Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (13)

13
Екзекутора

На следващия ден фирмата позволи на полицаите да поровят из скришните места в кабинетите, но преди работно време. Освен това инспектор Норкуист искаше да прегледа делата на Бровак, за да потърси улики срещу някой, който би могъл напоследък да му е вдигнал мерника, но Бровак отсече:

— Няма да стане, Кокал, стари приятелю.

Норкуист остави двама души в приемната да следят за убийци и доставчици на бомби. След това с Бровак отидоха при Макс, Огъстина и Уентуърт, които ги очакваха на съвещателната маса в библиотеката.

Бровак седна до стажанта и го прегърна възторжено.

— Навременното предупреждение на Уентуърт ми помогна да не губя никакво време, а веднага да се заема със спасяването на десетина живота. Един ден ще трябва сериозно да се замислим за повишението му.

Макс отбеляза, че Бровак тази сутрин изглежда удивително весел за човек, чиято глава едва не е била отнесена от бомба.

Бровак отвърна, че съществената дума била „едва“. Затова бил удивително весел.

— Кой иска да те убие? — попита флегматичният Норкуист.

— Люки — отсече Бровак.

— Дръж се сериозно — каза Огъстина.

— Мистър Лерой Люки, бъдещ бивш съдия. Призови го за разпит, Кокал.

— Нямам намерение да правя това.

Предната нощ Бровак бе попитал келнера:

— Да не би онзи човек да беше около метър и седемдесет, червендалест, с подпухнало лице и дебел в средната част?

Малко по-нисък, според келнера, без да е сигурен. След това се замисли и се съгласи, че изглеждал горе-долу така. Във всеки случай, среден на ръст. Дебел, наистина, но можело да се дължи и на подплънки, защото май брадата и мустаците му били фалшиви. Също и косата. Висок, писклив фалцет, но не било изключено и да се е напрягал умишлено. Бил с очила, като се замислел. За шлифера бил сигурен. Кафеникав или сив, но не съвсем бял. Всъщност, видял го само за секунда.

Твърде много се е съсредоточил върху стодоларовата банкнота, реши Бровак.

— Хвани съдията, Кокал — каза той гласно.

— Джон — обади се Макс, — не, че вярвам на нелепата история, която разказваш, но, все пак, как според теб Люки е разбрал, че си в заведението на Арчи?

— Някой сигурно му е казал. Не знам. С Къдлип са първи приятелчета, а в другата зала е имало двама от неговите хора. Уентуърт ги е видял.

Уентуърт кимна. Все още лицето му изглеждаше пепеляво — миналата нощ не бе мигнал.

— Проверих ги — отвърна Норкуист. — Излезли са известно време преди да дойде бомбаджията.

— А какво изобщо са правели там?

Норкуист сви рамене.

— Те са от отдела за борба с наркотиците. Онзи ресторант е бил пълен с техни клиенти.

— А кой — попита Бровак — им е поверил тази жизненоважна задача?

— Сержант Къдлип.

— Къдлип — възкликна Бровак и се плесна по челото с длан. — Хвани него.

Да, разбира се, помисли си Бровак. Жертва на синдрома на професионалната депресия. Шест години се поти върху най-големия случай в живота си и накрая — нищо. А след кръстосания разпит в петък се бе превърнал в посмешище на всички.

Покойният Артър Бестърман също го бе нарочил за нещо.

— Защо Къдлип? — попита Норкуист.

Бровак не отговори, а се обърна към Уентуърт:

— Напомни ми после, искам да ти поръчам нещо.

— Имаш ли някакви реалистични идеи, Бровак? — настоя Норкуист.

— Казах ти кои са според мен основните заподозрени. Освен тях, всички други са ми приятели.

— Струва ми се, че трябва да се запитаме дали тези покушения срещу адвокати са свързани помежду си — каза Норкуист. — Бестърман, Бровак… вашия съдружник Померой… Той все още се крие… къде беше… в Коста Рика? Получихме молба за сведения от тамошната полиция.

— Защо, по дяволите?

— За потвърждаване на самоличността. Изглежда се е настанил в къщата на Уотсън Дванайсетте пръста.

— Това не е известно на широката публика.

Норкуист кимна.

— Ще си мълча. Хайде, чака ме работа. Ще ви се обадя, ако има нещо. — Той стана и излезе.

— Боже! — възкликна Макс. — Май ще е по-добре да скрием и Джон.

— Няма начин. Не отивам никъде, докато не разбера кой се опитва да ме убие. Да не мислите, че ченгетата ще го хванат? Те ще пазят своите, това е ясно. Люки и Къдлип, казвам ви. Напълно способни са на подобен ход.

— Джон, побъркваш се.

Бровак се изсмя подигравателно на наивността им и взе куфарчето си. Отвътре извади папките с оплакванията пред полицейската дисциплинарна комисия.

— Хлапе, ето каква е задачата ти. Искам да разбереш всичко около това нещо.

Уентуърт се втренчи в бележката, в която ставаше дума за оплакването на Бестърман от сержант Къдлип.

— Дисциплинарната комисия — кимна Бровак. — Бестърман се е канел да направи официално оплакване срещу Къдлип или от свое име, или от името на някой клиент. Затова Къдлип го е убил. О… между другото…

Той извади от куфарчето си и пачките, които му бе дал Уотсън, махна едно от ластичетата и разпери парите като ветрило върху масата.

— Награда за специално постижение от моя клиент с дванайсетте пръста. Петдесет хиляди и имението в Централна Америка за добавка. — Бровак седна на стола с ръце зад тила си. — Това е другата причина да съм неочаквано радостен.

Никой не проговори в продължение на няколко секунди.

— Слушай, за повишението — обади се Уентуърт.

Макс го предупреди:

— Уентуърт, алчността не е търсено от нас качество у хората, които може би се стремят към постоянна работа в нашата фирма.

Това беше първият намек, който чуваше, че има вероятност да го оставят във фирмата. Все още имаше надежда.

— Мога ли да ги пипна? — попипа той с обич гърба на една от по-малките банкноти — петдесетачка. — Боже, досега не съм виждал такава.

— С тези пари ще можеш да отидеш на почивка за известно време, Джон — отбеляза Макс.

— Джон Бровак никога не бяга от враговете си.

— Възползвай се, дявол да го вземе. За следващите три месеца не си поемал никакви сериозни ангажименти. За дреболиите ще се погрижи хлапето.

Бровак погледна през прозореца. Денят беше удивително студен. Планините насреща имаха снежни шапки. Говореше се, че на Уислър имало два метра и половина сняг.

— А може би съм си заслужил малка почивка. — Реши да отиде в Сноу Вели. Аспен. Където снежните зайчета подскачат.

 

 

Преди да отиде в съда този следобед, Уентуърт щеше да се побърка от притеснение. Обвинителят бе присъствал на събирането в „Тропикана“ и бе добре запознат с „много добрата“ защита на Минет Лефльор.

Уентуърт въведе Минет в залата, каза й да не се признава за виновна и поведе обвинителя и съдията който също бе присъствал на празненството в тържествен менует около смущаващия, невъзможен за споменаване факт, че не само един уважаван съдия, но и други достойни граждани са се представяли като кинозвезди в поредицата реалистични филми на Минет.

Призна всички факти около клиентката си, а после възрази, че плаващият й дом не е свързан със сушата и се намира в канадски териториални води, но не и на територията на град Ванкувър, както се твърди, така че един много съществен момент от обвинението остава непотвърден. Съдията се направи, че разсъждава върху юридическия казус, а след това остави искането на обвинителя без последствия.

Минет млясна на адвоката си една гореща целувка и му съобщи, че може да отиде при нея, за да се позабавлява безплатно. Уентуърт се изчерви и отклони поканата, след което си тръгна. За щастие, когато един симпатичен възрастен човек го спря на вратата, ерекцията му бе започнала да се успокоява.

— Добра работа, млади момко.

— Благодаря — отвърна Уентуърт.

— Раф — каза онзи. — Името ми е Джо Раф.

Уентуърт извади ръката си от джоба и стисна лапата на Раф. Беше го виждал в съда и реши, че е някой от служебните адвокати.

— Работите при „Померой, Макартър“ струва ми се?

— Карам стажа си при тях и се уча.

— Едва ли човек може да попадне на по-добро място.

— А вие сте от…

— От „Раф и компания“. Аз съм Раф, аз съм и компанията. Е, трябва да вървя. — Той се засмя и се отдалечи.

Изпълнен със задоволство от похвалата на практикуващия колега, Уентуърт подкара велосипеда си към дисциплинарната комисия на полицията, за да изпълни поръчката на Бровак.

Жената в приемната веднага разпозна почерка си на бележката. Наистина Бестърман бе искал празен формуляр за оплакване, но тя не помнеше срещу кого, нито пък дали е казал нещо особено.

След това се качи отново на велосипеда си и се върна в Гастаун, като мина покрай отрепките около паметника на площад „Виктория“ и се промъкна между пияниците и празните бутилки в Пиджън парк. Тук, на няколко пресечки от кантората на Померой и Макартър, някога се намираше офисът на Артър Бестърман. Съдията бе наредил всички документи на убития да бъдат освободени и предадени на младия адвокат, който бе купил практиката му. Уентуърт го познаваше от няколко срещи в съда.

— Да, по пощата наистина дойде празен формуляр за оплакване — каза адвокатът. — Да пукна, ако знам обаче към кое дело да го приложа. Ерика някоя си… Ерика Андерсън, секретарката на Бестърман… не знам къде е сега… е имала своя собствена система. Искаш ли да прегледаш старите папки?

Само една от тях привлече вниманието на Уентуърт. Беше надписана „Розалинд Финч“. Небезизвестно име. Розалинд беше една от „двайсетте други“, една от четирите обвинени заедно с Уотсън жени. Бившата му приятелка.

Вътре имаше само копие от присъдата и формуляри с искане за служебен защитник. Очевидно Артър Бестърман бе определен да поеме защитата на Розалинд Финч малко преди да умре миналия юли. Една бележка, залепена от вътрешната страна на предната корица, даваше да се разбере, че е загубил клиентката си не поради смъртта си, а поради някаква друга, неизвестна причина.

Бележката гласеше: „Папката да се приключи, да се предяви сметката на «Обществото за правни услуги». Да се провери Къдлип.“

Да се провери Къдлип?

Проверил ли го е?

Когато „Чудовището“ бе открито миналия септември, Роузи Финч бе получила за защитник не полунекомпетентния Бестърман, а Уейн Буруда — всепризнат за най-лошия адвокат в цялото Западно полукълбо. Но защо Бестърман бе оставил клиентката си малко преди да умре?

Уентуърт се обади в „Обществото за правна помощ“.

— Получено е искане от Артър Бестърман за оттегляне от делото.

Само това личеше по документите.

Секретарката му, Ерика Андерсън, вече не живееше на стария си адрес и бе сменила телефонния си номер.

По-късно през деня, Уентуърт придружи Бровак до летището. Беше се отпуснал до него на седалката в мерцедеса му. Тази хубава кола му харесваше и докато се возеше, през главата му минаваха следните мисли: „Отивам до летището с Дон и след това някой ще трябва да прибере мерцедеса в гаража. Изглежда това ще съм аз, Уентуърт Чанс“.

Бровак пушеше хаванска пура и между дърпанията разсъждаваше: „Сега си спомних. Бестърман се появи няколко пъти в съда от името на Роузи Финч. Щеше да спечели много пари, по хилядарка на ден, задето лъска дъното на панталоните си. Значи трябва да е разбрал, че Къдлип готви нещо и затова се е отказал от делото. Може и Роузи да му е казала нещо, което не е имал право да разгласява.“

Минаха покрай оградените с жив плет къщи в Шонеси, а след това по Гранвил стрийт. Чистачките не спираха да се борят с неспиращия напоителен дъждец. По клоните на дърветата вече се виждаха пъпки — пролетта тихомълком идваше.

— Уотсън е плащал за адвоката й до миналото лято, защото са живеели заедно. Тя е започнала да прави мили очи на един от клиентите му, той се е ядосал и я е изпратил да си търси служебен защитник. Роузи Финч… може би трябва да й се обадиш… да поговориш с нея. — Бровак изтърси пепелта в пепелника.

— Къде да я открия? А… имаш ли нещо против да поотворя прозореца?

— Говори с Буруда. Би трябвало да знае къде е клиентката му. — Бровак примижа сред облака дим и се замисли. — Може би Роузи Финч е казала на Бестърман нещо за Къдлип, което ченгето не е искало да излиза наяве и затова му е видяло сметката. Може би Къдлип си мисли, че аз знам за какво става дума. И затова да се е опитал да ме очисти.

Леко замаян, Уентуърт свали малко стъклото и пое чист въздух.

— Къде отиваш, Джон?

— Да си търся щастието. Реших да бъда честен и да освободя системата от присъствието си за известно време. Ще намеря някоя сладурана, в която да се влюбя. Междувременно искам да отидеш да живееш у дома, така че да си ми подръка, ако се наложи да ми съобщиш нещо.

Уентуърт се замисли — топла вана, камина, изглед към залива и Пойнт Грей. Но след това му хрумна друго — чакай малко.

— Джон, не смятам, че къщата ти е безопасно място.

— Той няма да тръгне да се занимава с някакво си дребно стажантче. Къдлип иска моята кожа.

Когато колата премина моста към острова и продължи нататък към летището, Бровак отвори жабката и каза:

— Всички документи са тук. Колата е твоя, докато се върна.

— Сериозно ли?

— Пофукай се малко с нея. Ще си хванеш някоя мацка.

Мацка. В основни линии познанията на Уентуърт по въпроса се изчерпваха с няколкото часа гледане с изцъклени очи на видеокасетите на Минет. Зачуди се какво ли би било да си хване мацка.

 

 

На следващата сутрин вестник „Ванкувър Сън“ помести факсимиле на бележката, която редакцията бе получила предишния ден. Беше предупреждение, написано с изрязани от заглавия на вестници букви.

„Покровители на престъпността — гласеше то, — пазете се от меча на справедливостта. Божият екзекутор ви е отредил смърт.“ Отдолу се четеше името на Бестърман, отбелязано с червен маркер.

Следваха Померой и Бровак, без никакъв белег.

Виждаше се и изрязан от страницата цитат от Библията, трийсети стих, седма глава от Евангелието на Лука: „А фарисеите и законниците отхвърлиха волята Божия спрямо себе си“.

Най-долу се мъдреше това, което би трябвало да е подпис: „Екзекутора“.