Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (27)

27
Методът Кундалинга

Уентуърт Чанс прекара по-голямата част от седмицата в ровене из блудкавата супа на документите на Джо Раф, където се опитваше да открие някои наистина основателно заведени дела. Клиентът му имаше лошия навик да завежда дело и за най-малкото, познаваше закона достатъчно, за да докара до лудост всеки държавен служител. Несериозни съдии, неумели пристави, заядливи висши сановници — всички минаваха под бича на многобройните му жалби.

Чиновник, отговарящ за регистрацията на домашните животни, отказал да „предприеме каквито и да било действия“ срещу кучето на съседа. Общински служител, който произнесъл „най-долната клевета“, като нарекъл Раф „досадна гадина“. Мирови съдия, влязъл в заговор срещу правосъдието, като отказал да изпрати призовки на свидетелите.

В събота вечерта, след четиринайсет часа над писанията на Раф, Уентуърт се чувстваше като зомби. Умът му бе пълен с каша от факти, закони и съдебни решения. Раф му бе казал, че си го бива. И Вас си ви бива, мистър Раф.

Въпреки всичко, като последователен идеалист, Уентуърт смяташе, че спрямо Раф е извършена несправедливост. Този тип беше чисто и просто една от дребните досади в живота, камъчето в ботуша на съдебната система. Цената, която трябва да се плати за демокрацията.

Уентуърт бе решен да спечели това дело, дори и с цената на живота си.

Беше седем часа и стоновете и съсканията, идващи откъм стомаха му, настояваха да им обърне внимание, но вече бе прочистил всички шкафове за храна на Бровак.

Излезе навън и се зачуди къде да хапне евтино.

Звездна нощ — вятърът бе прогонил облаците. Април. Април е за влюбените. Но въпреки уверенията на Бровак, че зад волана на мерцедеса Уентуърт ще се радва на повишена привлекателност за противоположния пол, колата досега не бе добавила кръв и плът към еротичните му фантазии. Може би трябваше да приеме поканата на Минет Лефльор да се позабавлява безплатно? Да потърси терапия за мъчителната си срамежливост.

Спомни си, че в „Центъра за осъзнаване на Новата ера“ току-що бяха открили бар за здравословна храна — може би щеше да успее да се нахрани с овесени ядки и кълнове. Мина покрай плаката, обявяващ, че тази вечер Суами Кришнавич ще води семинар върху мултисенсуалното свързване на енергията и някъде от стаите дочу пъшкане и еротични ритмични стонове, докато крачеше към мястото за хранене — няколко маси и столове.

На една от тях седеше млада жена, която приличаше на обладана от духове — на около двайсет, висока, тициановска красота. Дългата й, блестяща черна коса се спускаше над очите. Пишеше нещо в бележник с дебели корици, вероятно дневника й. Вдигна поглед към него и очите й се оказаха дълбоки, притегателни и измъчени. Отново се наведе към бележника си.

Уентуърт си поръча хамбургер със соя и всичко, което даваха с него. Докато чакаше, бавно обърна глава, за да види младата жена още веднъж. Толкова красива и толкова тъжна.

Тя забеляза, че я гледа и този път не сведе очи.

— Как се пише, „неотешима“ или „неутешима“?

— А може би е по-добре „безутешна“?

— Да, май наистина е по-добре. Благодаря.

— Пише се с „у“.

Тя отново се наведе над бележника.

— Няма защо — промърмори Уентуърт под нос. Наоколо нямаше никой друг. Само група мъже с късо подстригани коси и бели престилки разговаряха оживено пред една врата малко по-нататък. Ушите му прониза женски писък — някъде по горните етажи пропъждаха демони.

След малко отново се обърна към момичето.

— Надявам се не пишете историята на живота си?

— Донякъде е точно това. — Изгледа го. — Животът, като литература. Всъщност, аз съм поетеса, но правописът ми е кошмарен… Не съм те виждала тук. За семинара ли си дошъл?

— Не. Адвокат съм. — Това не беше по нейната част, но пък запали интереса й. Когато пристигнаха хамбургерът му със соя и супата й, тя го покани на масата си.

— Посещавам курсове по кундалинга йога. Това трябва да отвори центровете ти, за да може енергията ти да се насочи навън?

Прозвуча му като въпрос, но той не знаеше как да отговори. У нея имаше нещо много секси, спиращо дъха. Това, в комбинация със закръглените гърди, без сутиен, които издуваха блузата й, предизвикваха някакво чувство за глад в долните области на тялото му.

— Какво пишеш?

— Романът на отхвърлената жена?

Оказа се, че се нарича Ваджита. Духовно име, прието наскоро.

— Единият ми герой е адвокат. Може би ще ми помогнеш с образа?

— Аха. Разбира се.

— Той е трагична фигура. Попаднал в свой собствен затвор? Иска да се освободи, но е страхливец и за да се скрие от себе си, работи прекалено много.

— Е, да. Законът е жестока любовница.

Тя си го записа.

Уентуърт не й беше особено полезен за проникването в дълбините на адвокатската душа, но тя го слушаше с внимание и интерес. След като се нахраниха и излязоха от „Центъра за осъзнаване на Новата ера“, навън, в ситния дъждец, той се престраши да попита:

— Прави ли ти се нещо? — Може би, помисли си, трябваше да й платя супата?

Имам мерцедес. Ако искаш, ще се повозим малко, а ти в това време ще ми разкажеш защо изглеждаш толкова тъжна. След това ще те поканя у дома, за да ти помогна за книгата. Какво е мнението ти за горещите вани?

— Къде работиш? — попита тя.

Уентуърт посочи табелата на входа. „Померой, Макартър, Бровак и Сейдж“.

— Моето име го няма. Засега.

Тя прочете надписа и се обърна към него със сияеща усмивка.

— Тук? На горния етаж?

— Всъщност, още съм стажант. Остават ми три месеца, след това ще получа разрешително да практикувам самостоятелно.

Тя улови ръката му.

— А какво ти се прави на теб?

Уентуърт бе твърде стъписан, за да реагира. Долавяше присъствието на лявата й гърда съвсем близо до левия си бицепс.

Попита я дали иска да се повози на колата.

Отидоха до мерцедеса и тя възкликна:

— О, каква сладка машинка! — Секси глас, който накара коленете му да омекнат.

Стигнаха до парка Стенли — хиляда акра дървета, скали, алеи, езера — добре поддържаната и много посещавана пустош между Инглиш Бей и Бърард. Уентуърт мина по дългия път, покрай Проктън Пойнт. Ваджита прерови касетите, за да намери нещо по-шумно и електронно.

— А защитаваш ли клиенти в съда?

— Непрекъснато.

Може би питие преди лягане? Живея в една къща, с изглед към града. Всъщност, от горещата вана на верандата се вижда всичко, чак до летището.

— Къде живееш? — попита тя.

— В една къща горе на хълма. Има страхотен изглед. Искаш ли да видиш?

Отговори, че би било чудесно.

Тръгна към моста Лайънс Гейт и се включи в потока, отиващ на север, двете ленти автомобили, отправили се към предградията там.

— Можем да пийнем по чашка.

— Разбира се. Или нещо друго. — Той я стрелна с очи. Тя му се усмихна с леко отворени устни. — Каква зодия си?

— Телец. Добиче — добави той глупаво и се изчерви.

— Артистичен, егоистичен и чувствен знак. Асцендентът ми не беше ли телец? Това вещае беди? Лошо пише.

— Как се пише „вещае“?

— Добре. В-Е-Щ-А-Е.

Уентуърт се засмя като пиян.

— Защото знам какви са знаците на любовта ни.

Уентуърт за малко да пропусне разклона.

Под звуците на електрическите китари той натисна газта нагоре по пътя и се молеше да не проличи колко е възбуден, когато слезе от колата.

— Харесвам адвокатите — каза тя. — Навремето ходех с един.

Презервативи. Дали Джон държеше такива работи в някой от шкафовете в банята?

Когато видя къщата, момичето възкликна:

— Космическа гледка!

Кога трябва да си го сложа?

Докато подреждаше сцената за прелъстяването — огъня в камината, музика — Уентуърт се преструваше на необщителен, но вътрешно беше напрегнат, възбуден и объркан. Чудеше се как да го направи. Бяха станали такива времена, че едно погрешно движение, един неправилен знак, можеха да те отведат на подсъдимата скамейка за изнасилване. Знам какви са знаците на любовта ни. Харесвам адвокатите. По това можеше да съди, че тя не възнамерява да предявява обвинения.

Занесе чашата, пълна с портвайн от тайните резерви на Бровак, до прозореца, където бе застанала. Отпред се виждаше покритата вана, вкопана във верандата. Ваджита не употребяваше алкохол — само плодови сокове. Уентуърт бе разчитал на малка злоупотреба с упойващи вещества, като средство срещу скрупули… Как се пише „скрупули“ или „скруполи“?

— Твоя ли е? — попита тя. Уентуърт не можеше да излъже.

— Един от шефовете ми отиде да покара ски. Аз я пазя, докато го няма.

— Помислих си, че е нещо такова. Нямаш вид на много богат.

Той се почувства разобличен, но тя го погледна очарователно и му се усмихна.

— Добър ли си?

В какъв смисъл? В леглото? Като противоположност на „лош“?

— Имам предвид, дали си добър адвокат.

— Ами… спечелих награда в университета…

— О-хо-о!

Коленете му се подкосиха. Това „о-хо“ беше като продължителна целувка — дойде от пълните й, заоблени устни.

— Страхотно е — отбеляза Ваджита. — Светлините.

Погледни надолу. Под прозореца. Това е голяма гореща вана.

— Какво е онова там?

— А… Вана с гореща вода.

— Момче, сигурно много страдаш тук.

— Искаш ли да я опиташ? Само че… не съм сигурен, че ще ти намеря бански костюм.

— Не бъди глупав.

След няколко минути Уентуърт се потопи до врата в топлата вода и видя как дългия й десен крак опитва температурата с върха на пръстите.

— Оу! Гореща е.

Видя как кракът се потапя във водата, после другия, космите, корема, гърдите.

Тя се приближи към него. Зъбите й блестяха, напомняха за акула.

— „Аз също се превърнах във река…“ това е от една моя поема. В края има стих, който се римува с този. Познай дали е еротичен. Не знам защо изпитвам това странно нещо към адвокатите. — Тя се изкиска.

Ръката й докосна пощръклелия му пенис.

— О-хо-о! Нали ти казах за знаците ни?

Няколко минути по-късно Уентуърт се гърчеше, проснат на кедровата веранда, докато Ваджита го обработваше с ръце и устни. Тази нощ загуби девствеността си по множеството възбуждащи методи на кундалинга йога.

 

 

На следващата сутрин Макс отиде в хотела на Джак Калико, за да му каже, че е постигнал споразумение с обвинението. Ако подпишеше клетвена декларация във връзка с ролята си при задържането на О. Д. Милсъм, съдът щеше да оттегли обвинението за побоя.

Завари вратата на стаята му открехната и влезе, без да почука. Вътре завари само Ларс Норкуист. Беше извадил комплект малки отвертки и бърникаше в радиочасовника.

— Къде е Калико? — попита Макс. Видя, че Норкуист мушна в джоба си малък метален предмет. — Кокал, това микрофон ли е?

— Не си го виждал.

— Дявол да го вземе, Ларс…

— Съжалявам, Макс. Отвсякъде ме натискат да разреша този случай.

— Значи си чул всичко, което ми каза той?

— Няма да ме издадеш.

Макс се отпусна в креслото.

— Какво се е случило?

— Наблюдението ни над обекта не се оказа съвършено. Нашият човек, който отговаряше за коридора, го е видял да влиза в асансьора. Свързал се е по радиото с онзи във фоайето, а той на свой ред е видял, че асансьорът продължава към подземния паркинг. Там нямаше член на екипа ни.

— О, по дяволите! — успя само да изръмжи Макс.

Членове, наистина! Хубава дума. Това беше катастрофа. Джак Калико, който трябваше да свидетелства срещу Търнбул, бе престанал да му се доверява поради някаква причина.

Цяла седмица го бе доил бавно и внимателно, но Калико постепенно бе престанал да пуска мляко — някъде в тайните кътчета на малкия му мозък се бе породило подозрение, относно мотивите на Макс. Почувства се като глупак. Защо му трябваше да споменава, че наградата от двеста хиляди долара за залавянето на Екзекутора би могла да отиде у него? Щом чу да се говори за убитите адвокати, моментално млъкна.

Това накара Макс да се чуди. Нима Търнбул и Калико — а може би и други от групата на „Ангелите“ — бяха сформирали някакъв наказателен отряд? Под прикритието на карикатурен герой, който изпраща писма до вестниците?

— Калико обаждал ли се е на някого?

— Боя се, че да. Вчера. От автомата във фоайето. Не успяхме да го засечем.

— Значи Търнбул е дошъл и го е взел.

— Така изглежда. Когато нашите хора стигнаха до изхода на паркинга, вече бяха излезли три коли, а пазачът изобщо не можеше да си спомни кой е бил в тях.

— Предполагам, че вече е изпял всичко. Търнбул несъмнено ще надуши какво съм искал да направя.

Макс не го беше чувал от смъртта на Еди Коен. За петък вечерта Търнбул бе представил обичайното си алиби — гледал, заедно с другите „Ангели“, как добрите момчета унищожават лошите по видеото.

— Нищо от думите на Калико не може да се използва в съда, Кокал.

— Търнбул едва ли се досеща за тези юридически нюанси. По всяка вероятност се тревожи, че котката започва да изпълзява от торбата. Ще го следим открито. Ще му покажем заповед за арест на Калико и с това ще оправдаем някое и друго посещение при него. Може би ще го уплашим.

 

 

Помещенията на „Белите ангели“ не бяха луксозни — заемаха първите два етажа на евтин хотел на Пауъл стрийт. Седем от тях живееха там постоянно, а другите идваха отвън, за да получат задачите си от Търнбул в кабинета му.

Когато Макс и Норкуист влязоха, завариха Роджър Търнбул заедно с още няколко души. Не се стресна, когато ги видя.

— Как е днес инспектор Норкуист? — попита той. — О, и Макс Макартър е тук!

Той демонстративно се наведе над разгърнатата върху бюрото му карта на града и престана да им обръща внимание.

— Анди и Йорджи, ще вземете централната части Кингсуей. Имаме оплаквания за някакъв нахален ексхибиционист. — Обърна се към Норкуист и добави: — Напоследък доста ни се обаждат. Хората се безпокоят, че полицията не си гледа работата, но предполагам, че в момента сте заети с други неща.

— Къде е Джак Калико? — попита Макс.

— Да не би да го няма?

Норкуист му показа заповедта за арестуване.

— За Калико ли е? — учуди се Търнбул. — Глупакът му с глупак! Значи ли това, че дължа десет хиляди долара? Е, може би ще се отплатя, като пипна Екзекутора. — Каза го високопарно, като че беше репетирал. — По петите му сме. Обществеността вече изгуби надежда да се справите вие. — Той отново се наведе над картата. — Имаме работа. Можете да почакате вън. Сигурен съм, че Джак Калико ще намине оттук.

— Исках да поговорим — каза Норкуист.

— Този тормоз не ми допада, господа. Аз не съм Екзекутора. Разочарован съм и от теб, Макс. Наех те, за да помогнеш на Калико, а ти работиш срещу него в полза на полицията.

Търнбул отказа да говори повече, а Макс и Норкуист си тръгнаха.

На улицата отвън поставиха кола за следене. Джак Калико въобще не се появи през този ден.