Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (14)

14
Ухажващият съдия

На следващия ден инспектор Норкуист дойде в кантората с ксерокопие на писмото от Екзекутора.

— Трудна работа — обясни той. — Всички букви са лепени една по една, с изключение на предлозите, които са изрязани целите. Успяхме да определим датите на вестниците по отпечатаното от другата страна. Вестник „Сън“ от миналия вторник и съботата преди това. Използвал е лепило, което се продава на всяка крачка. Бяла хартия, която също е нещо обичайно. Цитатът от Библията е интересно хрумване. Но е от масово издание. Отпечатани са милиони такива.

Норкуист им показа и ксерокопие на плика. Една марка с пощенско клеймо. Беше адресиран до „Главния редактор, «Ванкувър Сън», Гранвил стрийт№ 2250, Ванкувър.“ Изписани на ръка печатни букви, без адреса на подателя.

— Обикновен син химикал като тези, които се хвърлят, след като свършат. В момента е в лабораторията. Понякога успяват да свалят отпечатъци от пръсти, но никак не е сигурно.

— А гранатата? — попита Макс.

Норкуист обясни, че според експертите ставало дума за обикновена осколочна граната, на въоръжение както в САЩ, така и в Канада.

— А как този „екзекутор“ се е сдобил с нея?

— Нямам представа — отвърна Норкуист.

— Екзекутор — промърмори Огъстина. — Означава изпълнител на съдебно решение или завещание. Означава и палач.

Макс си спомни ръмженето на Роджър Търнбул: „Мисля, че адвокатите налагат някаква своя, така наречена, правда, не Божията“.

— Кокал, можеш ли да разбереш какво е правил Търнбул вторник вечерта?

Норкуист кимна и си записа.

— Това писмо променя нещата до известна степен. Може да е за заблуда. Надявам се да е така. А може да става дума и за психопат.

След като Норкуист си тръгна, се обади Бровак от Аспен. Историята за писмото на Екзекутора бе стигнала и дотам.

— Къдлип е, независимо от всичко — каза той. — Това писмо е прах в очите и вероятно го е изпратил той.

— Ти как я караш? — попита го Огъстина.

— Страхотно.

— Как е снегът?

— Чист и евтин, но се чувствам изолиран. Ще се върна след няколко седмици, за да реша този проблем.

 

 

Въпреки че полицията и обществеността бяха на мнение, че писмото от Екзекутора е измама, вестниците енергично прокарваха идеята, че може би става дума за психопат, борец за по-справедливо общество, за предпочитане без адвокати по криминални дела. Главният прокурор реши да не рискува и нареди на инспектор Норкуист да оглави Координирания отряд за борба с престъпността — група от представители на различни правоохранителни институции в градски и национален мащаб.

Освен това бяха взети мерки за подобряване на охраната на съдилищата и особено за сигурността на няколко адвокати, защитаващи нашумели престъпници. Настъпи хаос от отложени и провалени съдебни заседания.

Междувременно Юридическото общество на Британска Колумбия обяви награда от сто хиляди долара за информация, която ще доведе до залавянето на Екзекутора.

Все пак средният гражданин изглежда не се безпокоеше особено от това, че евентуално ще загуби няколко адвокатчета, а дори се чуваха и гласове в подкрепа на каузата на Екзекутора.

Тъй като наследникът на Бестърман в делото срещу Милсъм се страхуваше, че може да постигне успех пред Върховния съд на Канада, се отказа от защитата му. Никой не оспорваше провеждането на новия процес, защото Милсъм не се бе явил при обжалването, но макар и все още да нямаше следа от него, правото му на защита пред най-висшата съдебна инстанция не би могло да бъде пренебрегнато.

Това безпокоеше Макс. Щеше да се наложи да призове съда да принуди някой нещастен адвокат все пак да поеме защитата.

Тъй като Померой и Бровак ги нямаше, останалите бяха много натоварени и нерядко лампите в кантората светеха до късно вечер.

 

 

Няколко дни след опита за покушение над Бровак и другите празнуващи, съдия Куентин Ръсел се обади на Огъстина. Прекалено ангажирана с последните събития, тя се оказа неподготвена за това обаждане и след това се наруга за нетърпеливия, нервен отговор на безпокойството му. Той беше мил, но й се стори ужасно далечен. Обеща да позвъни пак.

Изнизаха се още дни и Огъстина започна да се безпокои, че може би не е издържала основния тест, на който съдията подлагаше кандидатките за прелъстяване.

Бе й се сторил толкова… заинтригуван. Какво се бе случило? Някой го е излъгал, че тя има херпес?

Бяха се измъкнали — не много тайно — от празненството на Лерой Люки, скоро след избухването на хаоса. Ръсел не си правеше труд да прикрива неприязънта си към колегата съдия и сметна епизода за убийствено смешен. После се смяха на чаша кафе във фоайето на малък хотел в центъра преустроен висок жилищен блок, който по една случайност — както спомена той мимоходом — бил негов.

Софи Маркс я бе предупредила да държи краката си кръстосани. Това бе казано, защото съдия Куентин Ръсел имаше славата на това, което в съблекалните в училище момчетата наричаха „голям сваляч“, а момичетата — „безскрупулен женкар“.

Но Огъстина, под чиято броня от предпазливост туптеше романтично сърце, беше склонна да приеме известна доза старовремско ухажване и й бе приятно — влажните очи, ласкавият език, бързата му реакция със запалката, когато тя извадеше цигара.

Не я обиди, като я попита дали би искала да се качи в някой от апартаментите на хотела му, нито пък в спалнята му в голямата къща Сауландс където, както отново спомена мимоходом, имал конюшня с коне. Не направи и най-бегъл опит — никакви докосвания на ръце, никакви целувки за лека нощ.

Как тогава бе спечелил репутацията си на сваляч?

Най-безсрамно, Огъстина се обади на старата си приятелка от училище Олив Климчук. Преди няколко години тя и Ръсел бяха прекарали, както сама се изразяваше, месец-два в небрачно креватно съжителство.

— Радвай се, докато продължава, скъпа. Защото няма да продължи дълго. Но е такъв джентълмен! Когато ме заряза, ми изпрати двайсет и четири рози и писмо.

Цинично. Но, разбира се, с Олив бе невъзможно да се живее — факт, който грижовният й съпруг, дерматолог, несъмнено щеше скоро да научи.

Огъстина настоя да чуе още.

— Хубав е.

— Виждам и сама.

Неловко мълчание.

— Не мисля, че трябва да тичаш след него, скъпа.

— Не тичам след никого. Защо го казваш?

Олив й предложи да поговорят на четири очи, когато се срещнат следващия път и промени темата — в момента защитаваше трима, обвинени в отвличане на деца, които продавали на бездетни двойки. Говореше, сякаш нямаше намерение да спре, а Огъстина я слушаше с половин ухо и се чудеше защо ли е толкова ядосана на Ръсел. Ревност, какво друго?

Обади се и на друга приятелка, за да попита за него. Някъде в тъмното му минало имало и съпруга. Носели се слухове — бил хванат в изневяра или нещо такова.

В петък Ръсел най-накрая й се обади отново, извини се за краткия срок и я попита дали би искала да отиде с него на сватба — дъщерята на един от бившите му клиенти се омъжвала.

Огъстина се изпълни с негодувание — малко. Предупреждаваше я само ден по рано за сватба. Ами ако е предвидила нещо за неделя? Не беше, но не там е въпросът.

Тя не отговори веднага и Ръсел каза:

— Имаше причини да не мога да те поканя по-рано.

Взе я с лимузина с шофьор, някой си мистър Гудуинкъл, висок, добре поддържан човек на около четирийсет и пет — бели ръкавици, костюм на райета. Когато Ръсел го представи, той изсумтя.

— Със съдия Ръсел съм от петнайсет години — обяви той, сякаш претендираше за първенство. Висок, заядлив глас. Отвори им вратите на колата и потеглиха.

— След време ти влиза под кожата — обясни Ръсел. — Без него бих се чувствал като сакат. Шофьор, иконом, барман и какво ли още не. Прави и фантастичен масаж. Живее при мен. — След това побърза да добави: — Има отделна къща отзад.

Трябва да е обратен, помисли си Огъстина. Толкова да се грижи за шефа си?!

Ръсел й обясни, че освен шофьора има камериерка, градинар и момче за конете. Камериерката освен другото и готвела от време на време, макар че Ръсел също бил любител на вкусните ястия. Би ли предположила друго.

— Съжалявам, че те предупредих толкова късно — каза той. — Трябваше… хм… да поговоря с жената, с която се срещах.

Аха, помисли си Огъстина. Другата жена.

— Модна дизайнерка. Екзотична, много чаровна, но нещата не вървяха. Нямаше как да ти се обадя, преди да съм сигурен, че пътят е свободен.

Скъсал е с приятелката си заради мен, каза си Огъстина.

— А чия сватба ще празнуваме? — попита тя.

— На Лили д’Англио. Най-малката дъщеря на единствения и неповторим Тони.

— Гангстерът? Но ти си съдия!

— Не бих пренебрегнал хората, които са ми помогнали. Тони е свестен човек.

В залата на италианската общност й се стори, че на Куентин Ръсел му е приятно да я представя на присъстващите, да се показва с нея. Явно това нямаше да е потайна връзка, нямаше да се крият зад палмите в заведенията. Лекото докосване на гърдите й до неговите на дансинга, пръстите й, нежно уловени в дясната му ръка, безтегловната длан на кръста й, съвършеното движение на краката му в синхрон с нейните. Приятен разговор на масата. Беше познавач на гравюрите от осемнайсети век и имаше малка колекция, която много обичаше.

Огъстина забеляза, че всички присъстващи гледат Ръсел със страхопочитание. Присъстваха някои неясни личности от италианската колония, наред с типични представители на мафията. Ръсел си бе спечелил име, защитавайки големите босове, но винаги умело и с талант, така че съдиите го уважаваха. Това, наред с факта, че беше отявлен консерватор, му бе помогнало преди три години, на четирийсет и три, да се издигне до Върховния съд на Британска Колумбия.

— Много ли бивши клиенти имаш тук? — попита тя, когато почиваха след поредния танц и отпиваха шампанско.

— Доста. Марвин Боклука, например, който осигуряваше договорите преди време. Едва не го вкараха в затвора за убийство. — Ръсел се огледа. — Или пък Големия Харолд, който държи лотариите, все още струва ми се, в целия Ийст Енд. Чарли Топуза — неговия бияч. И Тони, разбира се.

Тони д’Англио беше жилест дребен човек, прехвърлил шейсетте, чиято уста не млъкваше — викаше, говореше, ръмжеше. Някак си не се връзваше с представата на Огъстина, създадена от Марлон Брандо.

— Сега Еди Коен се занимава с бизнеса на Тони — продължи Ръсел. — Преди години работеше в кантората ми.

В гласа му Огъстина не забеляза някакви признаци на симпатия към Еди Коен. Той също присъстваше — змия с притворени гущерови очи и кожни гънки на врата. Говореше се, че е станал твърде близък с клиентите си. В началото дръпна Ръсел настрана и й се стори, че разговорът им е странно дълъг и сериозен. Не попита, Ръсел не й обясни.

Побърза да запали следващата й цигара.

— Любопитно ми е, защо стана съдия?

— Защото и без това имам някой и друг долар ли?

— Да.

— Парите ме отегчават, Огъстина. Прости ми, знам че звучи банално, но правото за мен е страст.

Стори й се смутен. Тя се усмихна.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита я той.

— Правя го през цялото време.

— Струва ми се, че съм сред първите кандидати за Върховния съд на Канада.

— Желаеш ли го?

— Това е мечта, нали? Амбицията на всеки правист, който се интересува от работата си. Боя се, че разговаряш с един много амбициозен човек. Но амбициите ми не са безпочвени. Знам какво мога да правя.

— Сигурно си много добър. — Каза го сериозно.

Ами онзи развод в миналото, за който някой й бе споменал? Нямаше ли да предизвика сътресения по пътя му нагоре? Зачуди се дали е имало скандали. Дали мандарините от Отава биха избрали сред деветте най-висши съдии човек, който е извършил, както предполагаше тя, голямото морално престъпление — прелюбодеянието?

Ами проваленият му брак, продължаваше да се чуди. Има ли деца? Ако има, защо никога не говори за тях?

— Бащата на един от съдружниците ти също е кандидат. Макс Мак Втори.

— Знам.

— Брилянтен юрист.

— Струва ми се, че е малко безсърдечен.

— Намекът е, че аз не съм, благодаря ти.

Приближи се Тони д’Англио с юридическата си акула Еди Коен и прекъсна разговора им. След като изчака Ръсел да направи традиционните коментари за красотата на булката, д’Англио каза:

— Винаги съм те смятал за добро момче, съдия. Как стана така, че даде на Хендерсън и Макой такива присъди? — Това бяха двама от неговите хора.

— Защото са продали не каквото трябва на тайно ченге.

Д’Англио го потупа по гърба и се обърна към Огъстина:

— Спасявал ме е от неприятности години наред, а сега изведнъж се превърна в праведник. Чудя се какво ли ще стане с тази страна, появил се е честен съдия. И на адвокатите не можеш да се довериш вече. — Той прегърна Еди през раменете. — Безпокоя се даже за Еди… И той има честна жилка някъде в себе си.

— Старая се да не допускам да ме потиска — обади се Еди.

— Коя е тази красавица, съдия? Очарователна е — отбеляза д’Англио.

Ръсел ги запозна.

— Сейдж — промърмори той. — Работите с онзи сладкодумник, който едва не си го изпроси. Бровак. Бива си го. Arrivederci.

И се отдалечи с протежето си.

Ръсел и Огъстина излязоха навън, в лунната нощ, доста след дванайсет. Беше пийнала, готова да рискува, но Ръсел я изпрати до дома й с лимузината, след като събуди Гудуинкъл, който на свой редее изчерви, задето го хващат заспал зад волана и си тръгна. Останаха само миг пред входа на жилищния блок целуна я безупречно, със сухи устни и си тръгна.

Двама зрели възрастни хора се радват на компанията си. Никакви очаквания за бъдещето, разбира се.

Огъстина реши, че е готова да му прости лошата слава. Дори и да е майстор сваляч, очевидно бе спечелил победите си честно, в галантни жизнерадостни битки. Беше твърде привлекателен, за да го опише с думи.

Кога щеше да направи първия си ход?

Следващата неделя я заведе на опера — „Отело“. Облече си тоалета за хиляда долара, който бе купила миналата година в Сан Франциско и изглеждаше — трябваше да признае — ослепително.

Той се съгласи.

— Изглеждаш великолепно — каза й на прага.

Тя се опита да възрази, но развали ефекта с нервния си… не смях, а по-скоро ужасно кикотене. С изчервено лице — чувстваше се като Илайза Дулитъл, тръгнала с професор Хигинс на бала, — улови ръката му и той я поведе към лимузината. Джеймс Гудуинкъл стоеше като дворцов страж край отворената врата. Не я удостои с поглед.

В театъра „Кралица Елизабет“ — ложи. През повечето време Ръсел гледа нея, вместо съблазнителната Дездемона. По-късно, когато седнаха да изпият по питие, той заприлича на покосен от малария — дори разля малко вино върху покривката. Стори й се, че е успяла да омагьоса този съдия. Истинско удоволствие.

Пред входната й врата отново я целуна и въпреки че този път беше по устните, веднага се обърна и тръгна към големия си черен кадилак. Сдържаността му започна да я безпокои. За този човек се говореше, че в ума му се върти само едно. Много добре помнеше хвалбите на Олив Климчук, че я е мушнал между завивките още при първата среща. Но… може би поведението му беше някакъв сигнал? Може би означаваше, че тя е нещо по-специално. Толкова, че си заслужаваше да чака.

Имаше нещо мистериозно около Ръсел, което не й даваше спокойствие. Трябваше да поговори с приятелката си Олив, колкото е възможно по-скоро — дали тя знаеше някаква тайна?