Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (38)

Сатанинският ключ

Норкуист си даде сметка, че Къдлип веднага би забелязал специалния микробус за следене, ако го изпратеше пред дома на Люки, така че вместо него пусна една жена да събира подписи под петиция за опазване на зоопарка „Стенли“.

Докато агентката изслушваше поученията за правата на животните от живущите срещу съдия Люки, забеляза, че оттам излиза млада жена и свива надолу по улицата. Тръгна на известно разстояние след нея и стигнаха до магазина на Гранвил стрийт.

Описанието, което по-късно даде на Норкуист, отговаряше на описанието на Роузи Финч.

Инспекторът реши, че е рано да разлайва кучетата. Все още не разполагаше с достатъчно приемливи за съда доказателства срещу Къдлип, дори и по обвинението за приемане на подкуп. Защо Франциско Сиера бе толкова убеден, че Люки и Къдлип са престъпниците, които търсят? Литературно хрумване, както сам той каза. Каквото и да означава това.

 

 

Уентуърт Чанс виждаше големите, сериозни очи на излюпените бухалчета, който надничаха към него през вратичката на къщичката си. Олга, кацнала наблизо, крещеше и се караше на Хаулънд, който се хранеше с пилешки вътрешности. Тя не си падаше особено по мъртвата храна, като ленивия си съпруг — предпочиташе да ловува гризачите, които Уентуърт събираше в двора, като разхвърляше ечемични зрънца.

Вече се бе привързал към птиците и щяха да му липсват, когато Карълайн — с или без Брайън — се прибереше у дома. Никой от двамата не се бе обаждал. Уентуърт бе получил ясни нареждания — той беше пазачът на бухалите и трябваше да живее при тях, докато пристигнеше редовната смяна.

Ами след това? Може би още няколко дни в бърлогата на Бровак? Кой знае, великият Брово можеше и никога да не се върне от Коста Рика.

— Той видя зеления отблясък — осведоми го Брайън навъсено. Някаква неясна метафора за любовта. Бровак? Любов? Никой не е застрахован.

Ваджита също му предложи да отиде при нея, но тя с всеки изминат ден ставаше все по-странна и по-странна — беше се заела с вещерство, четеше книга за черната магия. „Занаятът“. Пентаграма, петолъчна звезда, висеше в дълбоката, омайна пролука между гърдите й. Беше започнала да покрива лицето си с пласт бяла пудра и да оцветява устните и ноктите си в алено. Говореше за организиране на сборище на вещици — той също можел да се включи.

Промяната настъпи веднага, след като тя завърши романа си. Изпрати го на някакъв издател в Торонто и беше сигурна, че ще пожъне успех в целия свят.

Уентуърт се върна в къщата, за да си измие ръцете. Ваджита седеше пред кухненската маса и бе погълната от статията в сутрешния вестник — за двете момчета, признали опасната си шега в Нот Лейк. Той не можеше да си обясни защо този вестникарски материал толкова ангажира вниманието й — препрочиташе я поне за десети път.

Към статията бе публикувана и снимка на Брайън Померой — стара, направена при някаква реч в клуба „Сиера“. Отдолу имаше и малко каре, посветено на изненадващото му появяване в Уийпинг Уилоу Ривър, за да защитава жена си.

— Ще потърся ножица — обяви Ваджита. Устните й изпускаха пламъци на фона на призрачно бялото й лице.

— Ваджита, мисля, че е време да те заведа у дома.

— Тази вечер ще остана тук.

— Брайън и Карълайн могат да се върнат всеки момент.

— Искам да се запозная с тях.

През по-голямата част от вечерта тя стоя пред прозореца, загледана в бухалите.

— Вещаят смърт — отбеляза по едно време. — Куриери на Лилит, богинята на смъртта. Пише го в книгата.

Продължи да чете „Занаятът“ и след това накара Уентуърт да се упражнява да прави заклинания: „Горго, морго, богове на тъмнината, чуйте ме“. Вечерта в леглото тя свали пентаграмата от шията си и я окачи на щръкналия му пенис.

— Това се превръща в сатанински ключ, който отключва злото. Влез в мен.

 

 

В събота сутринта Уентуърт стана, без да буди своята сладострастна магьосница. Прецени, че и сама ще може да се прибере в квартирата си, ако трябва, дори и възседнала метла. Пристигна в кантората късно и завари приемната пълна — четири палави деца, които не спираха на едно място и възрастна жена, която хранеше бебе с бутилка. Бяха облечени като за църква. Чии клиенти бяха? Най-вероятно някой заплетен семеен проблем, който щеше да бъде стоварен върху неговите плещи. Джо Раф също бе дошъл, без да имат уговорка.

Уентуърт се бе занимавал със сатанински оргии, докато трябваше да се готви за понеделника — делото за прогонване на Джо Раф от съдилищата в Британска Колумбия.

Бяха излезли наяве и нови улики, които засилваха подозренията към Раф. Преди петнайсет години го бяха изхвърлили от юридическия факултет на университета, защото не бе успял да завърши успешно първи курс и при втория опит. Там бяха открити писма на Раф — параноични бълнувания за „шайка“ адвокати, влезли в заговор, за да му попречат да стане един от тях. Този човек бе напълно откачен, но и някак си… коварен. Полицията в момента работеше върху версията, че са действали двама убийци. А онзи млад човек, младата маймуна с мъртъв поглед, така наречения негов „клиент“?

— А, Уентуърт — заговори Раф, — отбих се само да те питам за делото… Ще трябва да облечем бойните униформи в понеделник, нали?

— Хм, да. Но си мисля, че ще е по-добре, ако отложим още веднъж.

— Протакането е правилната игра, да, брилянтно, много добре. Ще накараме онези боклуци да платят с лихвите, нали?

— Разбира се. А… Джо, онзи клиент, който дойде при теб, когато бях у вас… изглеждаше странно…

— Къртис? — Раф чукна слепоочието си с пръст. — Нещо му хлопа тук, нещо му хлопа. Правя му професионални услуги. Ценен клиент в продължение на много години.

Нещо му хлопа. Това трябваше да се провери.

Раф излезе през вратата, а Уентуърт отиде в стаята за почивка, за да загрее за деня с малко кафе.

Там с изненада видя Бровак, който за втори път се изпречваше пред очите му неочаквано, този път придружен от отракана млада жена с тъмна кожа.

— Хлапе, запознай се с годеницата ми, Летисия.

Летисия му подаде ръка.

— Mucho gusto, хлапе.

— А, да — кимна Уентуърт. — Мучо густо и на теб.

— Цяла нощ не съм мигнал, защото спорих с някакви гъзове… пардон, задници от имиграционната служба, които понятие си нямат от законите… няма значение. Онова там са само част от децата. Между другото. Онези двете са на сеньора Робело, а трите малки — на покойната й сестра. По-големите останаха да наглеждат фермата.

Влезе Макс, за да си налее още кафе и се вгледа учудено в Бровак и Летисия, които все още държаха ръцете си.

— И през ум не ми е минавало, че може да обича нещо друго, освен онази си работа — промърмори той на Уентуърт.

Летисия, а тя имаше добър слух, се учуди:

— Каква онази му работа?

Макс се изчерви.

— А, това е шега. Исках да кажа, че е влюбен в това, което вижда в огледалото.

Тя се засмя.

— А-а-а, ясно. Значи трябва прави конкуренция на онази му работа.

Уентуърт едва се сдържа да не прихне, а Макс побърза да прекъсне разговора:

— Ще дойдете ли за малко при нас?

Бровак се намръщи и се отдели от Летисия, след което с Уентуърт и Макс отидоха в библиотеката, където тържествено ги очакваше Франциско Сиера.

— Открихме къде се крие Къдлип — обясни Макс. — В къщата на Лерой Люки. Там е и половинката му.

Бровак се плесна по челото.

— Как не ми хрумна по-рано!? Когато споменах Люки, всички се присмяхте. Казах ви, че той и Къдлип са комбина, за да си отмъстят на системата, която ги прецака. Всички решихте, че това е глупост. Какво трябва да направим сега? Как да проникнем при онези откаченяци? Кажете ми най-напред как разбрахте.

— На Франк му хрумна — отговори Макс.

— Най-накрая мой човек. Започнах да се чувствам самотен.

— Малко вероятно е да са сами — намеси се Франциско. — Мислехме, че ще ни помогнеш да намерим и трети човек.

— С франк мислихме много — каза Макс.

— Добре. Продължавайте да ме държите на тъмно.

— Колко можеш да се приближиш до Тони д’Англио.

— Защо?

— Надяваме се, да ни подскаже.

— Тони не е издайник и мрази тези, които са.

— А няма ли начин да бъде убеден? — попита Франциско.

— Да, можем да отвлечем майка му и да мушнем кибритени клечки под ноктите й. Слушайте, искате невъзмож… — Той млъкна, преди да довърши. — Какво сме днес? Събота? Време за спортни занимания.

 

 

Когато Брайън и Карълайн се върнаха у дома си в северната част на Ванкувър, беше влажна, тъжна вечер. Слънцето все още осветяваше върховете на планините, но в подножията им се точеха мъгли, увиваха се около живите плетове и дърветата, скриваха от погледа къщите на съседите.

Сърцето на Брайън биеше, изпълнено с надежда. Да опитаме — бе казала тя. Тази сутрин, на брега, му позволи да улови ръката й. Той имаше чувството, че това е първата му среща с момиче — беше нервен, развълнуван, чудеше се какво да направи, как човек си открадва целувка.

— Добре — каза Карълайн. — Започва живот, изпълнен с ненадминато досега семейно щастие. Дано не е твърде отегчително.

Брайън видя, че прозорецът на стаята свети със слаба жълта светлина и се зачуди какъв ли е източникът й. Когато отключи пътната врата, усети мирис на тамян — лютив, неприятен. Задържа вратата, за да влезе Карълайн и чу женски глас, който припяваше нещо — беше му познат и го изпълни със страх от Бога:

— Нечестивий, Молох, Мамон, Велзевул… елате, вий принцове на мрака.

— Боже мой! Коя сте вие? — възкликна Карълайн, когато застана на прага на всекидневната. — И какво правите?

— Призовавам тъмните духове — отвърна Чарити Слоу.

Брайън изпадна в мозъчен ступор, когато я видя — коленичила пред две запалени черни свещи, от които капеше разтопен восък на стъкления плот на масичката в средата на стаята, тя се взираше в някаква книга и изглежда се мъчеше да спазва инструкциите.

— Предполагам, че не искат да дойдат — каза тя, стана и се обърна към тях. — Но… вие сте тук. Здравейте, мили хора.

— Вие сте… приятелката на Уентуърт? — Карълайн хвърли на Брайън озадачен поглед. Видя, че е пребледнял и устата му мърда като на риба, извадена от водата.

— Вие трябва да сте Карълайн? — предположи Чарити.

Карълайн се насили да се усмихне.

— Да… Това е Брайън.

— Познаваме се — отсече Чарити.

— Така ли? — Карълайн погледна мъжа си, застинал като ледена скулптура. — Да не би да си болен?

— Н-не… аз… не.

— Но се познаваме от един друг свят — заяви Чарити.

Карълайн не знаеше какво да мисли.

— Различен…

— Светът на сънищата. — И добави весело: — Ние всички обитаваме различни светове, нали?

— Да, разбира се — кимна Карълайн. — В момента не съм много сигурна в кой точно се намираме, честно казано. Казвате се… Ваджита, нали?

— Ваджита. Но това бях различна аз. Сега съм друга.

— Коя сте сега?

— Името ми е Лилит.

— Добре — каза Карълайн. — Е, искате ли нещо за пиене? — И добави тихо на Брайън: — Нямаме никаква кръв, нали?

— Щастливи ли сте заедно? — попита Лилит.

— Невероятно — отвърна Карълайн.

— Личи си. — Тя коленичи и духна свещите, после угаси и тамяна. — Пуф! Гасни, о, тленна свещ. Това от Шекспир ли беше?

— Животът е движеща се сянка — каза Карълайн.

— Нима не е така? — попита Лилит и започна да прибира пособията си за викане на духове в торбата. — Време е да тръгвам.

— Добре. Може би Брайън трябва да ви закара с колата?

— Не. Останете сами. Заедно. Завинаги.

Тя мина покрай тях и излезе.

— Боже мой! — възкликна Карълайн. — Виждал ли си някога нещо подобно?

Никакви лъжи, каза си Брайън.

— Не, никога.

39