Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (9)

9
Продажно ченге

Ден сто и първи. Бровак имаше чувството, че „Чудовището“ го изяжда постепенно, крайник по крайник и смила костите му на прах между зъбите си. Най-лошото беше, че негова светлост, съдия Люки, вече не искаше да клъвне на стръвта. През двете седмици, след като отказа да го арестува за обида на съда, демонстрираше безкрайно самообладание — не обръщаше внимание на заяжданията му, изслушваше любезно всичките му възражения, дори и най-дребните.

Бровак реши, че съдията не смята да му подари никаква възможност за обжалване. Очевидно възнамеряваше в края на процеса да подмами съдебните заседатели да признаят обвиняемите за виновни.

Уотсън и двайсетте други не бяха единствените конспиратори в съдебната зала. Истинската конспирация — тази, която превръщаше процеса във фарс — беше между съдия Люки и неговото приятелче сержант Къдлип — дребното споразумение нито един контрабандист да не се спаси.

Трябваше само да измъкне нещо от ръкава си и отново да разбърка картите…

На свидетелската банка днес беше самият Къдлип и Бровак бе въоръжен. Междувременно слушаше с остро чувство на отегчение как колегата му, дългокосият Уейн Буруда, служебен защитник, произнася дълго, объркано възражение.

— Отново нищо не разбрах, мистър Буруда — отбеляза Люки добродушно. — Опитайте пак.

Бровак се зачуди — дали щеше да е толкова невъзмутим на разпивката довечера?

Буруда се отказа от аргумента, който сам не разбираше особено добре, и остави свидетеля на нежните грижи на Бровак.

Той стана уморено от масата и се приближи до съдебните заседатели. Обичаше да е край тях.

— Така. Твърдите, че моят клиент, мистър Уотсън, е направил някои изявления пред вас.

— Да. Има го в показанията ми.

— Твърдите, че е признал, че е ръководил операциите с малкия самолет, който сте заварили на пистата.

— Да. После от този самолет конфискувахме 309 килограма кокаин.

— Аха. И въпреки това не сте в състояние да установите кой е собственикът му.

— Убедени сме, че е някаква фирма фантом от Панама.

— А милият разговор, който сте провели с мистър Уотсън… състоя се в колата ви, нали?

— Да.

— И, естествено, не е имало никакви свидетели.

— Хората от отряда за наблюдение бяха наблизо.

— Но не са могли да чуят какво си говорите.

Кратко колебание.

— Струва ми се, че да.

— Значи мистър Уотсън, ей така, като гръм от ясно небе, заяви, че притежава самолет.

— Попитах го и той потвърди.

— И очаквате съдът да повярва в това?

Джак Бойнтън скочи на крака.

— Това е заяждане със свидетеля!

— Продължавайте, мистър Бровак — подкани го Люки.

— И вие си записахте думите му?

— Да. След това.

— Два дни след това, според датата в бележника ви.

След миг Къдлип се намръщи.

— Да, така е.

— Нещо като второстепенно хрумване? Твърде незначително, за да се запише веднага? И на това малко признание се крепи цялата теза на обвинението!

— Ваша светлост… — скочи Бойнтън.

— Не бих искал да обидя мистър Бровак, като му припомня правилата за водене на кръстосан разпит — прекъсна го Люки. — Продължавайте, Бровак.

— Благодаря, ваша светлост. Радвам се да отбележа, че днес следобед всички са в добро настроение.

Бровак огледа залата. На първия ред седеше Джо Раф — неговият най-голям почитател — и му се усмихваше окуражаващо. Този тип вечно висеше в съда — висок, достолепен, на около петдесет и малко непохватен в движенията. Раф не беше завършил право, но се държеше като магистрат — наред с издутото куфарче и костюмът с жилетка. Нещо като спортен запалянко, привърженик на отбора на адвокатите. Особено преклонение изпитваше към съдружниците от „Померой, Макартър“.

Бровак се обърна към Къдлип.

— Добре, сержант. Искам да изкажа мнението, че сте измислили това признание.

— Извинете, това въпрос ли е? — попита Къдлип.

— Не. Това е факт.

— Ваша светлост, ако обичате…

— Ако обичате, седнете, мистър Бойнтън — прекъсна го Люки.

— Сержант, давам ви последна възможност да признаете, че разговорът ви с мистър Уотсън е брадата лъжа и няма да продължавам повече. Почтено, нали?

— Не лъжесвидетелствам толкова лесно, мистър Бровак.

— Знам. Обикновено влагате известни усилия, за да го направите.

— Ваша светлост, моля Ви…

— Какви са тези непрекъснати подскоци? — оплака се Бровак. — Да не би уважаваният ми колега да страда от някакво нервно неразположение?

— Оставете го да продължи, мистър Бойнтън. Така ще свършим по-бързо.

— Някога да сте давали показания пред дисциплинарната комисия на полицията? — попита Бровак свидетеля.

Лицето на Къдлип стана безизразно, неразгадаемо. След всичките тези генерални репетиции — три процеса и предварително следствие — Бровак изваждаше на бял свят нещо ново.

— Да, давал съм.

— Преди около петнайсет години, когато сте били обвинен в кражба на известно количество хероин от шкафа за доказателствен материал на полицията?

— Беше… във връзка с едно тайно разследване.

— Да. Това сте заявили на комисията, която се е занимавала с вас.

— Бях оправдан — прекъсна го Къдлип.

— Но никой друг не е потвърдил думите ви.

— Бях оправдан.

— Последвали са обвинения за вземане на подкупи от доктор О Пан Уей, който поради някакво съвпадение е най-големият търговец на хероин в цяла Северна Америка…

— Всичко това влизаше в обвинението. Обясних, че провеждах тайна операция срещу това лице.

— Да. Абсурд да излъжете, за да отървете кожата.

— Беше грешка. — Къдлип се опита да се възмути. — По-късно ме направиха сержант.

Бровак се върна бавно до масата си и затършува из папките. Къдлип го наблюдаваше мрачно.

— Да видим… — продължи Бровак. — Пет години по-късно, срещу вас е имало друго оплакване, подадено в дисциплинарната комисия.

— Не знам с какво разполагате.

— А… някои неща, с които се сдобих по силата на закона за свободата на информацията. Ето какво пише тук: „Оплакване за побой над гражданин“.

— И в този случай бях оправдан. Беше самозащита.

— Аха. Твърдите, че на улицата ви се е нахвърлил някакъв болен, повръщащ наркоман.

— Ваша светлост, при цялото ми уважение! — скочи Бойнтън за пореден път. — Как може да му позволявате да се заяжда със свидетеля така!?

— Търпението ми наистина е на изчерпване — обясни съдия Люки. — Какво общо има това с делото, защитнико?

— Свързано е с достоверността на показанията. Смятам да покажа, че той е лъжец. Съдът има право да ме спре.

— Продължавайте — каза Люки троснато.

Бровак взе друга папка.

— И после, преди две години, след като са ви произвели сержант, е заведено ново оплакване. Този път за липсващи пари, които са били веществено доказателство.

— Взех ги, защото спешно трябваха за едно разследване. После ги върнах.

— След като някой е вдигнал тревога, нали? И пак сте се явили пред дисциплинарната комисия. Този път имате „мъмрене“.

— Да — потвърди Къдлип едва чуто.

— Комисията не е повярвала на показанията ви.

— Хм… Може би… на някои от тях.

— Дадени под клетва пред Библията. Точно както днес… И комисията реши, че лъжете на свидетелската банка.

— Те… въпрос на мнение. Явно е, че не са сметнали всичко това за много сериозно.

— Несериозно, а? Ето за какво става дума, струва ми се… Давате лъжливи показания винаги, щом ви изнася. — Бровак погледна към Бойнтън, който отново изигра номера със скачането, и си седна на мястото, преди онзи да успее да отвори уста. — Благодаря. Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Люки направи опит да се усмихне и се обърна към съдебните заседатели:

— Дами и господа, мисля да прекратим за днес. Едно малко събитие изисква моето присъствие и се налага да подготвя няколко думи.

След това усмивката му изчезна и той се втренчи в Бровак.

— Мистър Бровак, нахалството, с което проведохте кръстосания разпит няма да мине незабелязано. Ще помоля мистър Бойнтън да го спомене в доклада си.

— Ще оценя това, ваша светлост — отвърна Бровак. — Много съществен разпит.

Съдията замълча, сякаш искаше последната дума да е негова, но се отказа и слезе от мястото си.

Обвиняемите и публиката започнаха да излизат, а Бровак се загледа с удоволствие в разстроеното лице на Къдлип, който разговаряше с Бойнтън в един ъгъл.

Любителят адвокат, Джо Раф, хвърли куфарчето си на масата и седна до Бровак.

— Брилянтно изпълнение, старче, брилянтно! — Раф се бе научил да говори като англичанин в един пансион във Ванкувър.

— Благодаря ти, Джо.

— Законът за свободата на информацията. Аз също го използвам. Трябва да преровиш тонове хартия, но пък си струва.

Въпреки че не беше юрист, Раф непрекъснато съдеше някого — съседите за клевета, държавните служители за небрежност, местните власти за пукнатините по тротоара. Луд на тема съд, той сам обжалваше и се защитаваше при актовете за неправилно паркиране и минаване на червено, съдиите от административния съд живееха в непрекъснат страх от него.

Бровак започна да събира папките си и някъде от тях изпадна едно листче. Раф се наведе, прочете го и се намръщи.

— Бестърман? — попита той.

— Бестърман… — Бровак не бе видял това листче, може би случайно попаднало сред другите документи.

Прочете го. Меморандум от дисциплинарната комисия на полицията. „Относно: сержант Е. Къдлип, 10 юли. Да се изпрати формуляр за жалба на Артър П. Бестърман.“

Датата беше четири дни преди смъртта на Бестърман.

— Не казвай на никого за това, става ли?

— Гроб съм — отвърна Раф. — Е, трябва да тичам в областния съд.

 

 

Макс Макартър погледна часовника. Единайсет и половина. Негов ред да плати сметката в „О Сотерн“. Трябваше да плати и друго наказание — съдиите му бяха обяснили, че няма нужда да го слушат повече, което реално означаваше: „Вече сме решили какво да правим, но приличието изисква да чуем и другата страна“.

Адвокатът на Милсъм се опита да твърди, че Търнбул е изпълнявал полицейска функция и заплахата му да кастрира клиента му е имала същата сила и ефект, както, ако беше направена от офицер със значка.

Съдиите се противопоставиха и заспориха, като най-накрая принудиха адвоката мрачно да замълчи. Съдът постанови, че обжалването е аргументирано и нареди да се насрочи нов процес, като си запази правото да обяви конкретните основания по-късно.

— Ще се видим в Отава — подхвърли адвокатът на Милсъм кисело. Върховният съд на Канада — последната възможна инстанция.

Инспектор Норкуист тръгна, за да подготви заповед за ареста на Милсъм и да пусне искане за издирването му в цялата страна.

Роджър Търнбул му се усмихна от залата и му направи знака на победата. Макс помнеше странната забележка: „Мисля, че адвокатите налагат някаква своя правда, не Божията.“

 

 

Докато шефовете му бяха във висшите съдилища, Уентуърт Чанс водеше борба в първоинстанционния съд. Съдът на провинцията беше на хвърлей камък от полицейския участък и с близкия затвор го свързваше удобен тунел. Освен това имаше добре отъпкана пътека до долнопробния стриптийз бар на отсрещната страна на улицата.

В съдебната зала на третия етаж Уентуърт се чувстваше отнесен от облака фина ароматна мъгла около напарфюмираната Минет Лефльор и чуваше съдията сякаш отнякъде много далеч. Интересуваше се колко време, по негова преценка, би отнело делото.

— Мистър Чанс, слушате ли ме?

— О… О, да. Боже! Половин ден?

След това обвинителят се приближи до него:

— Защо не се откажеш от нея? Всичко е ясно. Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Не знам нищо. — Изрече тази лъжа и се изчерви, а след това напусна съда, превит под тежестта на ужасната си тайна.

 

 

По време на обяда в „О Сотерн“ Джон Бровак не сподели със склонните да клюкарстват свои съдружници, че Артър Бестърман е смятал да подава жалба до дисциплинарната комисия срещу сержант Евърит Къдлип. Жалба за… какво? Къдлип не трябваше да разбере нищо до понеделник, когато, ако Бог и Люки позволяха, щеше да поднови кръстосания разпит и да зададе някои ориентировъчни въпроси.

Чувстваше се замаян. Почти бе унищожил Къдлип на свидетелската банка. Може би до понеделник щеше да събере достатъчно амуниции, за да срине предварително известната присъда и да убеди заседателите да не гласуват, както искат от тях. Когато Уентуърт Чанс дойде на масата, поздрави Макс Макартър за успеха, а Бровак му каза да не бъде такъв левак.

— Паднали са му се трима съдии, толкова твърдоглави, че Атила Хунът пред тях е като малко котенце — добави той. — Решили са какво да правят преди Макс да каже и дума, а той е бил за украшение.

— Адвокатът на Милсъм беше доста слаб — отбеляза Макс. — Делото се качва нагоре. Искат да обвинявам и в Отава. Ще платят, колкото кажа.

Бровак изсумтя.

— Казах ли ти? О, да! Щеше да бъде само това малко обжалване! Държавата впи куките си в месата му, след време ще махне част от мозъка му и ще го превърне в хленчещ послушен слуга. — Пуфкаше дебела и грозна пура за след хранене.

— Надявам се тази вечер да се държиш възможно най-прилично, Джон — подхвърли Макс.

— Няма проблем.

През цялото време Уентуърт Чанс отпиваше боязливо от виното си и се тревожеше за бъдещето си във фирмата. Освен това Джон Бровак му бе обещал да го напие довечера. Уентуърт изпитваше параноичен страх да не се направи на глупак.

 

 

В края на работния ден, когато всички секретарки си отидоха, адвокатите седнаха в стаята за кафе, за да проведат едно от безбройните си съвещания.

Бровак непрестанно отваряше бири и прекъсваше дневния ред със саркастични забележки за тържеството на Люки вечерта, за специалния тост, който смяташе да вдигне в негова чест. Размаха бирата си във въздуха и каза:

— Моля, всички да седнат. Ще се присъедините ли към мен, когато се издрайфам в чест на този тлъст балон отровни газове, негова светлост съдия Плюнки?

— Няма да вдигаш никакви тостове — обади се Макс.

— И още как. В онзи бар всичко е позволено.

— Джон — обади се Огъстина. — Недей да ни засрамваш пред колегите.

— А, да, мисис Добрянка! Съдружниците ми са сукалчета! — Бровак излезе от стаята, за да намери Уентуърт Чанс. Откри го на бойния му пост в библиотеката.

— Довечера ще се наквасиш, хлапе.

— Наквасвам се само от две питиета.

— Какви префърцунени пухкави понички излизат от правния факултет напоследък! — Той бръкна в джоба си и извади смачкана цигара канабис. — Хайде, ела да я издухаме. Вече е шест часа, петък. Нощта е за почивка.

Уентуърт не искаше Бровак да го смята за префърцунена поничка. Бе зарязал марихуаната веднага след училище — заедно с детството си, — но беше готов да изпуши една, за да докаже, че не е поничка.

Последва Бровак на задния балкон и потисна немъжкия си импулс да попита от коя част на света е този канабис. Забеляза, че цигарата, макар и дебела, е свита грубо и невнимателно. Изглеждаше безопасна, отпуснато импотентна.

Вдъхна. Димът беше сладникав. Не се изложи пред Бровак с пристъп на кашлица. Издиша. Нищо. Все едно, че беше смачкана шума. Дръпнаха по още веднъж и Бровак я угаси.

— Не искам да припаднеш, хлапе.

Уентуърт се поуспокои. Но се боеше от онова, което можеше да се случи довечера. Как успя да се заплете в тази история?