Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен


1
Последното лято на Артър Бестърман

Артър Бестърман беше поправил се алкохолик и адвокат, специалист по криминални дела. Той мрънкаше от толкова време на Мейн стрийт номер 222, че служителите в съда го имаха за част от обзавеждането — като циментовите кошчета за боклук или чешмите. Ако някой някога купеше сградата, щеше да получи с нея и Бестърман, все така раздаващ визитните си картички.

Беше упорит адвокат, но не много надарен и губеше повечето си дела. Двата неуспешни брака и неясното усещане за собствената му некомпетентност го бяха принудили да търси утеха в алкохола, но преди няколко години се излекува и се присъедини към „Анонимни алкохолици“ — клона на ванкувърските адвокати.

Повечето от клиентите му бяха персони, на които престъпленията не бяха се отблагодарили — крадци и мошеници, попаднали при него благодарение на системата за правна помощ. Печелеше достатъчно, за да поддържа малка кантора в Гастаун и секретарка на половин ден.

Обвиняемите, които подават молби за служебна защита, рядко знаят кой адвокат ще им се падне. Обществото за правно обслужване може да им изпрати много добър или поне някой със средни способности. Или Артър Бестърман. Това е лотария.

По този начин му бяха връчили досието на О. Д. Милсъм — скудоумен самотник на средна възраст, който бе признал, че е наръгал с нож три случайни жени миналата есен. По времето, когато започна процесът — през юли — журналистите вече бяха издали своята присъда и пред сградата на съда ежедневно се събираха тълпи разгневени граждани.

Случи се нещо много необикновено за Бестърман — спечели.

Най-напред бяха изслушани мненията на страните за това, дали самопризнанията на обвиняемия могат да се приемат от съда и въпреки че Бестърман не изложи аргументите си кой знае колко добре, повдигна един въпрос, който заинтригува съдията. О. Д. Милсъм бе задържан от една организация на бдителни граждани, наричащи себе си „Белите ангели“, а лидерът й го бе заплашил с кастриране, ако не признае. Дали това би могло да направи самопризнанията на този човек неприемливи за съда?

Обвинителят, коварният Лерой Люки, в продължение на два дни води борба за тезата, че самопризнанията на Милсъм не са получени чрез заплаха и страх от насилие.

Съдията изслуша безмълвно всичко това и обяви самопризнанията за неприемливи. Тъй като срещу Милсъм нямаше кой знае какви други доказателства, съдебните заседатели го оправдаха. Още същия ден бе подадено обжалване. Милсъм опакова малкото си вещи и изчезна в пространството.

Артър Бестърман, готов да се наслади на най-добрия ден от живота си, от съда подкара право към един бар в района Гастаун на Ванкувър, недалеч от кантората му и си поръча уиски за първи път от три години. Остана там до полунощ, след което бе забелязан да излиза през задния вход и да се олюлява към колата си.

В пет часа сутринта на следващия ден, дванайсети юли 1992 година, тялото му беше намерено на паркинга зад собствената му кантора, с хлътнал череп. По асфалта и колите ветрилообразно бе плиснала кръв, освен на мястото, където бе стоял нападателят. Съдебният лекар предположи, че става дума за бейзболна бухалка или нещо подобно.

Грабежът веднага отпадна като версия, защото портфейлът на Бестърман все още беше в джоба му и съдържаше четиристотин петдесет и пет долара. Полицаите от отдел „Убийства“ на ванкувърската полиция посетиха домовете на убитите жени, но не откриха нито един наскърбен баща, нито един жаден за мъст брат без алиби. Лидерът на „Белите ангели“ също беше разпитан, но свидетелите му твърдяха, чепо това време той сладко е спял в леглото си, в главната квартира на организацията.

Известно време адвокатската колегия оказваше натиск на властите да разкрият това престъпление. Адвокатите не ги убиват. Адвокатите принадлежат на един професионален елит, който е свещен, неприкосновен и далеч от битките. Полицаите и престъпниците ги убиват, адвокатите — не.

След няколко седмици неуспешно търсене на улики, следователите станаха апатични. Скоро на Артър Бестърман започнаха да посвещават само по няколко реда на задните страници на вестниците.

Сякаш започващите зимни дъждове бавно отмиваха спомена за него…

 

 

„… тези безкрайни, мрачни зимни дъждове. Ланс Валънтайн въобще не си даваше сметка, докато гледаше умития пейзаж през прозореца, че той също е набелязан да умре.“

Брайън Померой чукна клавиша с точката и се вгледа в началните си абзаци със строгото и предпазливо око на критик. Несъвършено око, мистър Уиджън, но ще се съгласите, че този все още неизвестен автор на въпросните девствени абзаци се е подчинил на правилата, на разпоредбите и кодексите, които въвеждате.

Имаме труп. Законът, според Уиджън: „Не погубвай много време докато погубиш първата си жертва“.

Но, най-напред, моля: „Познай жертвата си. Писателят трябва винаги да представя фотография на тази нещастна душа от предишни времена — докато все още е в разцвета на живота. Направете няколко бързи снимки, с които да я запомним, но не се задълбочавайте прекалено — читателят не се интересува дали жертвата е колекционирала пощенски марки, дали си е чоплела носа или е отглеждала тикви за селскостопански изложби освен ако накрая не се окаже, че е била повалена, в изблик на завист и гняв, от някой, неполучил отличието на Саутхемптънския есенен панаир.“

Освен това мистър Уиджън „Изкуството на кримката“, Челтнъм прес ни съветва: „Винаги създавайте атмосфера на тайнственост. Нещо около тази смърт трябва да ангажира читателя — нейното безсмислие, привидната липса на мотив, странният избор на оръжие.“

Дали Брайън бе спазил правилата в достатъчна степен? Дали тъпият предмет не е твърде тъпо пособие? Дали то не ограничава възможностите на автора? „Отровата — уверява Уиджън — е далеч по-фино средство, а и човек никога не бива да пренебрегва възможността за самоубийство.“

Ловът трябва да започне бързо, а героят да бъде официално представен. Но кой е Ланс Валънтайн? Уви, авторът никога не е срещал тази неясна личност с романтично име — дали това е частно ченге с пиперлив език, пушещ лула инспектор с костюм от туид или някой самодоволен Еркюл Поаро, който вре носа си навсякъде?

Което ни довежда до досадното правило номер едно: „Знай накъде си се запътил“.

Брайън огледа клавиатурата на пишещата машина, сякаш търсеше закодирания отговор там. Никакви заподозрени, никакви мотиви. Една жертва, намерила смъртта си, премазана под огромната тежест на творческото му блокиране.

Три страници ръкопис, плод на две съботи и недели и дванайсет вечери творчески усилия. Защо се бе похвалил на Карълайн и, още по-лошо, на колегите си в службата, че пише криминален роман? Те и без това се чудеха с какво да се забавляват.

Телефонът иззвъня. Изчака Карълайн да вдигне във всекидневната. Иззвъня отново, задрънча в мозъка му, разкъса възелчетата на концентрацията. О, да имаше някакво убежище! Място, откъснато от жиците на досадния свят!

— Храня бухала, Брайън — извика Карълайн.

Брайън се обърна към прозореца на бърлогата си и я видя, под крушата, да се грижи за ненаситния Хаулънд.

Упорито отказа да се обади и след четвъртото позвъняване чу собствения си глас от телефонния секретар да се извинява за отсъствието му.

— Брайън, аз съм — Огъстина. Йо-хо! Брайън? Карълайн? Знам, че сте… — Гласът й изведнъж стана напрегнат. — Брайън, страх ме е. — След това писклив от ужас. — Боже мили! Влиза през вратата! Има нож!

Брайън събори стола и скочи към телефона.

— Огъстина!

— Много мило, Брайън, защото можеше наистина да е някой с нож. Познай какво стана! Дадоха ни петимата китсуки.