Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (4)

4
Сълзи над сладки

4 януари

Любими мои,

Въпреки че тези поздравления са закъснели, особено за усърден писмописец като мен, позволете ми да връча един смокинов пудинг на теб, Макс, тонове захаросани сливи на теб, Огъстина, и кофа кръв на езичника Бровак. На всички вас желая щастлива Нова година, въпреки дъждовете.

Валяло във Ванкувър? Онова безшумно зимно църцорене наричате дъжд? Трябва да посетите полуостров Оса през декември. Тук дъждовете реват — трилиони барабанчета и цимбали по покрива от гофрирана ламарина, под който понастоящем смирено пребивавам.

Само преди пет дни Негово височество императорът Слънце се издигна като гневен отмъстител от залива Дулче и обърна облаците в бяг. Сухият сезон пристигна по-бързо, отколкото ченгета нахълтват в къща с кокаин, и сега мога да видя гледката. Да имах душата на Кийтс и словото на Шели, намерил бих някакъв начин да ви я опиша.

Е, добре, ще се опитам. Представете си ме пред пишещата машина на сенчестата веранда. Представете си ме как протягам ръка към надвисналия клон и откъсвам златен плод — сочен и тръпчив. От време на време някое от дърветата с папая пуска на тревата в двора сладко оранжево лайно.

Качулата мухоловка при това с жълт корем, не страхливата Eleania или eleania flavogaster понякога сладко пее от портокалово дръвче. Нощем щурците ме приспиват сън без сънища, без Карълайн, а призори маймуните ме будят с крясъци от мангото. И аз ставам, пикая, измивам си зъбите, и се готвя за смразяващата красота на новия изгрев.

На изток, на изток — там слънцето изгрява, там, отвъд залива Дулче — тази бездънна бездна от сладост между мен и най-близкия факс; отвъд назъбения гръб на централноамериканския провлак — там слънцето изгрява и рисува карамелени планини с люлякова мараня, над искрящото море в подножието.

На запад, където слънцето залязва с още по-живописни последствия, се намира безкрайният океан — син, зелен и вечен.

Където сушата среща морето, има плажове, оградени с диви бадеми и палми. Няма да ви отегчавам с описание на тези плажове на две минути път по сандали, но ще ви кажа само, че пясъкът, освен мек и златен, е и девствен — никакви следи от човешки крак, плажен волейбол или тела с облъчена кожа на търсачи на слънце и удоволствия не развалят пейзажа.

На север — простряла се трескаво около къщата — се намира най-внушителната от всички гледки — тропическата джунгла. Тучна и зелена, раждаща, умираща, ароматна, звънтяща от птичи песни и жужене на насекоми, тя издиша кислорода, който човекът така алчно поглъща с машините и огньовете си.

Но стига вече, стига.

Така. При мен всичко е чудесно, както можете да прецените по възвишения дух на това писмо. Сигурен съм, че ще се изненадате да ме откриете толкова променен, при спомена за паническото ми поведение преди три седмици защото аз си спомням прошепнатите ви тревоги за моя така наречен нервен срив.

Добре, не съм съвсем наред, но вече се възстановявам от екстравагантните порицания на Карълайн да не говорим за огнената буря от летящи чинии, която ме посрещна при завръщането ми от Нот Лейк, които временно размътиха ума ми и ме оставиха да плача без надежда и да пъшкам в кухнята ти, Макс.

Но времето и разстоянието сякаш са балсам за раните ми — това ме окуражава и силите ми ежедневно крепнат. Съвсем скоро пак ще бъда Померой от миналите дни. Или поне внимателно реконстриурана версия на това безценно творение.

Вече не мога да кажа, че мисля за нея през всеки свой буден миг. О, тя бързо се връща при мен, когато се случи да идентифицирам някоя нова птица, и си спомня, че хубавият ми бинокъл остана при нея. Както и да е, някой от вас чувал ли е нещо ново за доктор Померой?

Когато й се обадих от Нот Лейк, тя ми се стори толкова разтревожена за мен… Само ако й бях споменал за Чарити тогава, по телефона… но не ми стигна кураж. Е, наистина, сцената трябва да е била ужасна за нея — представям си как репортерите, нахълтали в приемната на факултета по английска литература, са й обяснили, че мъжът й едва не е бил убит и са се поинтересували за жената, която е била с него.

Все още не мога да повярвам, че мозъкът ми за малко щеше да се пръсне във вътрешността на онази наета кола. Ако някой е искал да стреля по мен, защо поне не е проявил приличието да го направи, когато Чарити я няма наоколо?

Колкото и да се опитвам да си спомня, не мога да кажа колко души имаше в онази кола. И въпреки всички догадки, не мога да допусна, че някой е тръгнал да ми отмъщава. Побъркан почитател на покойния и непрежалим кмет на Нот Лейк? Полицаите още ли разпитват приятелчетата му? Или, както подозирам, вече са се отказали?

Събитието обаче има и друга страна. Ще си спомните разговора ни за странната връзка между смъртта на Артър Бестърман миналото лято и опита за покушение върху собствената ми прекрасна особа — общият показател е, че и двамата тъкмо бяхме спечелили голямо дело — и за смахнатото ни предположение, че се е развилнял някой ненавиждащ адвокатите психопат. Може да прилича на литературна измислица, но е превъзходна и незаличима измислица. Както знаете, Бестърман вдъхнови моите първи колебливи удари по клавиатурата на пишещата машина. Извърших сериозна хирургическа операция над сюжета на романа си и сега изпълнените със смърт и трепет страници на ръкописа са украсени с ненавиждащ адвокатите черен демон.

О, да, вие, подиграващи се неверници, Брайън Померой пише. Страниците продължават да излизат от античната пишеща машина на Уотсън Дванайсетте пръста, измъкната от подземния свят.

Както и да е, във връзка с Лошия ден край Нот Лейк, предпочитам главната версия на ченгетата — двама-трима ядосани дървеняци са обикаляли района с пушка.

Ако изобщо е стреляно от онази кола. Все повече и повече съм склонен да мисля, че някой е взел наетата ми таратайка за лос — в края на краищата беше ловен сезон.

Понякога нощем ме будят пърхащите звуци на току-що уловената плячка в джунглата, писъкът на загиващ папагал в ноктите на ловеца бухал или крясъкът за милост на някой дребен бозайник, когато оцелотът впие зъбите си във врата му. Именно в тези моменти — когато лежа под бялата си плащеница от мрежа против комари и се взирам в тъмната джунгла, а сюжетът на криминалния роман се върти в ума ми, — започвам да се чудя: може би там някъде наистина има убиец психопат.

Някой, който е научил сегашното местонахождение на приятелчето Померой, въпреки решението на кантората ни да не го съобщава на никого.

Но тези дребни нощни страхове скоро отминават и аз отново се чувствам сигурен в обгръщащото ме отвсякъде, майчинско одеяло на джунглата.

Надявам се, всичко в кантората върви по вода? Данъчните не са пожелали да прегледат счетоводните книги? Бровак не се е срещнал тайно със съдия Люки в сауната?

Джон, прощавам ти безсрамното хленчене по въпроса за моята отпуска Какво? Да отидеш да се клатиш пред скапаната пишеща машина цели шест месеца, само защото са хванали топките ти в клещи край някаква си пеперудка? И те моля още веднъж да благодариш на Уотсън Дванайсетте пръста за това, че ми даде под наем чудатата си вила тук.

Вкусът на хазяина ми е кошмарен, както може да се очаква от търговец на кокаин. Пурпурните столчета пред бара ще трябва да заминат. Препарираният ягуар вече го направи. Все пак всичко работи, включително и тоалетната, макар че се наложи да подмамя една малка зелена змия, за да излезе от казанчето.

Тъй като наоколо няма ядрени или водни електроцентрали, аз съм слава Богу без електричество. Стигат ми печката и хладилника, които са на газ. Получавам прясна вода — без помпа — от един буен поток, който минава под малко мостче и се влива в океана край един пясъчен нанос.

Трябва да ви кажа, че когато дойдох, всичко тук беше потънало в мухъл и влага. Наех сеньора Робело, съседката, да изчисти. Тя доведе със себе си само шест от своите деца и остави, вече не помня колко други, у дома, под грижите на най-голямата си дъщеря, за която ще стане дума след малко.

Сеньора Робело и нейното ято буйни ангели живеят малко по-надолу по пътя. Сеньор Робело го няма никакъв. Доколкото разбрах, преди шест месеца е избягал при любовницата си в Голфито — старо пристанище и център на търговията с банани на срещуположната страна на залива Дулче.

Въпреки изневярата, сеньора Робело си остава несломимо, чуруликащо весела — солидна маса мускули, енергия и любов, майка на всички майки. Ето това е жена, у която няма горчивина, жена, за която животът продължава. Карълайн, бездетна, трови ума си с мисли за отмъщение над своя бивш в близко време съпруг. О, да, тя е говорила с адвокат, някоя си Абигейл Хичинс, която се хвали с колекцията си кожи от съгрешили съпрузи. Предайте на Карълайн — аз няма да й пиша, — че е сгрешила, като е наела Абигейл.

Предайте й, че ако се разведе с мен, ще се оженя за деветнайсетгодишната дъщеря на сеньора Робело, която носи непоносимо прекрасното име Летисия и поразява всеки, който застане на пътя й, със своята красота. Има огнена меднокафява кожа, очи, които блестят като далечните звезди и усмивка от разтопено злато.

Летисия е учила една година в колеж благородният й стремеж е да се занимава с ботаника, но за жалост се е наложило да изостави учението, за да помага за издръжката на семейството. Сега работи в администрацията на Националния парк.

Позволете ми да прекъсна писмото. Позволете на очите ми да се зареят нататък по издълбания от коловози път, където голишарчетата на сеньора Робело шляпат в прахоляка също толкова боси, колкото и мършавото им куче. Какво виждам отвъд онези бадемови дървета? Ивица от океана, който се плиска в пясъците. Заливът Дулче — прекрасен и топъл, по-топъл от майчина утроба. Той ме зове, зове ме.

Ваш покорен слуга, Ърнест Хемингуей.

4 януари

Скъпа Карълайн,

Току-що написах писмо до кантората и реших, че трябва да драсна няколко реда и на теб. Спокойно, няма да ми стане навик и ще уважа горещото ти желание при нашата трогателна раздяла.

— Ще ти пиша — каза Померой тихо.

— Не си прави труда — сопна му се Карълайн и отвори вратата.

Померой тръгна с куфарите си към чакащото такси, без да си дава сметка, че е забравил любимия си бинокъл.

Все пак, при микроскопичната възможност да те интересува как я карам през последните три седмици, ще се опитам да открия, да се добера до някои уместно непреходни думи, които да ти предам.

Нека най-напред те уверя тъй като знам, че изгаряш от безпокойство, че съм добре. Умът ми е цял. Тялото ми е силно. Внезапното ми напускане на твоя живот след пет години ненарушим матриархат не ме накара да прережа вените си. Писането е терапия.

След преодоляването на краткотрайното творческо блокиране, Померой стана известен в околността като „El Escritor“. Означава „Писателят“. Ежедневно му се налага да отклонява покани за литературни четения. Най-безсърдечно отказва да дава автографи. Неговата муза е единственият му господар.

Да ти кажа, преди да съм забравил — вчера наблизо видях червеногребенеста кокетка голяма рядкост. Разбира се, отлетя преди да успея да сложа нужния обектив, така че ще трябва да се довериш на думите ми. Но сред другите, които съм запечатал на фуджиколор, има петниста листочистачка и една единствена люспестогърла листохвъргачка.

Наоколо се навърта и писклива мухоловка — жълта тиранка, — която ми напомня за мисис Абигейл Хичинс. Можеш да предадеш на приятелката си, че току-що получих писмото, в което тази Велика намръщена боркиня за женски права предлага да ми вземе всичко, освен долните гащи. Знам, че от дълго време плачеш на гърдите й подсилени със силикон, подозирам, но трябва да знаеш, че освен сърдечна приятелка тя е и една алчна, пъшкаща, злобна усойница.

Да държим адвокатите настрана от това.

Между другото, честита Коледа.

— Ти как прекара своята? — попита тя с дразнеща учтивост.

Сам, сам.

Докато не дойде жената, която ми чисти, с чиния коледни сладки. При което, поради някаква необяснима причина, аз се разплаках. Сеньора Робело стисна носа ми с книжна салфетка и ме накара да се изсекна като дете.

Мъжът й избягал с някаква курва и я оставил сама с десет хиляди деца. Тя е щастлива. Тя се справя. Тя прощава. Тя не тича да наема Абигейл Хичинс.

Очаквайки да не получа отговор от теб, оставам:

Искрено твой, Брайън

P.S. Обяснявам краткотрайното си похождение с универсалната криза, която сполита мъжете, когато прелетят с пълна скорост през четирийсетия си рожден ден, със страха от намаляващата сила, с лъжливото впечатление, че животът не е изживян пълноценно — младежка заблуда.

P.P.S. Честно ли е, Карълайн? Малка закачка с жена, която едва познавам, и — марш да си събираш багажа. Тя беше в моята литературна група, както, струва ми се, знаеш. След едно от четенията пихме заедно кафе, аз оглупях и реших да преживея еднодневно приключение в Нот Лейк. Това е. Еднодневка. Съвършено неангажиращо познанство.

Б.