Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (30)

30
Призракът на съдилищата

Когато агентите на ФБР нахлуха в домовете на четирите семейства от Калифорния, откриха всички откраднати деца — твърде малки, за да разберат какво става около тях — в цветущо здраве.

Главният прокурор на Британска Колумбия получи похвали за личните си заслуги за провеждането на операцията и обяви, че ще придружи обезумелите от щастие родители до децата им. Планираше се при завръщането им да се организира галавечеря, в която щеше да вземе участие и министър-председателят.

Огъстина Сейдж бе доволна, че властите обираха лаврите. Нека. Екзекутора не биваше да остава с лошо впечатление.

В четвъртък съдия Енбър щеше да осъди клиентите й на смешните три години затвор и въпреки че всички се бяха заклели да не разгласяват какво точно се е случило, тя разказа на Ръсел.

През седмицата не бе успяла да го види — беше заминал за Отава, за да даде консултации — както й обясни по телефона — на някои големи клечки в министерството на правосъдието, начело със стария му приятел, министъра. Затъване в политическите дълбини.

Следващата неделя беше Рождество. Огъстина се радваше, че делото „Джагър“ ще е приключило и ще може да прекара празниците в успокояващите ръце на любовника си. Преди четири дни той бе повдигнал въпроса; тя щеше да изстреля отговора си в неделя.

Джеймс Гудуинкъл — икономът шофьор на Ръсел — я взе в сряда. С него беше Лусиъс Понсънби, шефът на охранителната фирма, заедно с трима от хората си.

— Ще се грижим за вас — обясни той.

— Честно казано, предпочитам да съм сама — отвърна Огъстина.

— Така иска съдия Ръсел.

Той кършеше ръце. Всячески се стремеше да угоди. Тя се качи на задната седалка на лимузината, махна с ръка и затръшна вратата пред носа на Понсънби. Той се качи при хората си в друга кола и ги последва до пристанището за фериботи.

Гудуинкъл дръпна стъклената преграда между седалките с ръка и я изненада с истинска усмивка. Хубави равни зъби, но приличаха на протези.

— Понсънби е голям нервак — обясни той. — Аз съм на вашите услуги, докато решите да вземете ферибота и да се върнете тук. Няма да позволя на никой да ви безпокои.

Сякаш бе прочел мислите й. Прекалено много хора я охраняваха — като в роман на Оруел.

Джеймс Гудуинкъл очевидно се бе примирил с връзката й с неговия шеф. Не беше чак толкова лош в края на краищата. Донякъде задръстен, все пак, което й се струваше странно в тази освободена ера. Софи Маркс, нейната менторка и най-добра приятелка, бе горда и шумно декларирана лесбийка. Както и да е, да си официална партньорка в живота на Куентин Ръсел и да пътуваш в лимузина, не беше никак лошо. Все пак не биваше да допуска да се главозамайва. Трябваше да проведе някои деликатни разговори. Смяташе да запази името си, да не губи своята идентичност. Възможното му назначение в Отава също щеше да бъде обект на обсъждане.

Олив го бе нарекла рецидивист Дон Жуан. Е, Огъстина беше достатъчно уверена в себе си, за да не се безпокои за това. Но утре вече щеше да поговори с Олив.

 

 

На сутринта, докато миеше зъбите си, забеляза през прозорчето на банята на апартамента „Кралица Виктория“, че е прекрасен, топъл пролетен ден. Пъпките и листенцата вече показваха носовете си от клоните. Отвори прозореца и пое въздух — елексирът на пролетта, на любовта.

Кроасаните, кафето и сутрешните вестници пристигнаха с още един огромен букет — нарциси. Пиколото на хотела — неин личен прислужник — се измъкна заднишком с поклони. Телефонът звънеше.

Беше Ръсел — обаждаше се от Ванкувър и й се стори разтревожен.

— Струва ми се, че… че екскрементите попаднаха във вентилатора.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли видяла вестника?

Тя погледна първата страница на вестника пред себе си.

Крадците на бебета ще бъдат свободни след една година?

— О, Боже!

— Представят нещата като сериозна победа за защитата. Някой хитър журналист се е докопал до протокола от разговора, който сте водили със съдията във вторник.

Разбира се — съдия Енбър бе настоял всичко да се протоколира най-официално. Пресата просто бе платила таксата и бе купила протокола. Всичко беше там, черно на бяло — адвокатите на защитата увещават съдията да присъди три години. И във вестника всичко това изглеждаше много лошо.

— Пише, че предложението е на клиентите ни и ние само сме го предали на съдията.

— Мисля, че довечера трябва да останеш в хотела — каза Ръсел. — Аз ще дойда утре.

Огъстина продължи да чете с помръкнало сърце.

— Боже мой, това писание ме изкарва чиста шарлатанка. Значи ли това, че ще престанеш да ме обичаш?

— Боя се, че да.

— Знаех си, че си повърхностен.

След няколко минути телефонът иззвъня отново.

— Обажда се Екзекутора. Може ли да си уговорим среща?

— Олив, къде си?

— Във фоайето. Хайде да свършваме с това. Отвън има журналисти, навсякъде гъмжи от ченгета и ми се струва, че искат да ни закарат до съда в бронирана кола.

Вместо това се качиха на лимузината и накараха Гудуинкъл да ги остави пред страничния вход. Съдебните пристави трябваше да им отворят път през тълпата журналисти пред съдебната зала.

— Мис Сейдж, мис Климчук… много хора са на мнение, че три години са твърде малко за… мис Сейдж…

Успяха да се спасят в съдебната зала. Вътре завариха мрачния Бъди Свабо, понижен в ранг — до него на масата седеше заместник главният прокурор.

— А, да — отбеляза Олив. — Довели са бавачката.

— Е, уважаеми дами — заговори заместникът, — изглежда вие обрахте лаврите. Министърът никак не е очарован от статията във вестника. Снощи тъкмо даваше интервю за радиото и обясняваше как лично е преговарял за връщането на децата, когато някой тикна в ръцете му макета на първа страница. Някои хора заприличаха на глупаци, но това не сте вие двете. Направихте го страхотно.

Един от тези, които приличаха на глупаци, беше съдия Енбър. Колко гордо бе заявил, че се гордее с независимостта на съда, преди да му наредят как да постъпи. Когато влезе в съдебната зала, съдията отиде бързо до мястото си и изгледа тримата подсъдими толкова отровно, че на Огъстина за миг й се стори, че ще се нахвърли върху тях с юмруци.

— Вие, трите чудовища — заскрибуца той, — сте извършили по най-жесток начин едно от най-мръсните престъпления, заклеймени от нашите закони. Ако беше във властта ми… Няма значение. Осъждам ви по на три години затвор.

Тишина. След това някой в залата издюдюка. Друг изсъска.

Съдия Енбър, побеснял от яд, се обърна към Огъстина и Олив. След това рязко се изправи, обърна се и излезе.

Докато Огъстина събираше нещата си, за да си тръгва, чу в залата тихи, гневни разговори — реакцията на възмутеното гражданство. Преди да успее да излезе, към нея с бодра крачка се приближи Джо Раф. Протегна й ръка, усмихнат.

— Този път наистина им преряза гърлата.

Тя стисна ръката му — влажна, мека.

— Благодаря ти, Джо.

Преряза гърлата — какъв ужасен израз, помисли си тя. Преди ден-два този човек беше в кантората им. Клиент, пробутан на Уентуърт Чанс. Какво правеше тук, във Виктория?

Сякаш прочел мислите й, Джо Раф обясни:

— Дойдох да представя някои документи. Реших да се отбия, за да те видя на бойното поле.

— Нямаше кой знае какво за гледане.

— Не можеш да заблудиш човек с опит като мен. Всичко е било свършено зад кулисите. Съдружниците ти ще се гордеят с теб. — Той се поклони леко и излезе.

— Кой беше пък този? — попита Олив, когато тръгнаха към коридора.

— Призракът на съдилищата.

Пред вратата нямаше как да се измъкнат от журналистите, които ги заобиколиха с кордон от бележници.

— Мис Сейдж, мис Климчук, как се чувствате след всичко това?

— Справедливостта възтържествува.

— Освобождаване след година. Смятате ли това за голяма победа?

— Голямата победа е за родителите — обади се Олив.

— Какво ще кажете срещу обвинението, че сте шантажирали съдията?

— Тази дума не е подходяща за случая.

— Как се чувствате след такава сделка? Помилване срещу бебета?

Олив се ядоса.

— Но ние помогнахме на тези семейства да намерят децата си!

— След като са вземали по седемдесет и пет хиляди на бебе, каква част от тези пари са ви платени като хонорар? — Вече приличаха на шайка, на глутница вълци.

— Никакви коментари повече — отсече Олив и двете започнаха да си пробиват път през неприязнената тълпа към края на коридора, където ги очакваха придружителите им.

— Майната им — каза Олив. — Спечелихме делото на века.

Понсънби и двама от хората му се настаниха в лимузината до тях, а Олив отвори преградата към Гудуинкъл и каза:

— Към „Топаз“, добри човече. — Тя подаде телефона на Понсънби и добави: — Обади се да поръчаш маса за двама и шампанско.

— Аз бих им дал доживотна присъда — обади се един от телохранителите.

 

 

В ресторанта Олив и Огъстина се държаха демонстративно весело. Поръчваха си бутилка след бутилка Дом Периньон от осемдесет долара — най-доброто, както отбеляза Олив, защото добрият стар Ръсел искал да пият само най-доброто.

Веселието им ставаше още по-буйно, защото непрекъснато призоваваха призрака на Екзекутора. Би ли се опитал да дойде през нощта, докато спят? Дали би стрелял, или би хвърлил бомба? А може би щеше да употреби някое по-нетрадиционно средство, например пирани във ваната или беладона в супата? Понсънби е Екзекутора, не, по-скоро Гудуинкъл, или шефът на хотела или някой от онези японски бизнесмени.

— Джо Раф — каза Огъстина.

Олив вдигна поглед над менюто и видя как Джо Раф се отпуска с доволно грухтене на една далечна маса и мушка салфетка в панталона си. Джо Раф, човекът, който си играеше на адвокат.

— Това ли е името му? — попита Олив. — Твоят призрак на съдилищата?

— Сигурно е отседнал тук. Е, той със сигурност не е Екзекутора. Обича адвокатите. — Но се замисли за трудно определимата граница между обич и омраза.

— Винаги е този, който най-малко подозираш — усмихна се Олив. — Какво ще кажеш за този, който ще охранява етажа ти тази вечер?

— Не, сетих се. Пиколото. Ще внесе пистолета, скрит в следващия букет. Този път ще са лилии, предполагам. Той има ключ.

Докато си приказваха така, успяха да уплашат сами себе си и Огъстина накара Олив да обещае, че ще прекара нощта при нея в хотела.

— Великолепно — възкликна Огъстина. — Имам малко трева. Ще се омагьосаме и окончателно ще полудеем.

Отново избухнаха в смях, а Джо Раф им се усмихна и направи с пръсти знака на победата.

В стаята на Огъстина двете седнаха на голямото легло, пиха още шампанско и пушиха хашиш — „Джон Плеър спешъл“ и стърготини от един блок с цвят на шоколад, който според Олив бе пристигнал от Амстердам в куфара на неин клиент. Беше силен и димът миришеше толкова лютиво, че се наложи Огъстина да отвори вратата на балкона. Надяваше се онзи от коридора да няма толкова остро обоняние.

Кикотенето им след малко стихна и се превърна в мълчание, което смущаваше Огъстина. Нещо се бе изпречило. Нещо, с което трябваше да се справят.

— Добре — каза тя, — кажи ми честно, какво не му е наред?

Олив въздъхна, изтегна се по гръб и се вторачи мълчаливо в тавана.

— Не е вдъхващ ужас мъжки шовинист — продължи Огъстина. — И не е неприятна гледка сутрин, над първата чашка кафе. Е, да, няма да можем да имаме деца.

— Защо?

— Оперирал се е.

— Това е нещо ново. Предполагам, че е престанал да играе руска рулетка. Стреляй само с халосни патрони и няма да те съдят за издръжка на деца. — След кратка, задушаваща пауза, Олив добави: — Щом искаш да знаеш, все още е луд по жена си.

— Глупости.

— Истинска Беатриче. Била е богата. Дърводобив и пулп. Потомка на могъщо семейство.

— Умряла е преди петнайсет години.

— Той все още сънува кошмари.

— Не мога да го обвиня. Било е ужасно.

— Смята, че е отговорен за случилото се.

— Скарали са се. Тя си е тръгнала, побесняла от гняв и полетяла с колата от някаква скала. Естествено, че ще се смята за отговорен.

— „Аз я убих“ — това говореше насън. Тогава го будех.

— Глупости, Олив. Този човек просто има дълбоки чувства. Обичал я е. Била е невероятно привлекателна.

— Тя е на пътя ти. Той не вижда нищо друго.

— Ще се справя с това. — Огъстина стана замислена. — Олив, мислиш ли, че е било самоубийство?

— Или самоубийство, или гняв. А може би и двете. Той не иска да говори за това, нали?

Огъстина не отговори. Но това беше истина. Жена му беше свещена територия и Ръсел не допускаше там никой.

— Има още, Оги… Не знам, но долавям нещо непочтено. Може би заради връзките му с Тони д’Англио и гангстерите. Струва ми се, че има нещо…

— За Бога, Олив, мислиш ли, че не са проверили както трябва един кандидат за Върховния съд на Канада? Освен това, годежът няма да намали шансовете му.

— О, да. Затова ти е предложил да се омъжиш за него. Разбира се. Искат ги да са обвързани с дом и семейство, да не са изложени на изкушения. Освен това и в езиково отношение е по-подходящ, защото Макс Мак Втори не говори френски.

— Олив, не беше много убедителна. Има ли още нещо?

Олив въздъхна. Огъстина се протегна през нея и взе телефона.

Чу гласът на Ръсел и лицето й просветна.

— Скъпа, наближава полунощ — каза уморено той.

— Знам. Спиш ли?

— Подозирам, че не.

Тя се изкиска.

— Струваш ми се развеселена.

— Развеселена… аз. Чувствам се великолепно. Олив остана да спи при мен.

— Не в същото легло.

— В същото, ако не възразяваш. Малко е страшничко.

— Но ти принадлежиш на друг.

— Тя се мъчи да те очерни.

Последва пауза.

— Дай да поговоря с нея.

Олив сякаш се стресна, когато й подаде слушалката.

— Здрасти, Куентин — поздрави тя. — Липсвам ли ти? — Засмя се на нещо, което каза той. — Да, разбира се, че бих искала да си сменим местата. Ти ще спиш с Огъстина, а аз ще съм богат съдия.

След това Олив заслуша мълчаливо, а Огъстина видя как лицето й стана сериозно, сякаш чуваше нещо, което не й харесваше. След това каза:

— Аз и Оги нямаме тайни помежду си.

Гласът й определено беше леден. Огъстина се почувства неловко.

След още една пауза, Олив отсече:

— Слушай, Куентин, няма нищо лично, но не бих искала Огъстина да пострада заради теб. Правиш го единствено заради кариерата си…

— Кучка такава! — Огъстина грабна бързо слушалката от ръцете й. — Куентин, тя не искаше да каже това, беше ужасно… Иде ми да потъна в земята и съм невероятно ядосана…

Той я прекъсна със спокоен тон:

— Няма нищо. Ще дойда утре.

Тя също го прекъсна:

— Не, има нещо. Вече не съм весела и… по дяволите, да. Да, ще се омъжа за теб. Лека нощ. Обичам те.

Затвори и изгледа Олив злобно.

След това мълчаха дълго. Докато Олив беше в банята, Огъстина, заредена с шампанско, хашиш и гняв, провери дали са затворени всички врати и прозорци, увери се, че резето е пуснато и се мушна в леглото с балдахин. Сега съжаляваше, че Олив е при нея.

Куентин й бе казал, че приятелката й почти го е докарала до лудост — сега разбираше защо. Какво безочие от нейна страна, да му наговори това! У Олив имаше нещо злобно — ревнуваше. Искаше го заради парите му, продажната кокошка.

Но може би трябваше да изчака по-трезв момент, за да му даде отговор. Дрогирана и ядосана — не беше планирала да стане така.

Олив легна до нея и угасиха лампите. Легнаха с гръб една към друга, мълчаливи, колкото се може по-далеч. В главата на Огъстина вилнееше вихрушка.

— Огъстина, има и още нещо. — Гласът на Олив прозвуча далечен, тих.

— Моля те. Не искам да слушам.

— Той наистина се бе забъркал в нещо гнило.

Огъстина се обърна и се изправи на лакът. Вгледа се в Олив и видя бялото на очите й да блести в мрака.

— Чакам — каза Огъстина троснато.

— Любопитствах. Прекарвах доста време в къщата му. Намерих някои анулирани чекове. Плащания на някаква кодирана банкова сметка на Бахамските острови. Петдесет-шейсет хиляди долара.

— Инвеститорите често прехвърлят парите си.

— Мисля, че го шантажират или нещо подобно. Попитах го, но той не каза нищо, разбира се.

— Не е било твоя работа.

— Така смяташе и той. Получих букета с рози следващата неделя.

— Не мисля, че ще ти простя за тази вечер.

— Има нещо в миналото му, Оги. Нещо тъмно.

— Доказателства.

Какво, по дяволите, я беше прихванало? Огъстина се замисли. Тайнствени кодирани сметки, шантаж. Нелепица.

Олив изпъшка и се отпусна на възглавницата си. Мина доста време, докато пропаднаха в бездната на съня.

 

 

Огъстина се събуди от дразнещото желание да отиде до тоалетната. Беше жадна, гърлото й беше пресъхнало.

За миг не успя да осъзнае къде е. Непозната стая, непознато легло, в което имаше друг човек — похъркващ.

Ние сме в апартамент „Кралица Виктория“ в хотел „Топаз“. Празнувахме. Сега ще имам махмурлук. Трябва да отида до тоалетната.

Небето навън все още бе черно като катран. През пролуката между завесите се процеждаше бледа ивица светлина от уличните лампи. Беше достатъчна, за да не пали нощната лампа. Измъкна се от леглото и се промъкна тихо до банята. Реши, че не би понесла яркото неоново осветление вътре и затова заопипва мраморния плот с френските сапуни и одеколони, докато намери чаша. Напълни я с вода и бавно я изпи.

След това свали панталоните на пижамата си и седна на тоалетната чиния. Почувства как напрежението изчезва, как излишната течност на машината изтича с голяма скорост, сякаш за първи път от много дни.

Вратата на банята беше открехната и някъде оттатък долетя стържещ звук. Не беше Олив — Олив хъркаше.

Тихо металическо щракане. Май беше във всекидневната.

Друг, различен звук, може би стъпки?

Огъстина се бореше с истерията. Изглежда хашишът все още пулсираше в мозъка й. Предизвикваше някакъв нелеп кошмар.

Облекчи се. Не пусна водата.

Стана, съсредоточи се и надникна през пролуката на вратата.

Мъж.

Мъж, приведен над леглото. Край спящата Олив. Вдигнал двете си ръце, стиснал нещо в едната. Метален отблясък.

Огъстина изпищя. Като обезумяла — необузданият глас на слепия ужас.

Той се обърна, стреснат — плоско, скрито с чорап лице, черно поло, черни ръкавици, нож.

Огъстина се олюля замаяна, мъчейки се да се овладее и направи крачка назад към банята. Панталоните на пижамата, все още развързани, се свлякоха до глезените и й попречиха. Размаха отчаяно ръце, за да намери ключалката. Вече не можеше да различи собствените си писъци от тези на Олив, която бе успяла да стане. Мъжът остана за миг с вдигната ръка, обърнат към Огъстина, после се спусна след Олив, към изхода.

Огъстина остана в банята. Знаеше, че вратата се заключва, но вцепенените й ръце не можеха да намерят ключалката. Най-накрая успя да се заключи и тогава чу поредица зловещи блъскания, боричкане.

После стъпки. Тя счупи прозореца на банята с една ваза и изпищя. Видя отново мъжа — беше на терасата. Той се улови за бръшляна и, преди да се спусне надолу, я погледна още веднъж — сплескано от чорапа лице, с мушнат в устата окървавен нож.