Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (42)

Обратен измамник

В продължение на няколко мига Лупо и Норкуист останаха един срещу друг с насочени пистолети. Всички други бяха замръзнали на местата си, сякаш уловени в стоп кадър. Лупо приличаше на котка — нащрек, готов да скочи. Или да стреля.

— Инспекторе, моля свалете пистолета. — Тонът беше приятен, дори мил, по някакъв зловещ начин. — Уверявам ви, че рефлексите ми са по-бързи от вашите. Следя пръста ви върху спусъка, а очите ми са много добри. Може да стреляме и двамата, но аз смятам да умра в Пенсилвания. Куршум или електрически стол, няма значение.

Норкуист не реагира. Стоеше точно пред прозореца, а между завесите имаше пролука от десетина сантиметра.

— Мисля, че предпочитам куршум. Пистолетът ми е насочен точно между очите ви, сър. Наистина изглежда наведен, но преценете ъгъла. Имам шест патрона и смятам да ги използвам всичките. Говоря напълно сериозно.

Никои не помръдваше. Съдружниците, Уентуърт и Летисия бяха като живи статуи. Мисис Колинс стоеше с увиснала челюст, стиснала в ръце поднос с празни чаши. Франциско усещаше болката в крака си и екота на тишината.

Това не беше в сценария, помисли си той. Икономът не трябваше да е в стаята по време на тази финална сцена. Преди това, да. Тогава трябваше да чуе приказките за Къдлип и Люки и да се успокои. Изчака го да излезе от стаята, преди да го назове. Не видя кога се е върнал, вероятно защото беше заслепен от суетността си, от играта пред публиката. Докато предвкусваше момента на голямото разкритие, бе пренебрегнал възможността Лупо да се върне в стаята. Във всеки случай Лупо го бе изиграл. Не носеше пистолета си досега, но всъщност е успял да го мушне под бара.

— Инспекторе, моля да свалите служебния си пистолет. В противен случай ще ви убия — заплаши Лупо. — Пуснете го. Не се навеждайте.

В този момент мисис Колинс припадна. Строполи се на килима, а празните чаши издрънчаха наоколо. Лупо не отклони поглед от Норкуист, но видя, че Огъстина отива, за да помогне на прислужничката.

— Съжалявам, мис Сейдж, но трябва да останете седнала. Никои не бива да мърда. Инспекторе, ще броя до три, но мога да се откажа и на „две“.

Норкуист пусна пистолета си на пода.

— А сега ви моля най-учтиво да не мърдате. — Лупо свали някаква лепенка от дръжката на пистолета си. — Предполагам, че някъде зад този прозорец се крие снайперист. Забелязах, когато дръпнахте завесите преди малко. Сега ви моля да продължите да ме скривате от погледа му и в същото време да дръпнете завесите. Не се обръщайте с лице към него, за да не можете да му дадете знак.

Норкуист изпълни нареждането бавно и демонстративно.

— Благодаря ви.

Франциско се притесни за Бровак, чиито очи шареха из стаята. Защо? Какво търсеха? Опасна възможност за физическо противодействие?

Лупо взе един нож за хранене и прецени тежината му с ръка.

— Стремил съм се да се поддържам във форма през годините и мисля, че не съм загубил нищо от някогашните си умения. — Той улови ножа за острието и рязко го хвърли към масата. Заби се в един портокал.

— Това беше добре — отбеляза Бровак. Беше първият, който се осмели да проговори.

Лупо сякаш се изненада от комплимента.

— Да, е, благодаря. Не съм с две леви ръце.

Бровак реши да не предприема нищо прибързано. Правилният подход беше да не пита този тип дали предпочита да хвърля или да хваща. За разлика от шефа си, той можеше и да не е запален любител на бейзбола. Реши да изчака, да издебне удобен момент.

Лупо въздъхна дълбоко и започна странен монолог:

— Петнайсет години да живееш друг живот… Перука, изкуствени зъби, оцветени контактни лещи… Петнайсет години да се преструваш на обратен пред приятелите на съдията… Тези типове наистина срещат огромна нетърпимост. Струваше ли си? Имах добра работа, свестен работодател, добро скривалище. Да избегнеш електрическия стол цели петнайсет години… струва ми се, че това все пак е нещо.

Мисис Колинс се свести, но остана да лежи на пода с отворени очи. Дишаше тежко.

Лупо се усмихна на Франциско.

— Не ви заблудих, нали, капитан Сиера? Да, предположих, че нещо ще се случи, когато не открих гумените ръкавици, които бях оставил в гаража. Свалихте ли отпечатъците от тях?

Франциско чу собствения си глас — удивително спокоен.

— Да.

— Добра идея. Обръщаш ги наопаки и получаваш пълен комплект. Да не би да го прочетохте в някоя книга?

— Да.

— Това беше единственото нещо, което не можах да променя. Отпечатъците. Еди Коен отхапа парче от едни наистина хубави ръкавици. Наложи се да ги изгоря. — Той стисна със зъби един от пръстите на ръкавицата на лявата си ръка и дръпна. Нокътят на кутрето му беше лакиран с червен лак. — Това е за подсещане. Нещо като конец, завързан на пръста, само дето не се вижда. Свалях ги единствено за…

— Масажите на съдията — обади се Франциско.

— Да, сър. Но не е ставало нищо.

— Не е — повтори Франциско.

— Знаете ли… аз не съм хомосексуалист.

— А, да, разбирам. Естествено.

— Мога да говоря като тях… Женствено…

— Да. При разговора с Търнбул, например — каза Макс.

— Точно така. Аз се обадих. Аз направих абсолютно всичко. Съвсем сам. Всъщност, направих повече, отколкото трябваше.

Франциско се опитваше да разбере що за човек е този. Виждаше, че се опитва да удължава нещата, да говори. Хрумна му, че Лупо иска да получи някакво признание за уменията и постиженията си. Нарцис. Не, по-лошо, психопат, горд, без чувство за вина. Онези от ФБР го бяха нарекли „смахнат“.

— Смятах, че е добра идея да подхвърля онези неща в кофата за боклук. Исках да помогна на Куентин… съдията, да получи мястото в Отава, към което толкова се стремеше. Смятах, че ще злепоставя другия конкурент. Нямах представа, че решението вече е било взето. Трябваше да ми каже. — Той сви рамене. — Няма значение. Мис Сейдж споделяше със съдията всичко и аз имах възможност да подслушвам, така че знаех кои са заподозрените. Куентин също говореше с мен за това. Ние сме приятели, независимо, че съм само иконом и шофьор. Не, не, не в интимен смисъл.

— Но, Джеймс — обади се Бровак, — изпълнението ти беше страхотно. Наистина мислех, че си лява резба.

Лупо очевидно не долови никаква ирония.

— Както виждате, аз съм напълно нормален. Мистър Бровак, все пак искам да знаете, че никога не съм искал да ви убивам. Гранатата нямаше да избухне само при изваждането на предпазния щифт. Трябваше и да се удари в нещо.

— Облекчение е да го чуя — отвърна Бровак.

— Капитанът беше прав. Нямах никаква нужда да ви навредя. Всичко беше украшение за по-късно.

— Разбира се. Приемам това обяснение.

Присъстващите, както забеляза Франциско, негласно се бяха включили в неговата игра и отговаряха на озадачаващото за този човек желание да се харесва.

— Аз се възхищавам от него — каза Лупо.

— Всички се възхищаваме — обади се Макс.

— Той се оказа, където трябва, когато най-много имах нужда от него.

— Преди петнайсет години. Когато бягахте.

— Да. — Изражението на Лупо стана замечтано. Погледът му омекна. След това изведнъж се овладя. — Но той не знаеше кой бях.

Телефонът иззвъня.

— Мис Сейдж, вдигнете, моля. И ако е възможно… дръжте се естествено.

Иззвъня още два пъти, преди Огъстина да успее да накара омекналите си колене да се раздвижат. Беше Куентин.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Слушай, можеш ли да се обадиш след малко? Дойдоха едни приятели. Всичко наред ли е при теб?

— Да. Печелим на бейзбол.

Тя се засмя — прекалено нервно — изчурулика някакво сбогуване и затвори.

— Трябваше да отидете до Отава с него, мис Сейдж. Наистина… да останете вкъщи в такъв прекрасен ден… Мога ли да ви предложа още нещо за пиене?

— О… — Огъстина се стресна. — Не, не. Благодаря.

— Съдията добре ли е?

— Да — отвърна тя. — Добре е. Гледа бейзболен мач.

— Така си почива, но това е похабяване на един от наистина големите умове. — Лупо разхлаби вратовръзката си и дръпна яката на ризата. — Този кобур наистина беше неудобен. Ноктите на Олив Климчук бяха остри. Трябва да видите драскотините.

Всички се размърдаха неспокойно. Личеше си, че инспектор Норкуист, който не бе отронил и дума през време на цялото изпитание, също се мъчеше да отгатне що за човек е Лупо. Макс и Уентуърт седяха един до друг на канапето с гръб към него, но от време на време можеха да се обръщат през рамо. Пред Огъстина горяха две цигари. Летисия стоеше със затворени очи и наведена глава, бе скръстила ръце в скута си.

— Както и да е. Капитане, бих искал да знам как се сетихте за мен?

Франциско се замисли как да реагира. Във всеки случаи не трябваше да престава да говори, да запази присъствие на духа, както се казва. Да бави нещата и да се надява. Какво възнамеряваше да прави Лупо?

— Беше странно. О, да, в началото не попаднах където трябва, мистър Лупо.

— Всъщност, вече свикнах да ме наричат Гудуинкъл. Джеймс, ако предпочитате.

— Добре, Джеймс. Приятелят ми пише криминален роман. Неговият убиец се оказва човек, свързан с един съдия — литературно хрумване. Така го нарекох. Трябва да призная, че в началото и аз мислех за сержант Къдлип, приятелят на съдия Люки. След това се замислих за вас. Всъщност, стана съвсем случайно.

Брайън. Къде беше той? Дали хората от специалния отдел не го бяха спрели? А дали подозират, че тук вътре нещата са се объркали? Беше им наредено да не влизат, ако не получат знак от инспектор Норкуист през прозореца.

— Но вие взехте ръкавиците от гаража. Трябва да е било нещо повече от някакво си хрумване.

Хрумване, да, помисли си Франциско. Но постепенно се натрупваха дребни подробности — Огъстина бе проявила нервност, заради реакцията на Ръсел на думата „шантаж“; абсолютната всеотдайност на шофьора към неговия шеф. Все пак нищо не можеше да бъде потвърдено, преди да се обади доктор Шварц. Близо милион долара в тайна сметка. Всъщност, там бяха отивали парите от шантажа.

Норкуист се отдалечи от прозореца.

— Моля, останете до прозореца, сър. С лице към мен.

Норкуист се върна. Той също се чудеше какво правят тримата от специалния отдел навън. Уговореният знак беше дръпването на завесата. Нямаше да го направи, освен ако не се наложеше.

— А какъв, според вас, е бил мотивът ми, капитан Сиера?

Всеки отговор би могъл да е опасен — Франциско си даваше сметка за това — и да възпламени бомбата Хюи Лупо.

— Кажи му — обади се Норкуист.

Франциско се надигна на лакът и се вгледа в хладните очи на убиеца.

— Открих някои връзки, така да се каже. Мистър Коен и мистър Уесъл са били съдружници. Коен някога е работил при мистър Ръсел и е поел мистър д’Англио като негов клиент. Олив Климчук е работила във фирмата на Уесъл и е била любовница на съдия Ръсел.

— Съдията няма нищо общо с това — каза Лупо. — Кълна се.

Пауза. След малко Франциско продължи съвсем тихо:

— Мисля, че не казвате истината, Джеймс. От уважение към него.

Лицето на Лупо се изопна.

— Кажете ми какво знаете, капитане?

— Знам всичко, разбира се. Можете да ме поправите, ако желаете.

— Не е изключено.

— Трите основни жертви, Коен, Уесъл и Климчук, са шантажирали съдия Ръсел.

— Откъде знаете?

— Днес следобед Огъстина ни разказа за едно парче земя, което е било пререгистрирано срещу подкуп. След това съдията го е продал със солидна печалба.

Лупо погледна Огъстина с укор.

— Мис Сейдж, можете да го приемете за дръзко от моя страна, но не смятате ли, че не е правилно да повтаряте пред чужди хора нещата, които съдията е споделил с вас поверително? — Той се прокашля нервно. — Извинете ме. Може и да греша. Вероятно са ви принудили да го направите.

Франциско реши, че е странно този човек да изпитва неудобство да отправи и най-мекия упрек към Огъстина. Сякаш си даваше сметка, че като прислужник няма право на това. Срещна очите й и видя едва доловимото й кимване.

— Това бе установено бързо — каза Франциско. — Очевидно съдията е спечелил от онази земя, но не и огромната сума, за която твърди, че е в основата на богатството му. Не. На известен етап от връзката им Олив Климчук е научила една друга тайна.

— Ако е това, за което мислите, лъжете се! — извика Лупо.

— А кое е то, Джеймс?

— Между нас нямаше нищо. Не в този смисъл!

— Имам предвид по-ужасна тайна.

— Е, кажете ми я.

— Моля, говорете по-тихо.

— Просто ми кажете.

Колко сервилно се държеше този лакей на съдията. Като мекотело, Франциско се зачуди, дали между угодничещия Джеймс и благородния Ръсел не са се развили някакви робско господарски отношения, които да представляват интерес за психолози и психиатри.

— Смятам, че Коен и Уесъл също са получили своя дял от измъкваните с шантаж пари — каза той. — Мисис Климчук е спестявала своите за черни дни. Всеки е получил поне по милион долара и съдията не е бил в състояние да спре кранчето сам. Трябвало е да се изпрати водопроводчик. Това сте вие, Джеймс.

— Съдията нямаше понятие какво правя.

— Бих искал да можех да повярвам в това, но има пръсти, които сочат към него. Или би трябвало да кажа, че съдия Ръсел е сочел с пръст различни хора. Използвал е мис Сейдж, за да предаде на властите, че Евърит Къдлип е имал мотив да убие Бестърман. Подсказал й е как да принуди обвинението да се съгласи на малка присъда за крадците на бебета, което пък на свой ред е предизвикало възмущението на хората от двете адвокатки. Когато Джон Бровак е заговорил за шантаж, съдията е отклонил подозренията към Къдлип и Люки.

— Фантазирате, капитане. Аз убих тези… тези отрепки и го признавам. Направих го заради съдията, но той не знаеше нищо. Той дори нямаше представа кой съм аз.

Франциско долови, че Лупо излиза от равновесие. Беше започнал да се поти. Как би могъл да си го обясни? Този човек отдавна беше пропилял живота си. Очакваше го екзекуция. И въпреки това, продължаваше да упорства. Когато, най-накрая, разбереше, че няма как да спаси своя господар, работодател и любовник, щеше ли да се примири или… може би ще побеснее?

Франциско не беше сигурен дали не греши и погледна към Норкуист безпомощно.

Инспекторът пое инициативата в свои ръце.

— Джеймс — заговори той, — можем да гарантираме, че няма да бъдеш екстрадиран. Това ще означава доживотна присъда тук, но поне ще можеш да умреш от старост.

— Какво искате в замяна?

— Да ни помогнеш. Да ни кажеш всичко, което знаеш.

— За какво?

— За убийствата. За съдия Ръсел.

— Никога няма да го предам! — извика Лупо разпалено и си даде сметка, че с тези думи е направил точно това. Пребледня и започна да трепери. Обърна се към Франциско и добави с висок, неравен тон: — Кажете ми какво знаете вие.

Франциско отново се отпусна на възглавниците и затвори очи. Помоли се бързо на Бога и реши да разкаже на Лупо всичко. Да му обясни, че Ръсел няма как да бъде спасен и да повтори предложението на Норкуист.

— Добре, Джеймс. Вечерта, преди убийството на мисис Климчук, вие сте били във Виктория. Не сте се връщали във Ванкувър, а съдия Ръсел по-късно твърдеше, че сте. Опита се да ви прикрие. — Франциско бе отбелязал думите на Ръсел, предадени му от Огъстина по-рано през деня, че само Гудуинкъл можел да потвърди, че си е бил у дома. Самата тя мислеше, че се е прибрал във Ванкувър с късния ферибот.

— Всичко това беше моя идея. Аз направих всичко… писмата, екзекуциите…

Франциско продължи:

— Но не и екзекуцията на Мартин Уесъл. Човек рядко има възможност да даде отрова на човек, който не познава. А съдия Ръсел и Уесъл са се познавали много добре. Обаждал му се е често, за да получи плика с пари. Уесъл е бил официалният посредник. Не Еди Коен. Изглежда той е измислил всичко, той е бил мозъкът. Не Олив Климчук. Тя не е имала нужния кураж. Само е предала тайната на бившия си работодател и неговия съдружник. Те са свършили черната работа. Мисис Климчук дори е намекнала на мис Сейдж за тъмното минало на съдията, за да се опита да предотврати ужасния брак.

— Това е нелепо. Нямате никакви доказателства.

— Моля, поправете грешките ми.

Лупо понечи да каже нещо, но размисли и остана ням. Франциско се надяваше да е тръгнал по правилния път и да не се сблъска с ново препятствие.

— Онази вечер сте имали стая в хотел „Топаз“. Надявали сте се, че мисис Климчук ще остане там до късно, за да празнува с Огъстина. Наистина, тя дори е останала да спи в апартамента й. Изчакали сте в съседната стая, докато заспят. Трябвало е да ликвидирате Климчук, а той в това време да отрови Уесъл. Не е било възможно да умре само единият, защото другият е щял да се досети кой е Екзекутора и всичко да се провали.

В нощта, когато е била убита Олив Климчук, съдия Ръсел е бил сам у дома си. Освободил е прислугата за празниците. Същата вечер Уесъл е дошъл, за да вземе парите, може би няколко милиона долара и когато Огъстина се е обадила по телефона, може би все още е пиел питие, наляно му от същия този бар. Алкохолът е много добър разтворител за стрихнина.

— Това е фантазия. Нямате представа колко грешите!

— Уесъл е умрял тук. Съдия Ръсел е мушнал бележката в джоба му, закарал е трупа до онези скали и го е хвърлил долу. Изоставил е колата на Уесъл и се е върнал пеша. Не е далеч, само два километра.

Франциско продължи да лежи със затворени очи. Не прокънтя изстрел, куршум не прониза гърдите му.

Отвори едното си око. Лупо трепереше още по-силно. Пистолетът — също. Продължи да говори, без да знае до какво ще доведе това.

— Джеймс, тайната, до която се е добрала мис Климчук, е свързана с бившата съпруга на съдията, нали? Красивата, богата Юнис. По-голямата част от богатството си съдията е наследил от нея, прав ли съм? Естествено, това може да се провери.

Лупо видимо се отчая.

— Преди петнайсет години се появявате вие и тя умира. Как стана това, Джеймс?

Икономът огледа втренчените в него лица и се опита да се усмихне, да им подскаже, че разбира играта, която играят, за да хванат съдията в капан.

Норкуист наруши мълчанието с една лъжа:

— Мисля, че е по-добре да ти кажем, Джеймс. Олив Климчук остави писмо в един банков сейф. С инструкция да се отвори, в случай, че умре.

Лупо не отговори веднага. След това очите му се просълзиха и той прошепна, тихо, едва доловимо:

— Безпокояхме се за това.

— Как уби Юнис? — попита Норкуист.

— Счупих й врата — отвърна Лупо вдървено. — Изскочих от колата малко преди завоя. Тя беше кучка — добави той след малко. — Спеше с когото си поиска. Смяташе да го изостави. Той не я обичаше и без това. Не както мис Сейдж.

— И сделката между вас е била да получиш убежище срещу убийството? Съдията е бил свързан с мафията. Онези типове са му се обадили и са поискали от него да те скрие. В замяна за услугите ти той е трябвало да те отърве завинаги от американския екзекутор.

Лупо не каза нищо. Очите му бяха просълзени, но не отклони поглед от заложниците си нито за миг.

— Джеймс, би ли искал да ни кажеш как Олив Климчук е научила всичко това? — попита Норкуист.

— Една сутрин чу какво си говорим със съдията за Юнис. Той сънува кошмар и аз го събудих… уверявах го, че никой няма да научи. Нямахме представа, че Олив е пред вратата на спалнята. Мислехме, че е излязла. Разбрахме го по-късно. Но и тя не го обичаше… Тя беше друга кучка.

Гласът му заглъхна и се превърна в едва чуто хлипане.

— Защо не оставиш оръжието, Джеймс? — попита Норкуист.

Лупо избърса очите си с кърпата, която беше на бара и сякаш постепенно дойде на себе си. Въздъхна.

— Струва ми се, че днес ще умра. Смятах… да взема двама от вас… времето е благоприятно за мен… да поискам кола и да се махна. — Той се усмихна през замъглените си очи. — Но ми се струва, че е по-добре да убия няколко души.

43