Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (39)

Убиец

Капеланът на Армията на спасението в Уинипег се зачуди колко ли дълга проповед ще успее да изнесе тази сутрин. Миналата неделя сред изпадналите се надигна ропот — заля ги с толкова много богоугодни поучения, че кашата им успя да изстине. Реши, че петнайсет минути ще са смърт за тях.

Изчака доброволците да напълнят купичките на новодошлите с каша. Тези, последните, все още миришеха на алкохола от предишната нощ, но днес се бе събрала добра публика. Имаше надежда за онзи, едрия, с брадата, седнал ей там, без да докосва кашата си, в очакване на проповедта. Винаги внимателен към околните. Идваше редовно от две седмици. Някой спомена, че бил от Ванкувър.

Капеланът спря при него и попита:

— Направихте ли своето добро дело днес?

— Не, но искам — отвърна О. Д. Милсъм.

— Потърсихте ли си работа?

— Никой няма да ме вземе.

— О, не говорете така.

— Ако знаеха, че съм известен…

— Известен? — Капеланът въздъхна. Този господин, уви, не беше с всичкия си. — А какви големи дела сте извършили?

Милсъм се наведе към ухото му.

— Убих онези адвокати във Ванкувър.

 

 

Когато Бровак започна да обяснява на сеньора Робело как да си служи с пералната машина, разбра, че сам не знае кое копче за какво е. Винаги я включваше жената, която чистеше. Той махна с ръка и каза, че има служба, която взема прането и го връща изпрано. Това вече сеньора Робело не можеше да схване — разсмя се на абсурдността на подобна идея.

Електрическа печка, съдомиялна машина, кафеварка — реши да овладее цялата тази техника. Бровак трябваше да се срещне спешно с Тони д’Англио тази неделна сутрин, така че се обади на Брайън. Той обеща да отидат с Карълайн, за да помогнат на новото му семейство да се адаптира към механизирания свят.

— Как е сексът? — попита Бровак.

— Работим по въпроса.

— Разбра ли, че не се е опитал да те очисти Екзекутора?

— Да. Разочарован съм.

— Разказаха ли ти всичко?

— Уентуърт се отби.

— Добре. Ще видя дали ще успея с д’Англио, както е по плана. Къде ще се срещнем довечера?

— Макс предложи в кантората.

— Не. Кажи му, че у Ръсел. Там има топъл басейн, маса за билярд, вероятно и каса отлежало уиски в бара. Искам да покажа на Летисия какво значи да си истински беден.

Въпреки че денят обещаваше да бъде топъл, утринните мъгли не се бяха вдигнали. Тропическият гардероб на Летисия не можеше да я предпази от студа както трябва, така че Бровак я облече в една своя виненочервена жилетка, която увисна до коленете й като рокля. С навити ръкави, реши той, изглеждаше много добре, дори модерна. Утре — по магазините.

Качиха се на мерцедеса и дъхът й секна, когато полетяха по висящия мост към небостъргачите. Бровак стисна ръката й и тя се усмихна. Отново почувства онова странно нещо — тялото му се разтапяше, крайниците му се превръщаха в гума.

Намери място за паркиране до един пикап зад пицерията на д’Англио. Това беше неговият по-почтен бизнес — въпреки че пикапът разнасяше колкото пици, толкова и трева. Завари шефа в стаята за залагания отзад, заедно с няколко от по-квадратните на вид горили.

Чарли Топуза — един от най-големите и свирепи биячи на Тони, погледна Летисия със зеници, големи колкото карфици. Кокаин, помисли си Бровак.

— Страхотно — изломоти Чарли. — За десерт.

Д’Англио беше старомодно възпитан и й целуна ръка.

— Хубаво, хубаво. Имам вкус за най-доброто и не само за пурите. Извиках те, защото една от шофьорките ми е била спряна за превишена скорост. Ченгето е намерило в чантата й пачка, с която можеш да потопиш кораб. Триста хиляди и малко дребни. Целият оборот от почивните дни.

Бровак го погледна с невинно лице. Бе очаквал обаждането на д’Англио.

— Момичето, което са пипнали, ми се пада племенница и без адвокат няма да намери нужните думи, за да обясни откъде е взела толкова много мангизи. Ще ти бъда благодарен, ако поговориш с ченгетата, преди да откраднат всичко.

— Хайде да се поразходим — предложи Бровак.

Д’Англио се извини и обясни, че предпочита Летисия да не идва с тях.

— Дайте й най-голямото парче — нареди той на хората си и излезе с Бровак на празното място в съседство.

— Това е мястото за пушене — обясни Тони и му предложи пура. — Някои от момчетата се оплакват. Под сурдинка, разбираш.

Бровак отхапа края и го изплю в тухлената стена.

— Тони, да кажем, че отърва онова момиче… няма да е лесно, но да кажем, че успея.

Д’Англио го прекъсна:

— Твоето е двайсет процента. Това са печалбите и загубите на някои честни хора във Ванкувър, Джон. Повечето пари всъщност не са мои. Ще трябва да ги възстановя.

— Ако я измъкна, Тони, искам да те попитам, ще ми направиш ли една услуга? И няма да ти вземе пукнат цент.

— Стига да е в царството на човешките възможности, Джон, ще го направя. Кое е нещастното копеле?

— Искам само една информация.

— Виж, това е нещо, което може и да не е по силите ми. Съществува клетва за мълчание. Омерта.

— Става дума за онзи тип, който ликвидира адвокатите, Тони. Той пречука и двама от твоите. Искаше да пречука и мен. Как може един бизнесмен да върти честен бизнес без адвокат?

— Добре, за този Екзекутор съм с теб. Ще те изслушам, но не поемам ангажименти. Какво искаш да знаеш?

— Какво можеш да ми кажеш за Хюи Лупо?

Д’Англио все още не беше запалил пурата. Започна да я върти замислено между пръстите си.

— Хайде, Тони, това е извън омертата. — Бровак драсна клечка кибрит в стената и му я поднесе. — Хюи Лупо. Пречукал е двама от ФБР във Филаделфия. Преди петнайсет години. Сменил си е фасона. Янките искат да се изпикаят на гроба му. Ако се окаже, че той е Екзекутора, ще се присъединя към тях.

Д’Англио се изкашля.

— Като се замисля, може би има два вида омерта… Голяма и малка. Голямата омерта е клетвата. Малката омерта са нещата, които си чул случайно, които можеш да споделиш с някой приятел или адвоката си. Освен това няма да е зле да си взема парите обратно. Да не говорим за племенницата ми, която трябва да бъде изритана по задника за тази работа.

— Може би ще се справя, Тони. Дай ми само малък стимул, това е всичко.

Д’Англио издуха голямо кълбо дим и го проследи, докато мина покрай ухото на Бровак. Взе решение, приближи се до него и заговори тихо:

— Добре, Джон. Преди петнайсет години бях дребна риба в този бизнес… държах няколко магазинчета с материали за възрастни. Но човек дочува разни работи и разбрах, че един приятел, на когото се дължеше услуга, калабриец от Кливлънд, се е обърнал към нашия шеф и е поискал някакъв човек да бъде приет в местното ни общество, без да бие на очи.

— Хюи Лупо.

— Не си ме чул да казвам името му.

— Естествено.

— Вече имаш стимул.

— Още нещо. Все още ли е в града?

— Ще отървеш ли мангизите ми, да не говорим за племенницата?

— Може да разчиташ.

— Чух, че е някъде тук. Не съм го виждал, но и да го видя, сигурно няма да го позная. Може да си е сменил и пола, ако питаш мен.

— Кажи ми само още едно нищо и никакво нещо. Някой тук знае ли кой е той?

— Еди Коен веднъж намекна, че знае. Само че Еди не може да ти помогне, нали? — Д’Англио издуха още един кръг и погледна невинно към небето. Мъглата вече се бе разнесла. — Струва ми се, че времето ще бъде хубаво.

— Да, денят ще е, какъвто трябва. — Бровак угаси пурата си в стената — две искрящи, черни линии, пресечени като „Х“.

Д’Англио остана, за да допуши пурата си, а Бровак се върна в стаята за залагания. Завари Чарли Топуза, коленичил прекалено близо до коленете на Летисия, прекалено близо. Държеше малка чинийка, в която току-що бе разстлал две ивички кокаин. Летисия упорито клатеше глава.

Бровак се приближи и изрита чинийката от ръцете на Чарли. Тя полетя към стената и се счупи.

Топуза бавно се изправи. С едната си ръка изтупа кокаина от скъпия си костюм, а с другата вдигна бръснача, като го стискаше между палеца и показалеца. Изгледа намръщено Бровак, сякаш се чудеше откъде да започне да реже.

— Прибери го, Чарли — предупреди го Големия Харолд, който се грижеше за залаганията. — Мистър Бровак, стойте настрана от Чарли.

— И през ум не ми е минавало — отвърна Бровак.

Чарли бавно прибра бръснача, а в това време Бровак го улови за китката и я изви, после заби главата му в стената. Дръпна го към себе си, обърна го и го подпря.

— Ако още веднъж се приближиш до нея с тази гадост, ще ти пръсна черепа.

Чарли го чу някъде отдалеч.

 

 

Бровак остави пет от най-хубавите пици, предлагани в заведението на д’Англио, на масата в кабинета на Норкуист и седна. Освен инспектора, там бяха Макс и Франциско. Норкуист се обади на колегите си и те веднага освободиха племенницата с парите.

Все още беше рано. Бровак отиде да си вземе ските.

— Какво смяташ да правиш сега, франк? — попита Макс.

— Бих искал да поговоря с мисис Огъстина Сейдж. Има нещо неясно около убийството в хотел „Топаз“.

— Помогни му, с каквото трябва — кимна Норкуист.

Никой от хората му не знаеше какво прави при тях Франциско Сиера. Докато ядяха пиците си, го гледаха странно. Предполагаха, че Кокала е довел някакъв експерт от чужбина.

— Стана ли ясно, кога ще докарат Милсъм? — попита някой.

— Утре сутринта — отговори Норкуист.

— Какво ще правим с него?

— Ще го заведем на психиатър. Не мисля, че можем да го държим при нас вечно.

— Слушай — обади се друг, — този човек призна, че е Екзекутора, нали?

— Да. Сигурно е застрелял и президента Кенеди.

Всички се разсмяха, освен Франциско, който гледаше през прозореца, към снежните върхове на планините. Макс му беше обещал днес следобед да го заведе горе с лифта, Джон Бровак щеше да му даде урок по ски. Сняг, великолепен сняг.

 

 

Карълайн прекарваше много добре у Джон Бровак със сеньора Робело и децата — и с Брайън. Виждаше се, че децата го обожават. По пътя се бяха натоварили в един магазин за играчки и сега мъжът й беше не по-малко погълнат от влакчетата и количките, отколкото бяха трите малки деца — почти бебета. Двете все още бяха с найлонови гащи. Докато Брайън си играеше, Карълайн обясняваше на сеньора Робело чудесата и начините на действие на първия свят.

Усвояваше бързо и скоро прогони Карълайн от кухнята, за да приготви обяд за всички.

Карълайн мина по стаите, за да събере това-онова, защото този ергенски дворец се нуждаеше от сериозно пролетно чистене, и след това излезе навън да види какво прави Брайън. Беше извел всички деца. Денят бе прекрасен, от тези, които помитат ума ти като метла и прогонват спомените от зимните гадости — нейното собствено, вътрешно пролетно чистене.

Снощи, след като съществото от отвъдния свят си тръгна — Ваджита, понастоящем Лилит — Брайън не успя да се успокои. Каза, че било от стомаха.

— От водата е. Отвикнал съм от химикали.

Тя го заведе на двора, за да го представи на Олга и трите излюпени бухалчета, което изглежда повдигна духа му. След това започна да разговаря с Хаулънд.

— Кой го направи, Хаулънд?

— Х-у-у-у!

— Кажи кой?

Хаулънд избуха уклончиво.

Снощи не правиха любов. Тя искаше, но долови, че той е уплашен, че не е готов.

Довечера? Имаше среща със съдружниците си и кой знае кога щеше да се прибере.

Карълайн се наведе и подаде на шестгодишната Габриела куклата, която беше изпуснала. Момиченцето я пое срамежливо, без да каже дума.

Брайън клекна край нея.

— Gabriala, dice a Carolina; gracias, Senora. Кажи й го на английски, спомняш си.

— Добро утро, сеньора Каролина.

— Бро утро — повтори тригодишното тъжно момченце с големи знаещи очи.

Доста коварно от страна на Брайън, помисли си тя. Да подшушне на Бровак да доведе трите деца, които нямат майка. През цялото време е знаел, че тя не може да роди. Абигейл му го бе казала, той сам призна.

Реши, че трябва да ги научат да говорят и двата езика. Освен това и френски, щом ще живеят в Канада. Испанският на Брайън беше доста добър, но тя пък бе прекарала цяла година в Сорбоната.

40