Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (2)

2
Делото на петимата китсуки

Уентуърт Чанс бе изпаднал в телешки възторг този подгизнал петък в средата на декември. На двайсет и три, шест месеца след като завърши право, помагаше за спечелването на нашумялото по западното крайбрежие дело срещу петимата индианци от племето китсук.

Именно той — невзрачният стажант, попаднал на това неясно дело от Манитоба, — бе убедил съдията да се откаже от подслушаните телефонни разговори.

— Остава само доносникът — бе отбелязал Брайън Померой. — Ще го изритам по кокалчетата.

Бяха в кантората и се готвеха за сражението на десетия ден от процеса срещу петимата червенокожи храбреци, обвинени, че са поставили динамит в преливниците за пъстърва на новопостроената язовирна стена край Нот Лейк — мощност, колкото за металургична пещ — и достатъчно утайки, за да се унищожат пълните с хайвер планински потоци. Известен политик — кмет, президент на лига и пламенен борец за развитието на град Нот Лейк — по това време обикалял района, заедно със строителния инженер. Взривът пропукал стената, двамата мъже били отнесени от стихията и намерили смъртта си във водата. Петимата индианци бяха обвинени в непредумишлено убийство.

Брайън бе успял да спечели промяна на мястото на процеса — гледаше се във Ванкувър, далеч от Нот Лейк, където хората бяха враждебно настроени към обвиняемите.

— Какво направих с листовете за информатора? — попита Брайън.

Уентуърт му подаде рехавата папка — няколко откраднати чека, побой, мошеничество.

— Не е кой знае какво — отбеляза Брайън. — Ще ни трябва и малко реквизит.

Нареди на Уентуърт да отиде до шкафа с приключените дела и да донесе оттам около десет килограма хартия. Уентуърт не попита защо. Човек не задава такива въпроси. Просто изпълнява. С радост.

Уентуърт беше донякъде изнежен млад човек, с надупчено от пубертетски белези лице. Имаше астигматизъм и носеше изрязани отгоре очила, които, според него, му придаваха зрял и учен вид. Беше израснал в някакво селце край магистралата за Аляска — по същество бензиностанция — и цял живот бе копнял за светлините на големия град. Сега живееше във важен пристанищен център, пълен с мошеници и отрепки — изглежда западното крайбрежие на Канада ги привличаше в изобилие — и караше стажа си във фирма, която може би беше в центъра на всички по-нашумели събития.

Почти в края на последната година в университета го поканиха съгледвачи на няколко големи фирми, но той беше идеалист и желаеше да се бори за справедливостта и правата на хората. За току-що завършилия правист, тръгнал по този път, във Ванкувър имаше само една възможност — кантората на Померой, Макартър, Бровак и Сейдж. Брайън Померой — защитник на всевъзможни екологични организации въпреки че поради някаква непонятна причина искаше да стане писател на криминални романи, Максимилиан Макартър III, който поемаше всички големи процеси за граждански права в града, Джон Бровак — заядливият Рамбо на криминалния съд, и живеещата със скандала красавица Огъстина Сейдж — боркиня за правата на коренното население.

Това бяха храбри и закоравели юристи, не скимтящи адвокатчета. Те бяха дръзновени борци във Великата война за справедливост.

И така, Уентуърт Чанс подаде документи, за да го приемат за стажант в кантората на Померой и Макартър, заедно с трийсет и седем свои колеги. Кантората се намираше в Гастаун — старата част на Ванкувър, в началото на полуострова, край кейовете на залива Бърард. Градът се бе опитал да възстанови района, но безуспешно и улиците му бяха осеяни с множество магазинчета за вносни боклуци и капанчета за туристи. Между Гастаун и китайския квартал се простираше бедняшко гето, чиито отрепки често ходеха из района, за да просят излишни монети и да плашат туристите.

Померой, Макартър и компания заемаха втория етаж на една червена тухлена сграда от деветнайсети век, намираща се между линията на Канадската тихоокеанска железница и бронзовата статуя на Гаси Джак Дейтън на площад Мейпъл Трий. Дейтън — пияница — е един от духовните основатели на Ванкувър, чудакът пионер на лявото крайбрежие.

На приземния етаж на сградата се намираше „Центърът за осъзнаване на Новата ера“, където желаещите биваха масажирани, просветлявани и връщани към хармонията. По-рано помещенията бяха дадени под наем на някакъв клуб за рокендрол. Сегашните наематели бяха далеч по-тихи, ако не се брояха първичните писъци на клиентите им.

Когато Уентуърт дойде за беседата във фирмата, в началото не можа да събере кураж да се качи горе и вместо това отиде да търси сили в „Центъра за осъзнаване на Новата ера“. В една от стаите, както бе написано на табелката на вратата, някой провеждаше занятия по „Сънища, насочване на транса и връщане в миналия живот“.

Да вървят по дяволите тези дивотии от новата ера, реши той. Неговият сън беше криминалното законодателство. Качи се на горния етаж и след като изчака многобройните себеподобни, най-накрая се оказа в библиотеката лице в лице със своите богове. Те изглеждаха не на място — сякаш страдаха от тежък махмурлук. Особено Джон Бровак. Брайън Померой имаше вид на отегчен от всичко наоколо и през цялото време остана прав, загледан през прозореца.

Беседата премина горе-долу така:

Бровак: Още колко нетърпеливи натегачи чакат вън?

Сейдж: Преброих поне пет.

Бровак: О, Боже! Искам да се прибера у дома, за да полегна.

Макартър: Да, и аз получих мозъчно затъмнение. Хайде да вземем този и да приключваме.

Бровак: Имаш ли кола?

Чанс: Не мога да си позволя кола.

Макартър: Добре. Съветвам те да си купиш велосипед, защото ще разнасяш доста хартия насам-натам.

Уентуърт бе дочул, че през ръцете му ще минат доста документи, докато прекара едногодишния си стаж и стане пълноправен адвокат. Ровеше из съдебните регистри, следеше входящата поща и така нататък — работа, която можеше да свърши всеки изхвърлен без време първокурсник. Само че, ако вземеха първокурсника, щяха да са длъжни да му плащат минималната заплата и да се съобразяват с трудовото законодателство.

След като го приеха във фирмата миналия юли, Уентуърт блъскаше някъде около сто часа седмично. Не му плащаха извънредно време, ако не се броеше неговият дял от сметката, която фирмата плащаше за пиянските оргии, в които често се превръщаха петъчните обеди в „О Сотерн“. „О Сотерн“ беше ресторантът отсреща, едно влизане в който се равняваше на месечната му вноска за новия планински бегач с двайсет и една скорости.

Но положението имаше и своите добри страни. Ако Уентуърт бе попаднал в някоя фирма от типа „Непоклатимост, постоянство, досада и трезвеност“, рядко щеше да влиза в съдебната зала и да става свидетел на жестоките дуели за правата на обвиняемите. Въпреки че беше външен човек и шефовете му, а те цепеха стотинката, едва покриваха лихвите по заемите му за следването, той обичаше фирмата. Щяха ли да го задържат при себе си, когато станеше пълноправен адвокат догодина?

 

 

Натоварен с кутия стари папки, Уентуърт влезе в съдебната зала след Брайън и Огъстина Сейдж. Заеха местата си зад тясната за толкова много хора маса и погледнаха клиентите си — с еленови кожи и пера, горди, благородни и вероятно виновни, въпреки че това, както Уентуърт вече бе научил, не е важно за един адвокат. Няколко свидетели от Нот Лейк гледаха тези надменни диваци с ужас.

Петимата първоначално наеха Огъстина Сейдж, но тя помоли Брайън Померой да води защитата. Той се размекваше по дърветата и случаят бе тъкмо подходящ за екологическите му слабости. Облеченият в черна тога герой на Уентуърт беше метър осемдесет и два висок, непохватен, с рунтави мустаци като на Марк Твен и руса коса като покрив от непокорни руси кичури. Уентуърт знаеше от приказките, които бе слушал в стаята за почивка във фирмата, че Брайън страда от склонността да усложнява личния си живот с глупости и неумелост, но в съда беше уравновесен и умът му сечеше.

До него шепнеше Огъстина Сейдж — слаба, стройна, с прибрани назад къдрици, тъмни бадемови очи и мургава кожа, която се дължеше на майка й — метис. Уентуърт си падаше по нея.

— Свидетелят е ваш — каза съдийката.

Брайън наблюдаваше с неодобрение младежа със зализана коса, който седеше отпуснато в свидетелската банка.

— Дай реквизита — прошепна той на Уентуърт, който измъкна няколко дебели папки и ги стовари върху масата така, че от тях се разхвърчаха листа.

— Имате солидно криминално минало — заговори Брайън и отвори една от папките — някакво старо дело за конфискация, не помнеше точно. Престори се, че чете листа, след това отвори друга папка, намръщен. — Откраднати чекове. — Взе още една папка — десетгодишни финансови отчети на Померой, Макартър и компания. — Мошеничество, побой… да видим… — продължи да прелиства фактурите от 1983 година и да клати опечалено глава. — Ах, ах… — Нова папка. — Боже мой!

Обвинителят стана, за да протестира.

— Ако защитата желае да възрази за криминалното минало на свидетеля, знае как да направи това, струва ми се.

Брайън реши, че е изсмукал достатъчно дивиденти от тези дребни престъпления, изостави папките и се приближи до свидетеля на заплашително разстояние — достатъчно, за да почувства застоялата миризма на дъха му.

— Искате от нас да повярваме, че сте чули мистър Орлов нокът да заявява, че има намерение да взриви язовирната стена?

— Да.

Съдебен заседател номер осем, пенсиониран свещеник на Обединената църква, все още гледаше към папките върху масата на защитата. Брайън изчака, докато срещне погледа му и взе протритата Библия. Доскоро все още се спазваше архаичния обичай свидетелите да целуват тази книга. Брайън се замисли за десетките лъжливи и нехигиенични устни, които са я докосвали.

— Заклехте се пред тази книга да казвате истината, нали?

— Да, заклех се.

— Както и на четиринайсети юни 1987 година.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид процеса, когато ви съдиха за откраднатите чекове.

— Да, струва ми се, че и тогава се заклех.

— И лъгахте, без да ви мигне окото. Както и сега.

— Защитата може би предпочита да формулира репликата си като въпрос — обади се съдийката. Тонът й обаче изразяваше приятелски съвет — тихомълком се бе присъединила към лагера на обвиняемите.

— Бяхте признат за виновен.

— Не трябваше.

— Значи съдебните заседатели са сгрешили. Или просто са били глупави?

— Объркаха всичко.

Обвинителят, твърде късно, извика:

— Възразявам!

Брайън въздъхна.

— Моят уважаван колега не желае истината да излезе на бял свят.

— Моля, въздържайте се от авторски коментари.

— И би трябвало да застане по-далече от свидетеля — обади се прокурорът.

— Аз също не бих искал да съм толкова близо до него — отвърна Брайън.

Върна се до масата на защитата и прошепна на Огъстина:

— Как върви?

— Карай направо и зарежи подигравателния тон.

Брайън имаше чувството, че съдебните заседатели искат да се махнат, колкото се може по-бързо от съдебната зала, за да си напазаруват за Коледа. Поигра си със свидетеля още малко, накара го да засече заради някои дребни противоречия и неочаквано седна на мястото си, след като обяви, че не намира за нужно да се позовава на никакви доказателства.

Съдът оправда петимата индианци в дванайсет и двайсет и три, в петък, 11 декември.

Пред съдебната зала Брайън и Огъстина, прегърнали щастливите си клиенти, прекараха няколко смирени минути пред микрофоните и телевизионните камери, докато хората от Нот Лейк се изнизаха покрай тях с каменни лица.

 

 

Победителите поръчваха обяд в „О Сотерн“ — такъв беше обичаят. Уентуърт, винаги готов да се нахрани безплатно, изрази желание да отиде там преди останалите, за да запази маса. Бе стигнал до средата на кошничката с топли, хрупкави кифлички, когато дойдоха Брайън и Огъстина, следвани от жилестия, оплешивяващ Макс Макартър — беше висок само метър шейсет и два, така че Уентуърт често го бе чувал да се оплаква от високомерното отношение и подигравките на съдружниците си. Но те винаги се заяждаха един с друг.

— Ченгетата оплескаха нещата, а? — попита Макс.

— Огъстина, разкажи му как опекох на шиш доносника.

— Това, струва ми се, означава, че ще имаш време да се подготвиш за делото на Хълипсън в понеделник — отбеляза Макс.

— Заслужавам малко почивка. Току-що спечелих дело с митични мащаби. Заседателите се съвещаваха половин час. Уентуърт, кажи на този дребен човек как ликвидирах онзи писльо.

Брайън започна да възпроизвежда някои моменти от делото на петимата индианци, но Макс го гледаше с небрежно безразличие.

— Мразя да съм досаден — прекъсна го той след малко, — но бих искал преди окончателно да се надуеш като балон и да полетиш, да поговорим за делото на Хълипсън в понеделник.

Това беше дело за два дни — дребен занаятчия бе обвинен, че е махнал канапите и колчетата на землемера. Макс заместваше Брайън, който бе поел случая, докато беше в Нот Лейк миналото лято за предварителния процес.

— Обеща да поемеш Хълипсън, ако не се застъпи с другото дело.

— О, за Бога — въздъхна Брайън примирено. — Току-що спечелих най-трудното дело в живота си и се чувствам като безпомощна развалина! Историята на Хълипсън е дреболия, с която може да се справи всеки идиот.

— Добре, значи се разбрахме — кимна Макс.

Брайън си даде сметка, че няма как да се измъкне. Е, помисли си той, петък е. Това означава два дни за подготовка. Обаждане на прокурора с молба за по-късен час, полет до Чилкотин в понеделник сутринта, може би с бележките за Романа, търсене на вдъхновение сред пустошта. Можеше да вземе и Чарити. Или Чарити, вместо бележките. Може би все пак без Чарити, защото идеята беше безумна.

Приключението с Чарити Слоу беше в края на краищата само четиримесечно увлечение и той си бе обещал да напише финалната му глава. Поетеса хипи, от писателската му група. Едра, красива, едрогърда и отегчителна извън леглото. Жена му, Карълайн, естествено бе в неведение за тази връзка. Ако научеше, някои скъпоценни части на тялото му щяха да си изпатят.

Джон Бровак пристигна, когато започваха втората бутилка бордо. Делото му — за наркотици — се бе проточило.

— До края на деня съм като парцал — заговори той. — Ако Лерой иска да стои в съда и в петък следобед, да си стои без мен. Не върху мен, което е любимото положение на този дебелак.

Съдия Лерой Люки, наскоро заел поста си, беше кошмарът на Бровак и в продължение на няколко минути той изреди последните му злини, след което се впусна в бълнуване за ските през уикенда.

Някога Бровак бе член, макар и без особен успех, на канадския олимпийски отбор по ски. Имаше тяло на атлет, гъвкаво и мускулесто, а жените го намираха за непоносимо красив, въпреки белезите от рани и признаците на застаряване.

Той поръча още една бутилка вино, запали миризлива пура и се обърна към Брайън с удивително отегчен вид.

— Е, какво ново?

— Спечелих делото на индианците. Сигурно си чул.

— Бих го спечелил със завързани очи и запушена уста. — Обърна се към Уентуърт и каза: — Би ли изтичал долу след това, за да помолиш някое от момчетата да отиде вместо мен. Петък е и нямам намерение да вися в съдебната зала до вечерта.

 

 

Брайън и Бровак останаха в ресторанта след като другите се върнаха в кантората и, отдаден на триумфа си, адвокат Померой изгуби бройката на изконсумираните коняци. За късния час му напомниха първите клиенти, идващи за вечеря.

С помощта на навигаторските си умения, Брайън излезе от ресторанта и тръгна по улицата, но разбра, че не помни къде е паркирал колата си. Отбеляза, че ранната декемврийска нощ вече се е спуснала, а мъглите скриват върховете на кулите от метал и стъкло в сърцето на града. В пристанището теглеха някакъв товарен кораб към крановете за разтоварване и влекачите бяха прилепнали към корпуса му като малки рибки. Светлините на „Северния морски автобус“ заблещукаха и после изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

Известно време Брайън скита безцелно по улиците на Гастаун сред старите тухлени складове, сега превърнати в крещящи, евтини барове, покрай украсените за Коледа магазини, на чиито осветени витрини се виждаха безвкусни сувенири. Най-накрая откри малката си, икономична хонда край един паркинг-метър, заедно с тесте квитанции под чистачката.

Разтревожи се как ще мине по моста „Лайънс Гейт“, за да стигне до къщата си в северната част на града. Може би трябваше да се отбие у Чарити, за да изпие чаша кафе.

— Не — каза си. — Н-Е!