Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (3)

3
Приключение със слаба поетеса

Карълайн Померой се върна от университета у дома с празен поглед след цял следобед, посветен на безнадеждната задача да оцени писмените работи на студентите си по английска литература — Текери, Тролъп и Бронте, английският роман в ерата на суетата. Когато чу по радиото новината, че Брайън е спечелил, донякъде се освободи от напрежението. Когато загубеше, къщата се превръщаше в синкав ад. Мрачното мълчание, скърцането със зъби.

Излезе навън, за да нахрани Хаулънд — бухалът, който се прозяваше, за да се разсъни на клона на крушата, до къщичката си.

— Хайде ставай, преструванко, време да е да се захванеш за работа. Чака те тежка нощ, изпълнена с бухане.

Една сутрин миналата есен Карълайн и Брайън чуха страховито гракане и крякане на гарги зад къщата и когато излязоха, намериха Хаулънд със счупено крило след битката с тях. Двамата обичаха птици Брайън дори бе изкарал курс, наречен „В помощ на птиците“. Превързаха счупеното крило и то оздравя. Разглезен от хубавия живот в северното предградие на Ванкувър, Хаулънд обърна гръб на горите отвъд крушовото дърво и просто остана там — нещо като мързелив роднина, който киснеше в задния двор, в очакване нещо да се случи, в очакване на нощта.

— Тази вечер ще останеш сам, Хаулънд. Имаме билети за „Кандида“.

Хаулънд кимна мъдро.

— Само се надявам, дявол да го вземе, Брайън да не е забравил.

Хаулънд й намигна с разбиране.

— Престори се, че току-що си го уловил, Хаулънд. — Карълайн му подаде парче от заклан заек.

А тяхната вечеря? Тя се върна в къщата и погледна в хладилника, а след това реши претопли някакви останки — щяха да имат време колкото да хапнат надве-натри, после да излязат.

С Брайън наистина трябваше да започнат да прекарват повече време заедно. Напоследък той работеше прекалено много в юридическата библиотека… А когато прекарваше вечерта у дома, се заключваше в бърлогата си с онази гадна криминална книжка, която твърдеше, че пише, а рафтовете около него бяха пълни с меко и твърдосварени образци на жанра, детектив Марлоу, инспектор Мегре, инспектор Мигрена, инспектор Дрън, инспектор Мрън, инспектор Пляс.

Щеше да се отнася с повече доверие към претенциите му за литературно творчество, ако поне събереше смелостта да й покаже шедьовъра си. Общо взето пишещата машина не се чуваше чак толкова често.

И през ум не му минаваше, че и тя би могла да иска да пише. Посещаваха писателския курс заедно, а в края на краищата тя имаше докторска степен по английска литература.

Карълайн сложи съдината във фурната и отиде в спалнята, за да се облече. Обикновена прилепнала полумини пола, в екологичен цвят — зелена, за да отива на смарагдовите й очи. Нека театралната публика разбере, че Карълайн Померой все още има извивки и бедра. Може пък и Брайън да забележи. Напоследък правеше любов някак си отпуснато, така да се каже. Опита се да не мисли, че тя е виновна. Все още бездетна след пет години опити — тя ли е виновна? Неправилно разсъждаване — би казала нейната приятелка феминистка Абигейл Хичинс.

Както и да е, в петък имаше час при гинеколога. Все още не бе казала на Брайън, че си е правила изследвания. Беше на трийсет и една, остаряваше, скоро щеше да е бабичка. Сега или никога. Боеше се, че никога. Бездетна — най-лошото прилагателно.

Брайън закъсняваше ужасно. Докато минутите се влачеха, тя започна да допълва списъка с недостатъците на мъжа си. Защо неговата кариера да е по-важна от нейната, защо трябваше непрекъснато да се състезава? Дори когато гледаха птици, казваше: „Ето една червеношийка. Моя е, аз я видях първи“. Не се омъжвай за адвокат по криминални дела — бе я предупредила Абигейл.

Когато най-накрая Брайън се появи — час преди вдигането на завесата, — храната бе отново залоена. Карълайн потисна гнева си за миг, целуна го на прага и едва издържа миризмата.

— Ти си пиян.

— Е, не може ли човек да отпразнува? Сигурно си чула, че…

— Чух.

— Добре. Какво ще кажеш тогава… Хайде… хайде да излезем някъде да пийнем след вечеря… В „Лъва“? Умирам от глад. Какво е менюто днес?

— Имаше меню.

Брайън наблюдаваше с добродушно объркване, докато тя изсипа залоеното месо в кофата за органични отпадъци, облече палтото си и застана на вратата.

— Съвсем очевидно е, че си забравил. — Зелените й очи хвърлиха мълнии към него. — Ти си егоистично, незряло, немислещо копеле!

Тя излезе и отиде на театър сама.

Брайън си наля два пръста ром и се довлече до задния двор, за да търси утеха при Хаулънд. Бухалът го изгледа отвисоко, с отвращение.

— Не се признавам за виновен, ваша светлост.

Но пред негово превъзходителство съдия Хаулънд Бухала, Брайън не можеше да спечели никаква оправдателна присъда. Странно колко приличаше на шефа на съда. Големите кичури над ушите. Жълтите очи. Мръщенето, властническото кривене на лицето.

Хаулънд завъртя главата си на една страна, като че ли повече не можеше да понесе да гледа недоразумението пред себе си.

— Спечелих делото на индианците! — възропта Брайън и добави под нос: — Най-големият ден в живота ми. Прибирам се у дома, а жена ми и бухалът се държат с мен като с последния боклук!

Той пресуши рома.

— Ще й покажа аз! Ще пиша. — Реши, когато се върне от фриволната си вечер в театъра, да го завари потънал в работа.

— Предполага се, че си мъдър, Хаулънд. Подскажи ми сюжет.

Хаулънд не искаше да го погледне. Брайън подсвирна. Бухалът се обърна към него, изгледа го мръсно и също подсвирна.

— Кой е убил адвоката на паркинга с тъп предмет? Кой го направи, Хаулънд?

— Х-у-у-у — отвърна Хаулънд.

— Да, кой? И защо, и кога? Подскажи ми перфектното убийство.

Брайън се олюля две крачки вляво и докато се опитваше да запази равновесие, се оказа оплетен в един сгъваем алуминиев стол.

Изведнъж Хаулънд се понесе във въздуха и се спусна след някаква полска мишка, която хукна през тревата към бараката за дърва.

Животинчето нямаше никакъв шанс.

— Ти си го направил, Хаулънд!

На следващата сутрин Брайън се събуди, легнал върху завивките с панталон. Ризата му беше свалена, а Карълайн дишаше равномерно до него под чаршафите. Въпреки че беше събота и го очакваше брутален махмурлук, трябваше да се подготви за Хълипсън. Предотврати допълнителните брачни дисхармонии — а те неминуемо щяха да възникнат, защото му се стори, че Карълайн се размърдва и ще се събуди — като се облече и се измъкна през вратата.

Нацупи се. Чувстваше се онеправдан. Хондата му сякаш не искаше да спре пред кантората — продължи към източната част на китайския квартал между кафявите къщички с веранди, с малки зелени дворчета и приличащи на скелети дървета. Спря пред една от тях — там живееха наематели и покривът й уморено бе полегнал на една страна. Бърлогата на Чарити Слоу.

Завари я зад бюрото, под голямата карта на съзвездията. Високата, съблазнителна Чарити Слоу. Голямата мечка.

Чу се как я кани да отиде с него до Чилкотин.

— О, това ми звучи абсолютно муци.

Муци. Какво, по дяволите, значи това? Вгледа се през страдащите си от махмурлука очи в съзвездията — мечка, овен, рак, еднорог. Змия.

Тя го целуна.

— Оу! Брайън, изглеждаш, като че ли някой те е влачил през храсталака. Какво се римува с „пътувам“?

— Флиртувам.

Докато караше към кантората си мислеше: „Какво побъркано нещо! Да поканя Чарити в Нот Лейк! Какво нахалство!“ Имаше чувството, че всички Дядо Коледи и Снежанки от витрините по пътя го наблюдават, че е обсаден от камбанки и светлинки — общият ефект от това беше, че изпадна в още по-мрачно настроение и по-дълбок срам.

Добре, в Нот Лейк, сред студените зимни възвишения на планината Чилкотин щеше да каже на Чарити, че всичко е свършило — край на този незрял опит да докаже мъжествеността си на средна възраст, тази нелепа връзка с мистичната поетеса с неутрален талант.

През неделята с Карълайн се опитаха да поправят щетите, нанесени от конфликта в петък вечерта, като отидоха да броят зимуващите гмурци в резервата за водни птици „Райфъл“. Той първи забеляза зелената чапла сред тръстиките — рядка находка за крайбрежието, доста по на север от зимовищата — и я снима, като с това би Карълайн по точки. Тя го поздрави, но доста хладно. Изглежда и чаплата почувства студа. Погледна ги, намръщи се и отлетя.

 

 

Приходящият съдия, който председателстваше съда в Нот Лейк — залата се използваше от Легиона, освен всеки втори понеделник — беше циничен старец, пред когото Брайън се бе явявал няколко пъти. Когато откри заседанието, той го поздрави за спечеленото дело срещу индианците. Доста храбра постъпка, помисли си Брайън, тук, в Нот Лейк, на неприятелска територия.

Младият обвинител, може би раздразнен от уважението, засвидетелствано на Брайън в началото на заседанието, го дръпна настрана през първата почивка и заяви, че би бил удовлетворен, ако се споразумеят да останат само две от осемте пункта на обвинителния акт. В края на краищата се спазариха само за един — хулиганство, — като прокурорът се съгласи да не възразява срещу условна присъда.

След заседанието Хълипсън си тръгна усмихнат, а съдията слезе от мястото си, за да попита Брайън дали не иска да обядват заедно.

— Сам ли си? — попита той.

Брайън погледна към задния ред, където седеше Чарити и му се усмихваше доста хищно за неговите разбирания.

— Не, не съвсем.

Опита се да измисли някакво извинение за обяда, но съдията му спести усилията.

— Може би вече си обядвал. — Беше я забелязал.

Брайън си спомни, че го бе запознал с Карълайн преди няколко години.

— Приятен десерт — пожела му старецът и намигна дебелашки.

Докато се прибираха към мотела с наетата кола, Чарити го гледаше с прекалено настойчив поглед.

— Определени един за друг? — каза тя. Не беше въпрос. Чарити имаше навика да повишава интонацията си в края на изреченията. — Запознахме се при благоприятно разположение. Между Меркурий и Венера?

Това трябва да свърши, помисли си той.

В стаята си правиха любов енергично, а след вечеря пак — тя беше неуморна, а той влагаше все повече усилия и храброст, докато безпокойството му заради налудничавите й очи, които търсеха в неговите съгласие, хармония и астрална връзка, растеше.

На следващата сутрин, на шосето към летището, се опита с всичката твърдост на душата си да събере кураж и да й каже, че иска да приключи с тази история. Отби в един паркинг на склона, от който се виждаше замръзналия Нот Лейк, спря и се вгледа в чупливата белота на долината и нашареното от шейни езеро. Помъчи се да изрепетира подходящо уводно изречение.

— Чарити… наистина те харесвам… — затърси в ума си подходящо продължение, но млъкна. Чарити задуши думите с устата си, след това се отдръпна и промърмори:

— Знам, знам. И аз те обичам.

Докато се опитваше да избегне пъхащия се в устата му език, ръцете й започнаха да опипват и да търсят, да предизвикват нежелана ерекция.

Притисна се към него. Брайън не разкопча предпазния колан.

— Хайде да правим любов. Докато светът се простира пред очите ни.

За щастие — както си помисли тогава — в този момент зад тях спря друга кола. Не й обърна внимание. Тъмносиня — припомни си го по-късно, — нищо особено, стар шевролет или нещо подобно. Не познаваше марките.

— Не тук, не сме сами.

Но тя вече дърпаше колана му със силни амазонски ръце. Извади пениса му и за секунда се втренчи в него, сякаш обмисляше някаква стратегия, след това изведнъж се спусна отгоре му. Възбуден, но и обезпокоен, Брайън се обърна назад и с облекчение забеляза, че стъклата бързо се запотяват. Къде беше онази кола? Изглежда потегли, защото чу, че дава газ.

Изгубил всякаква решителност, той се отдаде на нетърпеливите й ръце, на напиращия горещ език, затвори очи и почувства как възбудата нараства. След малко мускулите му се стегнаха и той експлодира. Докато тя го изсмукваше, предното стъкло също експлодира.

Обля ги дъжд от стъклени блокчета и Брайън, като насън, си даде сметка, че никакъв оргазъм не е в състояние да счупи стъкло. Усети нахлулият отвън леден въздух и разбра, че Чарити пищи.

По-късно си спомни объркването си — дали трясъкът беше от изстрел или защото се счупи стъклото? А може ли стъкло на кола да се счупи самичко?

Видя голямата влажна уста на Чарити — тя пъшкаше, мъчеше се да си поеме дъх. По блузата й имаше сперма, а в косата й блестяха стъклени парченца. Но нямаше кръв, нямаше кръв. Изкрещя й да стои спокойно, даде газ и гумите просвириха на осоления асфалт. Подкара нагоре по възвишението, спусна се от другата страна. Вятърът го шибаше по лицето през счупеното стъкло, панталоните му бяха смъкнати почти до коленете. Правата отсечка след това взе с опасна скорост.

В долината мина покрай скрит радар и въздъхна облекчено, когато видя светлините в огледалото и чу сирената — полицейската кола ги настигаше. Натисна спирачката и спря на банкета.

Полицейската кола също спря и Брайън хукна към шофьора, който пишеше нещо в бележника си, без да го погледне.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка?

— Някой стреля по мен.

Полицаят вдигна очи, видя парченцата стъкло, които украсяваха сакото му, после плъзна поглед надолу.

— Панталонът ви е разкопчан, сър — отбеляза той и слезе от колата.

Брайън вдигна ципа си с премръзнали пръсти, а полицаят отиде да огледа счупеното предно стъкло. Чарити също излезе и трепереше от студ.

— Може да е било камък — каза полицаят.

— Може да е бил куршум — отвърна Брайън.

Полицаят заразглежда вътрешността на наетата кола и след малко излезе, стиснал в ръка оловния куршум, който се бе забил в пластмасата.

Докато чакаше да го свържат със старшия офицер, попита Брайън:

— Има ли причина някой да иска да ви застреля?

Брайън се замисли. Някой болен пуритан, несъгласен с френската любов на публично място? Не. Някоя корава глава от Нот Лейк… делото на индианците… някой го беше проследил от града…

— Аз съм адвокат по криминални дела — каза само той.

Полицаят кимна, сякаш това бе достатъчен мотив.

— А тя? — Хвърли оценяващ поглед на едрогърдата любовница на адвоката, която стоеше край тях и трепереше от студ. — Може би става дума за ревнив приятел или съпруг?

— Не мисля.

Полицаят покани Чарити Слоу да се качи в колата му.

— Ще трябва да вземем пълните ви показания.

Брайън почувства, че му призлява. Досещаше се кой би искал да го убие. Но как, по дяволите, щеше да обясни това на Карълайн?