Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (17)

17
Разкритието на Чанс

В понеделник сутринта Макс Макартър завари Огъстина замечтано загледана през прозореца на кабинета си. Не беше нужно да я разпитва, за да разбере, че е прекарала почивните си дни добре.

— Куентин Ръсел?

— М-хмм. Струва ми се, че си пада по мен.

— Така ли? А среща ли взаимност?

— Горе-долу. Повече от горе-долу. — Тя се засмя на собствената си срамежливост. — Както и да е, искам да ти кажа нещо друго. Той има теория за Екзекутора. Строго секретно, става ли?

— Добре, слушам те.

Разказа му какво Ръсел бе чул от Артър Бестърман — за стоте хиляди долара, които Тони д’Англио бил готов да даде на информаторката на Къдлип, Розалинд Финч, за да унищожи Уотсън Дванайсетте пръста, за неизпратеното оплакване на Бестърман до полицейската дисциплинарна комисия.

Макс определи всичко това като страшно интересно. Роузи Финч, помисли си той, каква птичка! Била е любовница на Уотсън, след това я е разкарал. Мотив да зачурулика? Дали още работеше за Къдлип?

— Куентин не се разсмя, когато споменах, че според Бровак, Екзекутора е Къдлип — каза Огъстина. — Намекна, че няма да е зле да поровим малко по-сериозно в това.

— Би трябвало Ръсел да отиде при ченгетата с тази история.

— Не мисля, че ще го направи.

— Очевидно е, че ние не можем да го направим.

— Той не би се зарадвал, ако го направим.

Повикаха Уентуърт и го разпитаха.

— Прегледах папките на Бестърман — каза той. — Не открих никакво писмо до дисциплинарната комисия, само празен формуляр.

— Добре — каза Макс. — Тогава адвоката на Роузи Финч, Буруда. Върнал ли се е от почивка?

— Ще го потърся. — Буруда бе заминал за Мауи, за да се съвземе след делото „Уотсън“. Трябваше да се върне в края на седмицата.

— Секретарката на Бестърман? — продължи Макс. — Може би на нея е продиктувал оплакването.

— Не мога да я открия.

— Опитай пак. Отмени делата си за днес, приятел, и яхни велосипеда.

— Имам мерцедес.

 

 

След две седмици зад волана на колата на Бровак, Уентуърт Чанс се чувстваше променен — впечатляващ млад мъж с огромен чар, член на групата на преуспяващите. Обичаше да лети през града и дългия вълнен шал, открит в гардероба на Бровак, да се развява след него, когато в по-топлите дни сваляше покрива. Пускаше си музика на чудесния касетофон, фучеше нагоре-надолу по улиците на Ванкувър и се опитваше да схване механизмите за привличане на котенцата, които според Бровак би трябвало винаги да мяукат около мъж с мерцедес.

Току-що — освен ако не беше техническа грешка — бяха повишили заплатата му на триста и петдесет долара на месец. Имаше не само кола, но и достатъчно пари, за да купува бензин. Разполагаше и с бърлога — чудесен изглед и топла вана. Къде, тогава, бяха момичетата?

Даде си сметка — най-напред трябваше да се запознае с някое. Човек не може просто да спре край автобусната спирка и да попита някоя жена дали не иска да я закара до службата. Или? Изобщо, как ги правят хората тези неща?

Уентуърт минаваше за особено хлапе в родния си град — интелектуално, с бухалските си очила — нещо като книжен плъх. Наричаха го зубрач. Беше преживял някои неща с циците на дъщерята на шефката на пощата никога не стигам докрай, но общо взето, да се запознае с непозната жена му се струваше също толкова лесно, колкото и да заговори извънземен хуманоид.

Всяка вечер в девет, на края на дългата си работна смяна, Уентуърт изкарваше мерцедеса на Бровак от гаража, тръгваше по Бобсън стрийт, нагоре по Дейви, по Четвърта, назад към Бродуей и се чудеше дали да не спре някъде, да влезе небрежно в някой бар и… и да рискува някой дивак да среже покрива на колата и да отмъкне радиокасетофона за хиляда долара.

Така че караше около час, връщаше се в къщата на Бровак към десет или единайсет, влизаше в горещата вана на задната веранда и гледаше надолу по склона на Холибърн към светлините на големия град — два милиона души, половината от които жени.

В делничните дни Уентуърт убиваше самотата си с непрекъснат труд. През седмицата след заминаването на Бровак, на ден средно му се събираше по дело и половина — съдът за малолетни, нарушения по пътищата, разправии между съседи. Днес, след като отмени всичките си дела, щеше да работи като разузнавач.

Най-напред отиде до кантората на Буруда — дупка в стената в една стара сграда близо до китайския квартал. Вратата беше заключена — Буруда изглежда нямаше секретарка, — а една бележка го съветваше да провери в близкото кафене.

Уентуърт откри великия Буруда — със свеж тен — да се труди над кръстословицата в сутрешния вестник.

Попита го за местонахождението на Роузи Финч. Роузи, обясни Буруда, след процеса подхвърлила, че ще „отлети на юг“.

— Къде?

— Сийяр. Не съм чувал за това място — отвърна Буруда. — Може би в Тайланд? Във всеки случай някъде, където е топло и има много наркотици. Останах с впечатлението, че заминава на бизнес-обиколка с бившето си гадже.

— Уотсън.

— Да. Както и да е, тя вече се измъкна от града. Аз приключих делото и изпратих сметката. Сто и две хиляди долара хонорар, но това е малко при съдия като Лерой Люки, така че се наложи да отида до Хавай, за да се охладя.

— Роузи споменавала ли е нещо за Къдлип.

— Не.

Заминала някъде с Уотсън, за да урежда сделки с наркотици. Сийяр? Трябва да го потърси в атласа. Желая ти късмет, Уотсън, помисли си той. През цялото време на процеса Розалинд Финч е била гнилата ябълка в бъчвата. Била е готова да унищожи Уотсън заедно с деветнайсет други, появявайки се като изненадващ свидетел в края. Ако все още работеше за Къдлип и Тони д’Англио, не беше изключено полицията да му устрои засада при завръщането му от далечен Сийяр.

Къдлип не би се обезпокоил особено от пропадането на делото. Уотсън винаги му е бил вързан в кърпа.

Уентуърт си направи труда да позвъни на всички Е. Андерсън, които откри в указателя, в неуспешните си опити да открие бившата секретарка на Артър Бестърман, Ерика Андерсън. Най-накрая, днес, отчаян се обади на няколко агенции за секретарки и отбеляза гол — името й сега беше мисис Ерика Пенхолдър, наскоро омъжена, и временно заместваше своя колежка в някаква правна кантора.

Позвъни.

Ерика Пенхолдър не си спомняше Артър Бестърман някога да е писал оплакване срещу сержант Къдлип. Всъщност, няколко дни преди шефът й да умре, тя била болна.

Но се съгласи да се срещнат в кантората на бившия си шеф. Тъкмо, когато поредното претърсване на папките на Бестърман щеше да се окаже безплодно, в едно от чекмеджетата на някогашното си бюро тя откри няколко касети с диктовки.

— Оставяше ги тук, за да ги транскрибирам — обясни тя.

Уентуърт помоли да му ги дадат, занесе ги в кантората и ги прослуша — маловажни писма до клиенти и прокурори. Най-накрая попадна на следното:

Писмо до полицейската дисциплинарна комисия. Ерика, нахвърляй го в чернова, искам да го прегледам. Така… Уважаеми господа, относно сержант Евърит Къдлип. По-нататък… Моля, разгледайте тук приложения формуляр, касаещ жалба срещу гореспоменатия полицейски служител, във връзка с извършени от него действия, довели до… а-а-а… намеса в работата на правосъдието и… нарушаване на неприкосновеността на отношенията между адвокат и клиент.

Оплакването е във връзка с… набъркването на сержант Къдлип във… това го задраскай… във връзка с некоректните опити на въпросния служител да повлияе на моя клиентка, Розалинд Финч, чиято защита поех служебно, обещавайки да й плати сто хиляди долара и да я включи в програмата за защита на свидетелите, ако даде някои показания на процеса срещу Уотсън и двайсет съучастници. Мис Финч ме уведоми, че е готова да приеме това предложение, поради което се отказах от по-нататъшната й защита.

Освен това клиентката ми ме уведоми, че сержант Къдлип е замесен в… определени действия, които могат да доведат до криминални обвинения… получаване на подкуп от престъпник… не, не, задраскай последното изречение. Ето какво… когато повдигнах този въпрос пред сержант Къдлип, той отговори, кавички… Ако прецакаш делото, ще смачкам главата ти на пихтия… затвори кавичките.

Напрегната пауза. Развълнуваният Уентуърт си помисли: „Ето го доказателството срещу Къдлип“.

Не… Ерика… остави това… струва ми се, че не мога да се позова на казаното от Розалинд… Нищо няма да излезе. Както и да е… изпрати сметката на онзи, който е блъснал човек и е избягал… Билингшафт или както там му беше името…

Уентуърт изслуша касетата докрай. Последната диктовка на Артър Бестърман. Нищо интересно.

Докато секретарката транскрибираше записа, Уентуърт започна да се безпокои за чутото от Уейн Буруда. Роузи заминала с Уотсън. Голяма сделка с наркотици.

Бровак не спомена ли нещо… че Уотсън се канел да отиде до Коста Рика, за да уреди документите за имота?

Сийяр.

Коста Рика. Разбира се.

Тревогата му започна да добива ясни очертания и да расте.

Макс и Огъстина бяха отишли да обядват в „О Сотерн“ и Уентуърт дотича запъхтян до масата им с транскрибираното, неизпратено писмо на Бестърман до дисциплинарната комисия.

Изчака да го прочетат.

— Олеле! — възкликна Макс. — Но не може да се представи в съда. Това са само думи и нямат доказателствена стойност.

Уентуърт сподели страховете си — Финч, предателката, е заминала с Уотсън за Коста Рика. Угояват го, преди да го заколят. Имаше опасност Померой да бъде набъркан в някаква гадост, може би във връзка с имота, който щеше да стане собственост на „Померой, Макартър“.

Върнаха се в кантората. Телефонистката в Коста Рика им съобщи, че всички телефонни линии до Пуерто Просперо все още са прекъснати.

 

 

— Хаулънд, това е Уентуърт — каза Карълайн.

Бухалът не обърна внимание на невзрачния стажант, а само зарови главата си още по-дълбоко в раменете.

— А това е жената на Хаулънд, Олга.

Женският бухал в сандъчето за мътене му намигна.

— Докато ме няма, за вас ще се грижи Уентуърт. Само няколко дни. Отивам да спасявам мраморните гмурци.

— Мраморни гмурци — обади се Уентуърт. — Звучи като нещо смахнато.

— Уентуърт, това са малко гмуркащи се птици, които наистина са застрашени. Хората непрекъснато разрушават гнездата им. Добре. Вие двамата поддържайте перата си в ред и бъдете добри родители за яйцата си. — Заведе Уентуърт в къщата и поръча: — Храни ги веднъж, вечерта. В хладилника има пилешки глави и заешка карантия.

Уентуърт направи погнусена гримаса.

Карълайн се засмя.

— Чувствам се добре. Започвам да действам. Това е като тоник.

— Не знам, мисис Померой… незаконна блокада… Могат да ви арестуват.

Докато събираше багажа си, Карълайн му показа златния къс от Брайън.

— Може да стане хубава халка — отбеляза тя. — Може би за носа му… Каквито слагат на биковете.