Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (6)

6
Гнездото на любовта

Скоро след като Уентуърт Чанс предаде парите за гаранцията на служителя в съда, доведоха Бровак от ареста. Държеше връзките за обувките си в ръка и се мъчеше да наниже колана на панталона си.

— Не искат да ме оставят да се самоубия. Е, смятам да изляза навън и да намеря нещо за чукане.

Той изчезна в едно такси, а Уентуърт си купи супа и сандвич за 2,49 долара от близкия помиярник, след което подкара велосипеда към моста „Гранвил“. Имаше среща с клиент — изящната курва Минет Лефльор. Първото му сериозно дело.

Беше го очаквал от дълго време. Седем месеца в окопите заедно с пресичащите на червено, смахнатите и малолетните крадци на бонбонки. Преди няколко дни за награда получи Минет Лефльор. Обвиняваха я, че държи увеселително корабче с проститутки, закотвено на остров Гранвил, малко по-нататък от централната част на града. Оттам изпращала момичета на повикване и рекламирала заведението си тайно.

Уентуърт я бе видял за първи път преди няколко дни в кабинета на Бровак. Беше млада, може би на неговата възраст и изглеждаше ослепително с начервените си устни и алената си минипола. Бровак го бе представил като техен брилянтен сътрудник.

— Минет е обвинена несправедливо, че е курва — обясни Бровак. — Издой я.

— Да я издоя!? — повтори Уентуърт, вторачен в нея, едва чул нареждането.

— Накарай я да ти разкаже всичко. Имената на свидетелите, личния си живот, какво е казала на свинете… всичко.

Лефльор изгледа Уентуърт със съмнение и се обърна към Бровак:

— Все пак вие ще се занимавате с делото, нали?

— Да, в края на краищата, но в момента съм затънал ето до тук. Уентуърт е специалист по подобни ситуации. До следващата седмица трябва да получим пет хиляди.

Тя отвори чантата си и плати веднага, в едри банкноти.

— Бизнесът сигурно процъфтява — отбеляза Бровак.

— Имам отлични аргументи в моя полза — обясни тя.

Бровак дръпна Уентуърт до прозореца.

— Фактите я закопават директно — обясни му той. — Може да се наложи да се откажеш от нея.

Фактите, предадени на Бровак от прокуратурата, се състояха в това, че преоблечено ченге отговорило на рекламата й и посетило плаващия й будоар, при което му била предложена орална стимулация на пениса срещу триста долара. А това беше повече от шест месечни вноски за велосипеда с двайсет и една скорости.

Не пожела веднага да му съобщи какви точно са отличните й аргументи, а настоя да се отбие при нея на местопрестъплението. С разтуптяно сърце и парещо гърло, той се отправи, за да разпита тази греховна сирена в порочния й дом.

Мина покрай модните металностъклени витрини на острова, покрай пазара, по неравния паваж. Намери кейовете, където бяха завързани плаващите къщи. Минет Лефльор го посрещна на вратата с пеньоар, стигащ до началото на бедрата, и с мокра коса. Обясни, че скоро трябвало да се облича, защото очаквала японски бизнесмен за вечеря.

Уентуърт погледна крадешком извивката на бедрото й. Почувства, че коленете му се огъват, но го отдаде на лекото полюшване на лодката. Мястото беше обзаведено с опасен уют, мебелите и украшенията бяха подбрани с безпогрешен вкус. Лениви голи жени ала Матис на стената. На масата — купчина лъскави списания с имена като „Чар“, „Красота“, „Блясък“, „Плам“.

— Какви са отличните ви аргументи? — попита Уентуърт.

Тя посочи към вратата на спалнята си.

— Ела в любовното ми гнездо.

Уентуърт преглътна. Почувства как тестостеронът му бълбука и клокочи. Страхуваше се от порочната й усмивка.

 

 

Този ден Огъстина Сейдж се върна в кантората късно, след като прекара цял следобед в предварителни процедури. Процесът беше срещу един директор на пансион за момчета, преподобния Арнолд С. Дойл, от чиито престъпления — вербално, физическо и сексуално малтретиране — осемнайсетте нейни клиенти се бяха осмелили да се оплачат. Двеста хиляди долара за всеки от тях — нямаше да склони за по-малко.

Потта бе избила на горната й дреха, подмишниците й лепнеха и миришеха на уморено тяло. Реши да постои в помещението за разпускане, както наричаха сауната. Да измие от себе си отец Дойл и не по-малко противния му адвокат Мартин Уесъл.

Нямаше никой от персонала, изглежда и колегите й си бяха тръгнали. Много добре. Не се нуждаеше от още мъжка енергия. Когато постъпи във фирмата, тогава известна като „Померой, Маркс, Макартър и Бровак“, прелъстена буквално от Джон Бровак, за да отиде при тях от клиниката, която обслужваше, все още имаше женско рамо, на което да поплаче. Софи Маркс й липсваше. Тя беше нещо като майка на бърлогата. Напусна, за да стане съдия в провинцията.

Огъстина се занимаваше предимно с граждански дела. Бе занемарила криминалната практика след една странна авантюра, всъщност фарсово влюбване в един обирач на банки, напомнящ донякъде Еръл Флин.

Бог, по своята мъдрост, бе сътворил Огъстина, надарена с добър вкус за всичко останало, освен за мъжете. Джон Бровак. Боже мой! Това бе продължило цели пет седмици. След него лекарят от гинекологическата клиника — само ръце, никакво сърце, никакъв ум и никаква душа. И би трябвало да го докладва за сексуално възползване от пациент. Поради някаква причина именно подобни мъже привличаха Огъстина. Мъже с хубава опаковка, но или побъркани, като Бровак, или кухи отвътре, лишени от всичко, освен от мускули и мъжка суетност.

Все пак, честно казано, нямаше и голям избор. Или всичките свестни мъже вече бяха заети, или се бяха скрили в някоя пещера. Търсеше се: чувствителен, весел мъж, който не страда от: а) мания за величие, б) комплекс за вина, в) криза на самоидентифицирането и който при това не прилича на глиган.

Огъстина беше на трийсет и пет. Стара мома — защо това звучеше толкова ужасно потискащо? Мъжете често остават неженени, защо и тя да не може?

Пусна часовниковия механизъм за парата. Преустроена от суха сауна, стаята за възстановяване беше нещо като малко себеугаждане на фирмата — награда за кросовете на Макартър до парка и обратно и лечебница за махмурлуците на Бровак.

Тръгна към кабинета си, където държеше дрехи за преобличане и по пътя забеляза светлина под вратата на библиотеката. Отвори и видя Уентуърт Чанс, надвесен над купчина книги.

— Колко отегчително, Уентуърт — заговори тя. — Животът е така кратък!

— Видяхте ли Джон? Трябва да говоря с него.

Тя поклати глава.

— Ела да се напариш в сауната.

— Ъ-ъ-ъ. Не знам.

— Може би ще те помоля да ми изтриеш гърба.

Уентуърт пламна и се изчерви. Тя го улови за яката и го изправи на крака, без да почувства съпротива.

— Сложи си кърпа, ако се притесняваш.

Срамежливо, той си сложи. Но свикналата да си угажда Огъстина, която обичаше да чувства как порите на кожата й се отварят, предпочете да седи съвсем гола на съскащата пара. Уентуърт се просна върху пейката със затворени очи. Не смееше да я погледне.

— С какво се забавляваш, Уентуърт? Би трябвало да имаш някакъв живот извън кантората.

— Не е кой знае какво. Едно кино струва колкото половината ми надница.

— Имаш ли приятелка?

— Нямам време за момичета. — Той замълча. — Мисля, че приключих със секса до края на живота си.

— Звучи жестоко.

— Няма да ми повярвате. — Той не обясни.

 

 

Скоро след като излезе от ареста под гаранция, Бровак попадна на една развеселена холандска туристка в някакъв весел бар. Всичко по нея говореше, че е от занаята — златото, приказките, примамливия дъх на опасност. Тя имаше прах, така че Бровак си каза: „Какво пък толкова“. Смръкнаха по малко и той, втренчил вампирски поглед над волана на мерцедеса си, подкара със смях през електрическата гора на парка „Стенли“, по неравния мост „Лайънс Гейт“, нагоре по гористите склонове на Холибърн до билото, където беше къщата на Бровак. Правиха непохватна, дрогирана любов в горещата вана на верандата.

На следващата сутрин холандката се беше изпарила преди той да се събуди, но след като отмъкна към триста долара от портфейла му. Разочарова се от нея и реши повече да не я търси.

Защо не можеше да срещне някоя… просто симпатична? Въпреки че караше трийсет и осмата си година, Бровак все още не беше познал опиянението и страданието на любовта, в сърцето си все още беше девствен и се безпокоеше, че може да си остане такъв. Ами любовта? Какво е тя?

Е, щеше да стои настрана от жените известно време. Докато е в дранголника. Това беше осемдесет и деветият ден от театъра „Нейно величество срещу Уотсън и двайсет съучастници“, „Чудовището“, „Зъбатия ужас“. Заключително представление.

Не искаше да оставя колата си в града, докато е в затвора и затова се обади на Уотсън Дванайсетте пръста, който пристигна с рейндж роувъра си и тръгнаха към съда. Студен ден, дъждът беше като замръзнала каша, а небето — монотонно сиво. Вечната зимна мокротия по крайбрежието. Подтиква хората към самоубийство, помисли си Бровак. Той имаше желание да се самоубие. Да убие Лерой Люки… Е, Лерой Люки можеше да си го завре там, където слънцето не грее.

Погледна на север, където би трябвало да са планините. Бяха скрити зад облаците. Някъде там хората караха ски в мекия сняг. Той трябваше да кара ски. Не да пропилява прекрасния ден, само заради някакъв си нещастник.

Уотсън смръкна малко прах от опакото на едната от шестпръстите си ръце — две допълнителни израстъчета с по една става всяко — и попита Бровак дали иска малко. Бровак отказа.

Уотсън го изгледа стъписано.

— Добре ли си?

— Страшно добре съм.

— Ако имаш нужда от закрила… знаеш… там вътре… мога да се погрижа. — Уотсън имаше приятели. „Там вътре“ означаваше затвора. Не искаше да използва думата, защото знаеше, че адвокатът му ще се почувства зле.

— Не знам защо правя това за вас — промърмори Бровак.

— Мислех, че го правиш за стоте бона.

Това беше сделката. Голяма премия, ако измъкнеше Уотсън. Съдружниците му можеха да продължават да си мислят, че е луд, докато не остави сто хилядарки на масата.

Сделката не беше сключена писмено, но Уотсън беше рядка порода — почтен търговец на боливийски прах. Въпреки всичко имаше и гаранция — документа за собственост на вилата на Уотсън в Коста Рика, която понастоящем обитаваше любителят на птиците, съдружникът му Брайън Померой.

Уотсън беше главното действащо лице на града в кокаиновия бранш и въпреки че въртеше известно количество продукти на канабиса, не се занимаваше с хероин. Хероиновият бизнес се въртеше в Ийст Енд от хората на Тони д’Англио — гангстери от стар тип, разполагащи с доста повече мускулна сила. Напоследък, за ужас на Уотсън, те бяха пуснали на пазара значително количество кокаин.

Докато Уотсън търсеше място за паркиране, Бровак изтича нагоре по стълбите към сградата на съда с нейните стъкла, бетони, алуминиеви тръби, поливани с компютър цветя и няколкото десетки съдебни зали, разрешени в червено или бежово и напоени с човешка пот.

Единственото, за което щеше да съжалява по време на престоя си в дранголника две седмици, месец? — нуждаеше се от почивка, щеше да е разпивката на Лерой след две седмици. Организираше я в един бар на Източния бряг, за да отбележи назначаването си за съдия миналата година. Бровак обичаше тези пиршества и обикновено оставаше единственият, издържал до самия край.

С удоволствие би изпушил една дебела цигара камбоджанска трева, а след това би се впуснал в спектакъла. Дори би могъл да вдигне малък тост, с който да почете садистичните изхвърляния на негова светлост в съдебната зала, но това удоволствие щеше да му бъде отнето и трябваше да се задоволи само с препечените филийки с масло, които даваха в затвора за закуска.

Сержант Евърит Къдлип го пресрещна още на входа.

— Пак ли ще се опиташ да мушнеш прът в колелата, Бровак?

Къдлип беше висок и силен, но прекаляваше с яденето. Горната му устна бе украсена с подрязан мустак. След шест месеца подготовка за този процес, проточил се вече шест години, беше склонен да проявява цинизъм.

— Искаш да те хвърлят в затвора заради онези боклуци? Толкова ли ги обичаш? Или ти дават безплатно кокаин?

— Минах на пепси. — Бровак се опита да го заобиколи, но Къдлип препречи пътя му.

— Ако мислиш, че ще провалиш делото и този път, много се лъжеш. Лерой ще ги закове всичките. Уотсън ще получи дебелата тояга… доживот.

— Да разбирам ли, че си обсъждал въпроса с негова светлост?

— Разбирай, че го знам със сигурност.

След като долови абсолютната увереност в тона му, Бровак се вгледа в него и се намръщи. Сержантът му се усмихна и продължи нататък по коридора. Кофти ченге. Нямаше да е зле да порови малко в миналото му. А със съдията положително си бяха приказвали за процеса. Държаха се един за друг — като приятелчета, които ходят заедно за риба.

Бровак влезе в гардеробната, отключи шкафа си и започна да се преоблича. Черна тога, като испанската инквизиция. Замисли се, после претърси джобовете си. Извади пликче и смръкна малко от съдържанието му. Не смяташе да го прави, но имаше нужда от стимулиране — Къдлип го бе разстроил.

Завари зала 54 препълнена — бяха дошли и двайсетина колеги адвокати, за да видят как аятолаха ще заповяда неверникът да бъде убит с камъни. Точно това искаше Бровак — да се вкамени.

С удоволствие забеляза, че съдружниците му са спазили нареждането да не идват. Макс го бе молил предишната вечер по телефона, но той отказа всякакви услуги. Не, съприкосновението на Брайън Померой със смъртта не бе нарушило психическото му здраве. Нямаше никакъв нервен срив. Дори не знаеше какво е това. Нито пък смяташе да не се наведе, за да вдигне панталоните, чийто колан беше забравил да закопчае.

От кантората присъстваше само Уентуърт Чанс и Бровак забеляза, че изглежда малко по-недоспал от обикновено. Лерой Люки изкачи близо стоте си килограма по стълбичката до своето място и със странно мек тон попита:

— Докъде бяхме стигнали?

Прокурорът Джак Бойнтън разговаряше шепнешком със сержант Къдлип на масата. Вдигна поглед към съдията.

— Сър?

— Можем ли да повикаме съдебните заседатели?

Бойнтън доби смутен вид.

— Моите уважения, ваша светлост, но не остана ли един въпрос от вчера?

— О, да. Мистър Бровак. Разбира се.

Бровак започна да рисува фигурки в бележника си. Люки се правеше, че инцидентът не го е впечатлил особено. Дребен въпрос, останал от вчерашното заседание.

— Мистър Бровак — обърна се към него съдията.

Изправянето отне на Бровак цяла вечност.

— Ваша светлост?

— Не смятам да ви подвеждам за неуважение към съда.

Бровак помисли секунда над чутото.

— Много мило, ваша светлост.

— При нормални обстоятелства бих ви въдворил. Срок от три месеца би бил уместен. Но това ще провали процеса, нали? Клиентите ви ще останат без защита, а не бихме могли да намерим друг адвокат за толкова кратко време.

— Така е, ваша светлост. Това е почти невъзможно.

Любезността в тона на защитника изглежда ядоса Люки, защото в гласа му се прокрадна рязка нотка.

— Но това не означава, че всичко е приключило. След процеса, съдийската колегия ще реши дали да ви позволи отново да практикувате право. Ще препоръчам на мистър Бойнтън да изготви доклад за случилото се.

Бровак вдигна очи към човека, когото беше нарекъл „нещастно педерастче и скапан духач“ и му се усмихна с обич.

— Уверен съм, че мистър Бойнтън ще се опита да бъде обективен.

— Междувременно ще приключим делото — отбеляза Люки. — Трябва да стигнем до някакво заключение.

Бровак погледна сержант Къдлип, но лицето му беше безизразно.

— Въведете съдебните заседатели — нареди съдията.

Бровак въздъхна, свлече се на стола си и се наклони към Уентуърт Чанс.

— Провалихме се. Ще ни мушнат в торбата.

— Може ли да поговорим, когато сте свободен? — попита Уентуърт.

— Изглеждаш малко изтормозен, момче. Какво се е случило?