Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (34)

Да се омъжиш за мистерия

През почивните дни Огъстина напусна къщата на Ръсел само веднъж, за да се срещне с бившата си съдружничка Софи Маркс. Щяха да хапнат заедно и да й покаже новия си пръстен, с камък колкото лешник. Откара я Джеймс Гудуинкъл, на когото Ръсел бе наредил да носи пистолет. Беше го мушнал в кобур под мишницата и сега, несвикнал, непрекъснато го наместваше и опипваше.

Нямаше вид на човек, който би могъл да помогне, ако се наложи.

Прислугата, повикана преждевременно, преди да е минал празникът, всячески се стремеше да отвлича вниманието й. Икономката, мисис Колинс, непрекъснато й бърбореше приятелски, градинарят й изнасяше земни проповеди. Взе и няколко урока по езда от конегледача. Пушеше по три пакета на ден, прекарваше много време в басейна и пред телевизора, но някак си не беше в състояние да забрави хотел „Топаз“.

Във вторник, след като научи за смъртта на Мартин Уесъл, Огъстина пуши два часа цигара от цигара и полагаше усилия да се измъкне от объркването си. Уесъл бе убит около полунощ във вторник, а Климчук — около пет часа по-късно. Как би могъл този убиец на адвокати да отиде толкова бързо от Ванкувър до Виктория в малките часове на нощта? Може би с денонощния ферибот. Заради празниците имаше извънредни полети, извънредни курсове.

Когато късно във вторник Куентин Ръсел се върна от съда, й се стори нервен и разсеян. Не му се говореше за Уесъл.

През повечето време седя пред телевизора и гледа бейзболен мач — сезонът тъкмо започваше. Призна пред нея, че е луд по бейзбола. Отегчително, но би могла да живее с това.

През нощта го обля пот и кошмарът му събуди и двамата.

— Какво сънува?

Не й каза. Остана да лежи загледан в тавана и когато се обърна към нея, тя видя, че очите му изглеждат кухи и влажни.

Разговорът, който проведе с Олив Климчук в хотелския апартамент, непосредствено преди да я убият, не излизаше от ума й. Последният разговор с нея, който някой бе водил.

Мисля, че има нещо гнило. Може би го шантажират.

Тайнствени чекове до секретна банкова сметка на Бахамските острови.

Спомни си и неясните думи на Уесъл в онзи ресторант: „Надявам се скоро да се обадиш, съдия“.

На следващия ден се измъкна от зоркия поглед на Гудуинкъл за няколко часа. Отиде със самолета до Виктория за погребението на Олив и се върна късно следобед. В седем и половина се обади Ръсел и каза, че е затънал в работа и ще се забави още около час. Помоли я да включи бойлера.

Огъстина го включи, след това се увери, че мисис Колинс си е отишла и че Гудуинкъл е навън — с работни дрехи и ръкавици лъскаше старинното пежо на шефа си.

Идеята да тършува й бе противна, но от друга страна, се безпокоеше, че ще се омъжи за мистерия. Влезе в кабинета му. На бюрото видя няколко писма — нищо важно. Имаше и няколко сметки. Писмо от борсовия му агент. Съветваше го да не продава някакви акции от индустриално предприятие, тъй като цената им щяла да се покачи, но ако настоявал, можел да уреди сделката преди края на другата седмица.

Защо толкова бързаше да продаде тези акции? Дългове? Отново си спомни сумите, за които бе споменала Олив. Но чековата му книжка беше заключена в сейфа.

Докато стоеше там и се чудеше, видя червената лампа на телефонния секретар. Спомни си един разговор, който бе дочула от тази машина… кога беше? Преди две седмици? „Чакам“ — бе казал един глас, който й се стори познат. След това Куентин пренави лентата.

Върна касетата към началото, намери обаждането на майка му, после пренави още малко.

„Чакам. Търпението ни не е безкрайно, приятелю“. Само толкова.

Гласът звучеше някак си отегчено. Отегчено и… напомняше й на невестулка.

Да, покойния Мартин Уесъл.

Върна се във всекидневната, продължи да пуши цигара след цигара и да превключва телевизионните канали. Чудеше се каква ли би била реакцията на годеника й, ако го попиташе направо какво означава всичко това. Щеше ли да й изпрати букет рози и хубаво писмо?

Ръсел се върна към осем и половина ухилен. Сякаш бе друг човек. Целуна я весело и донесе бутилка шампанско.

— Назначават ме — каза той. Тапата гръмна и мина покрай носа му. Тя пое чашата от ръката му и я изпи на един дъх. — Мислех, че ще вдигнем тост.

Огъстина подаде чашата, за да я напълни отново и се вгледа в пенливата течност.

— Огъстина, мръщиш се. Назначават ме! Току-що ми се обади министърът. Строго секретно, засега. Само за твоите уши. Официално ще го обявят другата седмица. Дявол да го вземе, направи нещо… Поне се усмихни!

— Това помогна ли… за да се сгодим?

— Какво има, скъпа?

— Съжалявам. Чудесно е. Моите поздравления. Това беше мечтата ти.

— По гласа ти съдя, че нещо не е в ред. Какво е то, Огъстина?

— Какво общо си имал с Мартин Уесъл?

— Общо… — Усмивката му изчезна. Първо пребледня, после се опита да се пошегува. — Какво, да не би някой да ме обвинява, че съм се срещал тайно с него в мъжката тоалетна? Ето накъде е тръгнал Върховният съд.

Ръсел също изпи шампанското си на един дъх.

Огъстина запали замислено цигара, напълни дробовете си с дим и го издиша.

— Шантажирал ли те е за нещо?

— Има ли друго в тази цигара, освен тютюн?

— Кажи ми. Олив смяташе, че някой те шантажира.

Настъпи пълна тишина. Чуваше се само тиктакането на часовника върху рафта над камината.

— Какво още ти наговори Олив?

— Само, че е видяла чекове за много пари, адресирани до някаква кодирана банкова сметка. Какво става, Куентин?

— Извини ме. Мисля, че трябва да взема душ.

Огъстина остана пред трепкащия телевизионен екран, а Ръсел се качи горе. Да вземе душ или да се съсредоточи? Да измисли някоя лъжа? Чувстваше се много напрегната.

Той се върна блестящ, чист, с мокра коса, облякъл изгладен панталон и риза. Огъстина си представи нещо ужасяващо — мъж, който току-що е измил кръвта, уликите. Той изключи телевизора и застана пред нея. И изведнъж й се стори безпомощен.

— Наистина ме шантажират. По-скоро, шантажираха.

Признанието отекна в стаята.

— Размишлявах кога да ти кажа, но реших да изчакам, след като се оженим. Знам, че е нечестно, но не исках да ти дам основания да се откажеш. Сега, ако искаш, можеш да си отидеш. — Беше дистанциран, далечен, говореше с официален тон.

— За Бога, Куентин! Нямам намерение да звъня на телефона на доверието. Лошо ли е положението?

— Зловещо. Сигурно е достатъчен мотив, за да го убия.

Огъстина вдигна чашата шампанско, но не я доближи до устните си.

— Вътре няма стрихнин — обади се Ръсел.

Тя отпи глътка и го погледна над ръба на чашата.

— Огъстина, никога не съм ти разказвал как спечелих парите си. Струва ми се знаеш, че родителите ми бяха бедни. Не съм ги наследил. Когато бях млад, бях доста безразсъден и исках да покажа на онези типове с комерсиален дух, че Куентин Ръсел също може да стане голям.

Тя кимна и зачака.

— Седни — каза той. — Настани се удобно.

Тя седна, но не се чувстваше удобно.

— През 1978-а купих спекулативно четирийсет акра в Ладнър. Земята беше определена като земеделска, но знаех, че наблизо ще се строи търговски център. Исках да я пререгистрирам като градска. И през ум не би ми минало сам да се защитавам при подобна процедура и смятах да наема някой честен адвокат. Но при мен дойде Мартин Уесъл. Каза ми, че срещу нужния хонорар, ще уреди пререгистрацията. Каза го направо. Под „хонорар“ разбираше подкуп. Двеста хиляди долара. Част от тях щеше да сложи в джоба си, а другата да даде на негово приятелче на съответното място. Естествено, не го назова. — Ръсел изгуби самообладанието си и се отпусна върху креслото. — Колко глупав бях! „Слушай, Мартин, няма да участвам в нищо непочтено“ — изимитира той собствения си глас. — Още се чувам с този тон на фалшива почтеност. Той заяви, че и през ум не му е минавало да ме вкарва в някаква мръсна игра. Както и да е, наех го, платих и той уреди пререгистрацията.

Ръсел поклати глава. Огъстина почувства тъгата му, своето собствено облекчение.

— Формално, не си извършил нищо незаконно.

— Но в морален смисъл извърших. Ако бях действал по нормалния начин, щях да се разоря. Продадох имота трийсет пъти по-скъпо, отколкото го купих.

— И след това си го платил още веднъж.

— Най-малко. — Усмивката му беше горчива. — Започна да ме шантажира, когато ме направиха съдия. В началото не беше лаком. След това разбра, че може да смуче и започна да иска много повече. Затънал съм в ипотеки. Трябваше да продавам акции. Щеше да се наложи да посегна на гравюрите си… цялата колекция. Последната сума беше десет милиона долара.

— Последната сума?

— Толкова искаше Уесъл. Заявих му, че няма да му дам нищо повече и ако се опита да ме потопи, ще го повлека със себе си.

— И смяташе да му дадеш десетте милиона?

— Започнах да ги събирам. След това умря. — Не отклони очите си от нейните. — С това, което знаеш сега, можеш да отидеш в полицията.

— Къде сложих телефона?

Той се опита да се усмихне.

— Само Гудуинкъл може да свидетелства къде съм бил в четвъртък през нощта. Останалите освободих за празниците.

— Имаш и още един свидетел. Обадих ти се по телефона малко преди полунощ.

— Страхотно. Икономът и годеницата ми. Все още ли си ми годеница?

— Да. Но трябваше да ми кажеш, Куентин. Не искам тайни.

— Ще запазиш ли тази?

— Обидно ми е, че питаш.

 

 

Неспособен да се справи с приготвянето на вечеря — Ръсел все още отказваше да разреши на Огъстина да се развихри в кухнята — той нареди на Гудуинкъл да поръча пица и зачакаха на терасата край басейна. Ръсел хвърляше по едно око на портативния телевизор, изнесен там — друг бейзболен мач. След малко Гудуинкъл се върна. Следваше го Джон Бровак.

Икономът обяви пристигането му ледено.

— Съжалявам, помолих го да чака на входа.

Огъстина долови, че Бровак се е държал грубо с него.

Приближи се до нея, прегърна я и я целуна.

— Как си, скъпа?

— Жива съм. Почти.

— Идвам точно навреме, както забелязвам — каза Бровак и хвърли поглед на кутията с пиците. — Това са най-хубавите пици в града. Една от легалните операции на Тони д’Англио, нали, Куент?

— Твърдят, че зад фурните има друго счетоводство. В неделя фургон идвал да прибере печалбата. — Ръсел кимна. — Вземи си.

— Получи ли най-накрая тузарската работа, Куент? — попита Бровак. — Танцът с върховните?

Ръсел погледна към Гудуинкъл, който продължаваше да стои там.

— О, не. От Отава все още няма официални новини. Всичко е наред, Джеймс, благодаря ти.

Бровак повдигна парче пица пред очите на иконома и повдигна вежди въпросително. Той се отдръпна студено, обърна се и се отдалечи.

Бровак видя, че по телевизията върви бейзболен мач.

— Стюарт играе ли тази вечер?

— В стопроцентова форма.

— Не желая да ви прекъсвам, но причината да дойда тук, е, че искам да получа аудиенция при производителя на тези пици.

— Не мисля, че ще е разумно да му се обаждам аз. Ти сам знаеш къде да го намериш. Ще те приеме с радост.

— Тони д’Англио иска да те наеме, Джон.

Бровак се загледа към скалите на Пойнт Грей.

— Струва ми се, че е съвсем близо от мястото, където намериха Невестулката. Стрихнин. Боже! Поразява дихателните центрове. Тикове, конвулсии, после за миг ти се струва, че всичко е наред, но започват с нова сила, още по-зле. Накрая започваш с ужас да очакваш следващия. Умираш от изтощение.

— Джон, за Бога — обади се Огъстина.

— Съжалявам. — Той всмукна влакънце кашкавал. — Както и да е. Струва ми се, че тук става дума за шантаж.

Бровак забеляза, че Ръсел пребледнява.

Не би могло да е заради бейзбола — отборът на Ръсел печелеше.

— Какво ще кажеш, Куент? — попита Бровак. — Ей, да не би нещо да не е наред? Приличаш на анемичен.

Изглежда бе необходимо известно време, преди Ръсел да успее да изрази някаква мисъл.

— Да, шантаж. Може би Къдлип… В джоба на Уесъл е намерена бележка.

— Аха — кимна Бровак. — „Полунощ. Е.“ „Е“, като Евърит. Къди може да му е чукнал среща на обичайното място, в някой шумен бар, и да го е черпил двоен ром със стрихнин. Коен и Уесъл са заплашвали да го накиснат, ако не им задели част от подкупа, получен от Тони, за да ликвидира Уотсън Дванайсетте пръста.

Играта продължаваше да се развива добре за отбора на Ръсел и с това цветът на лицето му се възвърна. Видът му стана спокоен.

— Може пък и да не е било шантаж. Ако сделката е била осъществена от Еди Коен, не е изключено той да се е опитал да измъкне всичките мангизи на Къдлип.

Бровак се оживи.

— Знаеш ли, може би си прав. Кантората на Коен и Уесъл, се е опитала да печели по-енергично. Къдлип… всичко съвпада… си е уговорил среща с Уесъл в петък вечер, за да си уредят сметките окончателно. Но… самият той не е толкова умен… Лерой… Да, Лерой Люки е измислил всичко, неговото приятелче.

— Съмнявам се, Джон — отбеляза Ръсел.

— Ти не разбираш. Лерой Люки и Къдлип са заподозрени номер едно и две в моето преживяване на прага на смъртта. Те са измислили шибания Екзекутор, за да може Къдлип да се прикрие зад същия щит, когато е убил другите двама колеги.

— Нямали са причина да убиват Олив Климчук — възрази Ръсел.

Бровак се обърна към Огъстина.

— Ти какво мислиш, Оги? Някой друг да е имал за какво да очисти Уесъл?

— Не… не знам.

Спогледаха се с Куентин и Бровак забеляза. Той дояде пицата си, вгледа се в парата, издигаща се над затопления басейн и започна да се съблича.

— Имате ли нещо против?

 

 

Бровак се убеди, че наистина е лесно да се добере до д’Англио — само едно обаждане в офиса му до фондовата борса, където переше по-голямата част от парите си. Д’Англио го покани да се видят в петък, на пистата за конни надбягвания „Кловърдейл“.

Бровак завари д’Англио и няколко от хората му да седят на дълга маса в клуба, заобиколени от чаши и жени. Когато видя, че влиза, той му махна ентусиазирано да се присъедини към компанията им.

— Получих едно предложение — обясни д’Англио. — Ще се поразходим, за да го обсъдим.

Последва го навън. Отдалечиха се от главната трибуна и тръгнаха към конюшните.

— Има тук едно животно, което ще предизвика изненади — заговори д’Англио. — Сам Слик на пети коридор. Ще спечели четири, пет към едно. Заложи някоя голяма пара на него.

Бровак се загледа в двама жокеи, които пришпориха конете си на правата отсечка.

— Има още едно животно, което ще предизвика изненади.

— Кое е то?

— Един кон, на име Къдлип.

Д’Англио го изгледа въпросително.

— Питам, при пълна дискретност, къде е?

— Не знам. Може би си е спечелил почивка в чужбина.

— Ти ли му плати, за да премахне Уотсън Дванайсетте пръста?

Д’Англио доби обиден вид.

— Джон, аз не играя така, независимо какво са ти казали. Това не е истински бизнес, а трагедия, за която безкрайно съжалявам. Дори помагам на тези, които останаха след него.

Това бе истина. Бровак знаеше, че д’Англио е прибрал на работа някои от хората на Уотсън. От други бе откупил пласьорските структури.

— Но си платил на Къдлип, за да спъне Уотсън в съда.

— Това вече е бизнес. Свободна инициатива.

— И е посредничил Еди Коен, нали? Как беше? Половината в предплата, останалото при свършена работа?

— Задаваш прекалено много въпроси, Джон. — Д’Англио потупа Бровак по рамото, прощаваше му дързостта. — Както знаеш, загубих адвоката си. Опитах се да го заменя с Уесъл, но пречукаха и него. Говори се, че ти си човекът, който ми трябва. Твърдят, че не даваш пет пари за нищо и това е правилното отношение към живота.

— Животът е скъп.

— Ще те защитавам.

— Аха. Колкото защити Коен.

— Повярвай ми, Джон, предложих му. За мен това е голяма загуба. Ако знаех кой го е направил, щях да му изпратя някой приятел с послание.

Д’Англио можеше и да го пързаля, но Бровак бе склонен да приеме думите му за истина. Ножове и отрова — този човек не работеше така. Искаш някой да го няма? Някое от момчетата отива и съвсем спокойно му пръсва главата с патлак. Зачуди се дали знае нещо за убиеца на мафията Хюи Лупо. Може би беше прекалено рано да пита.

— Искаш ли един безплатен юридически съвет, Тони? Пази си гърба.

— Имаш предвид Къдлип ли?

— Аха.

Д’Англио се усмихна.

— Ще се поинтересувам. Двайсет бона в аванс. Това е за правото да използвам телефонния ти номер при спешни случаи.

Бровак се загледа в жокеите, които се подреждаха за третата гонка. Сам Слик, помисли си той. Усмихна се на д’Англио и извади от джоба си евтина пура „Ел Ропо“. Тони извади от своя „Ромео и Жулиета“.

— Опитай тази — каза му той.

Бровак я запали. Струваше трийсет долара.

— Е, наеми ме.

35