Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (16)

16
Нимфа и сатир

Огъстина покани Куентин Ръсел на вечеря в събота, след завръщането му от някакво дело в провинцията. Той й предложи да дойде да я вземе, но тя настоя да отиде до къщата му — всъщност замък — с тригодишното си камаро. В стремежа си да не отиде по-рано, закъсня.

Сивата къща с много стрехи беше оградена с висок подстриган жив плет и се простираше сред най-малко акър морава и градина с рози. Отзад къща за прислугата, гараж с три клетки — пълен, предположи тя. И… Куентин Ръсел се появи още преди да спре зад лимузината му. Джеймс Гудуинкъл изтича след него като разтревожена квачка и свенливо отклони поглед, когато полата й се вдигна нагоре, при слизането.

След Ръсел излезе и едра негърка, която държеше палтото му.

— Какъв човек! — каза тя. — Някой ден ще си забрави и главата.

— Това е мисис Колинс — представи я Ръсел.

Камериерката изгледа приятелката му от горе до долу. С неодобрение, реши Огъстина. Късата пола, неприличното показване на бедрата. И намигна:

— Може би ще си изгуби главата.

В ресторанта Ръсел не показа никакво неудобство, че е неин гост. Гледаше я, докато тя поръчваше и, едва когато произнесе един от ордьоврите неправилно, се намеси и каза няколко думи на келнера на чист френски, след което й се извини, че го направи. По време на вечерята, разговаряха за това, което занимаваше напоследък толкова много техни колеги — за Екзекутора.

— Какво смятат колегите ти в кантората? — попита той.

— Кой знае? Някаква перверзна шега, може би. Но всеки има любим заподозрян. Макс предпочита Роджър Търнбул, „Белия ангел“. Бровак твърди, че е или Лерой Люки, или сержант Евърит Къдлип.

Очакваше Ръсел да се разсмее, но той само поклати глава и каза:

— Къдлип. Затънал е в корупция. Дебнат го открай време. Може би Бровак е надушил нещо.

— Не говориш сериозно.

Той се замисли и след малко заговори:

— Огъстина, искам да поговоря с теб за това. Имам нужда да го направя, наистина… Досега нямаше как. Свързано е със смъртта на Артър Бестърман и, предполагам, с опита за покушение над Бровак.

— Да не се каниш да направиш самопризнания? Знаех, че си ти през цялото време.

Той се усмихна, но изглеждаше объркан.

— Артър Бестърман, който не беше сред най-талантливите адвокати, често се консултираше с мен. За объркани казуси, с които не можеше да се справи сам. Нямах нищо против да му помагам, той не беше лош човек. Дори след като станах съдия продължи да ми се обажда или направо да идва в кабинета ми. Добре, запозната си с онова проточило се дело срещу търговеца на наркотици, с което се занимаваше Бровак. Най-големият удар на Къдлип.

— Да. „Чудовището“.

— До смъртта си миналия юли, Бестърман бе защитник на една от обвиняемите жени.

— Да, знам. На Розалинд Финч. Бившата любовница на Уотсън.

— Тя е казала на Бестърман нещо, което е трябвало да остане между тях. Все пак това не му попречи да го сподели с мен. Розалинд Финч е поискала от него да не казва нищо, освен ако… ако нещо се случи с нея.

— Боже мой! Какво му е казала?

— Искам да разбереш. Артър сподели това с мен, при условие, че няма да кажа на никого. Беше съвсем неуместно, като се има предвид, че беше длъжен да пази тайната на клиентката си. Розалинд Финч се е срещала с Къдлип. Той й е предложил сто хиляди долара.

— Ченгетата са били готови да дадат толкова много, за да купят свидетел?

— Не са били техни пари, а на моя стар приятел Тони д’Англио. Искал е да унищожи Уотсън. Искал е да завземе територията му, кокаиновия пазар. Къдлип също е щял да получи добра награда, за да накара Роузи да се разприказва. Тя би била съвършеният свидетел на обвинението. Нейните показания биха били абсолютна гаранция, че делото ще завърши с присъда.

— А тя откъде е знаела, че парите са на гангстерите?

— Къдлип й е казал. Той е бил доста близък с нея. Според Бестърман, Къдлип си е падал по Роузи.

— А защо тя е казала всичко това на Бестърман?

— Според него, тя просто е искала да знае и някой друг. За всеки случай, ако сделката пропадне или ако й се случи нещо. За застраховка. Бестърман побеснял и решил да подаде оплакване срещу Къдлип, но после размислил — бил длъжен да мълчи, заради клиентката си. Въпреки всичко е разговарял с Къдлип лично. Имало е скарване.

— Да не искаш да кажеш, че според теб Къдлип го е убил?

— Мога само да предполагам. Не е изключено след оправдаването на Милсъм да е видял своя шанс. Подозренията биха паднали другаде.

— А ръчната граната… Джон Бровак?

— Защо не? Да убиеш втори път е по-лесно. Имал е двоен мотив — да си отмъсти на адвоката, който го е направил за смях и е спечелил оправдателна присъда срещу Уотсън. Освен това със същия удар е щял да ликвидира и самия Уотсън, така че да заслужи парите на д’Англио. Така че… просто ми хрумна, че може би… не казвам, че го е направил Къдлип… но може би той е изпратил писмото до вестника. Никак не е трудно да се обвини за всичко някакъв си смахнат „Екзекутор“.

Доста стряскащи разсъждения, помисли си тя.

— Вярно ли е впечатлението ми, че искаш да проследиш нещата отблизо?

— Звучи грозно, но не искам да се замесвам в това. Неудобно е… Чакам назначение във Върховния съд. Ако има някакъв друг начин да помогна… Ако се намери писмото на Бестърман до дисциплинарната комисия… той ми каза, че го е продиктувал.

Наложи се да прекъснат разговора си, защото в ресторанта влезе колега адвокат, Мартин Уесъл, човек с не особено добра репутация наричаха го Невестулката. Придружаваше го нещо, което Огъстина би могла да определи единствено като евтина уличница — беше увиснала на ръката му, а лицето й буквално не се виждаше от грим. Може би нямаше и двайсет. Уесъл беше поне на шейсет, едър и плешив, макар да се държеше сякаш не забелязваше, че всички знаят, че носи перука.

Келнерът им показа маса, за щастие в другия край на залата, но Уесъл видя Огъстина и Ръсел и тръгна към тях.

— Как е храната? — попита той.

— Здравей, Марти — поздрави го Ръсел хладно. — Еленовият медальон е много добър.

— А как е настроението? — Уесъл намигна. — Здрасти, Оги, как я кара съдружникът ти Бровак, след като едва не го хвърлиха във въздуха? На времето мислех, че професията ми е безопасна, но сега ми се ще да бях станал астролог.

— Струва ми се, че всички щяхме да се радваме, ако беше — усмивката на Огъстина би трябвало да му подскаже, че говори сериозно.

— Смяташ ли да определяш дата за делото „Дойл“, Оги, или ще се откажеш? Няма да претендирам за разноски.

— Ще определим дата за делото, след като отец Дойл отговори на още няколко въпроса. Струва ми се, че е призован за следващия вторник.

— Виж, тук има съдия. Хайде да призовем ресторанта да пази тишина и да решим делото още сега.

Огъстина и Ръсел се засмяха любезно.

— Надявам се скоро да се обадиш, съдия — подхвърли Уесъл и се върна на масата си.

— Какво беше това? — попита Огъстина. — „Надявам се скоро да се обадиш.“

— Длъжен съм да взема едно съдебно решение. Дело за просрочена ипотека. Уесъл представя някакъв скъперник. А ти какво общо имаш с него?

Тя му разказа за процеса срещу католическото училище и долния педераст, отец Дойл, неговия директор. Обясни му, че Уесъл протака решаването на въпроса от години.

Когато им донесоха кафето, Ръсел я попита дали не би искала да отиде с него у тях, за да разгледа колекцията му от гравюри.

Тя прихна.

— Твоите гравюри!

— На Тиеполо. Имам десет репродукции.

— На кого?

— Нимфа, дете сатир и кози. От испанския период на Тиеполо Стари.

— Нимфа със… — Огъстина не успя да се овладее и се наложи да избърше очите си със салфетка. — Боже мой! Май виното ми дойде много.

— Нали не смяташ, че е недостойно да те поканя? — каза го с престорено официална усмивка.

— Е… мога ли да кажа това? Имаш репутация на… — Ръсел направи болезнена гримаса. — Имам една приятелка… Олив Климчук…

— О, да. Милата Олив. Побъркваше ме.

Той отпи кафе и замълча. Огъстина се почувства объркана.

— Добре — въздъхна Ръсел след малко. — Огъстина, не крия факта, че съм статистическа рядкост… мъж, прехвърлил четирийсетте, неженен. Клюкарства се по мой адрес, защото съм съдия. Всички смятат, че трябва да съм като светец… да съм над тези неща и да живея като монах. Дявол да го вземе, обичам жените. Струва ми се, че съм доста нормален в това отношение.

Ами съпругата и развода, помисли си Огъстина. Какво ще кажеш за това?

— Бих желала да видя гравюрите — кимна тя.

Пристигна сметката и Ръсел попита дали не би искала да я поделят.

Тя благодари, но категорично отказа. Искаше да плати сама, за да е сигурна, че свободата на избора й няма да е повлияна от чувството, че дължи нещо. Тази свобода можеше да се окаже полезна по-късно вечерта, ако гравюрите не заемеха цялото им внимание и ако Ръсел се превърнеше в нещо като герой на маркиз дьо Сад.

Сервитьорът ги изпрати до вратата с хиляди любезности и те се запътиха към гардероба. Махнаха за довиждане на Мартин Уесъл, който почти през цялото време не свали поглед от тях. Когато излязоха навън, Огъстина улови ръката на Ръсел и го поведе към колата си. Изведнъж почувства студената, безоблачна нощ.

— Не мога да ти опиша колко приятно ми е да съм с теб — отбеляза Ръсел, когато му отвори вратата, за да се качи.

— Благодаря. — За момент се почувства замаяна. Обърна се и го целуна леко по устните. Вес, както казват французите.

Докато шофираше към къщата му, се опита да се подготви вътрешно за предстоящото. Да става каквото ще.

Преди да правиш секс с кандидат за Върховния съд на Канада, уместно ли е, мадам Добри обноски, да се поинтересуваш от някои аспекти на медицинското му досие? Да попиташ дали някога не е имал проблеми от, да кажем, мъжко естество?

Разбира се, Огъстина Сейдж от време на време бе добивала плътски познания за противоположния пол от първа ръка. Няколко мъже. Всъщност, немалко. Може би дузина. Сега обаче не беше времето да плаща ужасната цена, а и винаги бе практикувала безопасен секс. Почти винаги. През повечето време. Не беше правила три или четири аборта. Само един.

Този път обаче, внимателно. Няма да се ангажира с нищо — само ще се възхищава на гравюрите му.

Стигнаха до къщата му почти в полунощ и прислугата дискретно бе изчезнала. Огъстина искаше да наднича, да търси, да изрови интересните призраци на миналото му, но се въздържа. Истинските дами не скитат из дворците на домакините си. В гостната, където я въведе, имаше голяма камина. Беше приятно обзаведена с ретро шик мебели — носталгия по стария свят, пестеливо и с вкус. Стаята изглеждаше някак самотна и донякъде нервното й бърборене отекваше едва чуто, докато разглеждаше задължителните гравюри, окачени по стените. Всичко си беше на мястото — нимфа, сатир и кози.

Ръсел й описа историята им доста интересно и след това сякаш изпадна в затруднение, защото не можеше да измисли какво повече да каже. Предположи, че може би иска да разгледа къщата, докато той запали огъня и приготви нещо за пиене. Бърлога, кабинет, солариум, кухня, колкото целия й апартамент — и високата спирална стълба към спалните на втория етаж.

Настигна я в солариума и й даде чаша някакъв много специален коняк, после разгледаха терена наоколо сребърни искрички по дърветата, двора отзад със затопления басейн пухкава бяла пара. После музиката на Дебюси, пращящият кедров огън и семейният албум с чудесните му родители, братята и сестрите и самият Куентин Ръсел като малък, облечен със скаутска униформа.

И — най-накрая — съпругата. Беше страхотна и някак си… достойна, от сой, така да се каже. Елегантна. Името й беше Юнис. Юнис, с примамливата усмивка.

Когато погледна снимката, лицето на Ръсел заприлича на гумено.

— Бившата ти жена? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Почина…

Огъстина остана мълчалива на канапето до него, стиснала албума. Почувства се глупаво, не знаеше какво да каже, очакваше той да продължи.

— Преди петнайсет години. — Погледът му се плъзна по албума и се насочи към Огъстина. Стори й се, че очите му потъмняват, стават далечни.

— О, Боже! — каза тя и го улови за ръката. — Имахте ли деца?

— Не.

Последва дълга, тревожна пауза, след която Огъстина се опита да спаси положението с празни брътвежи за това, как времето лекува раните.

— Ще говорим някой друг път — каза той. — Не сега. Не е лесно.

— Разбирам.

Не си спомняше някога да се е чувствала по-неловко. Той също й се стори объркан. Изпи коняка си на един дъх. Нова болезнена пауза.

— Искаш ли да разгледаш гравюрите ми още веднъж?

Тя прихна, освободи се от напрежението.

— Харесва ми това. Когато се смееш.

Нещо я обзе. Телесни механизми, които не се подчиняват на волята. Хвърли се към него. Обви врата му с ръце, разтвори устни, поемаше го с ноздрите си.

Ципове, копчета, нежно хапане на гърдите, топли, втвърдени зърна, пауза за обеците, къдрави косми по тялото му, колана, сини боксьорски гащета, красив, зачервен, къс и дебел пенис, ръката й го обвива и го разтрива, неговата — топла и мека — се спуска надолу и открива мокротата й.

После прошепва в ухото й:

— Опериран съм. Не можеш да забременееш. Имам белег, който го доказва. Но имам и презервативи.

— Да вървят по дяволите — отговори тя.