел подкуп?

— Подкуп ли?

— Ако се заемеш с предложението ми, ще платя пътуването на твоята студентка Данута Секалска до „Слейд“.

Антон се замисли.

— И ще се върнеш до три дни, така ли? — той загаси цигарата си.

— Най-много след четири.

— Тогава нека се надяваме, че наистина съм толкова добър, колкото мислиш, че съм.

 

 

— Винсент е.

— Къде си?

— При майка ми.

— Не се заседявай.

— Защо?

— Ловецът знае къде си.

— Ще се разминем отново.

— Не съм убедена, че е мъж.

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях Фенстън да говори с една жена в колата си по време на възпоменателната церемония.

— Това нищо не значи…

— Така е, но ме тревожи фактът, че я виждам за първи път.

— Може да е някоя от приятелките на председателя.

— Точно тази жена не е приятелка на никого.

— Опиши ми я.

— Метър и петдесет, слаба, тъмнокоса.

— Там, където отивам, почти всички изглеждат така.

— Картината с теб ли ще бъде?

— Не. Оставила съм я там, където никой не може да я види.

Връзката прекъсна.

 

 

Липман натисна бутона, който спря записа.

— Къде ли ще е това място, където никой няма да я види?

— Не може, а не няма да я види — уточни Фенстън. — Сигурно е още в кутията.

— Съгласен съм, но въпросът е накъде се отправила?

— В държава, където хората са около метър и петдесет високи, слаби и тъмнокоси.

— Значи Япония — предположи Липман.

— Защо си толкова сигурен?

— Ще се опита да продаде картината на единствения човек, който не може да устои на изкушението.

— Накамура — заключи Фенстън.