Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (33)

Мяу и Тръпко

През следващите два дни Уентуърт диктува бележките си на един касетофон и тъкмо се канеше да си тръгва късно в неделя, когато Ваджита му се обади в кантората.

— Как беше лагерът? — попита я той. — Тези… хм, кундалинга практики, с които се занимаваш?

— Страхотно беше. Тръгнах си по-рано. Научих някои методи за трансформация от учителя Йо.

Намекна, че би искала да ги изпробва на него.

Уентуърт подкара велосипеда към Китайския квартал, към паянтовата й къща.

Ваджита му съобщи, че преживява момент на вдъхновение и го помоли да почака, докато премине.

Върна се зад бюрото си и продължи да дращи в бележника си. Уентуърт остана да се чувства неловко, изложен на мекия, разтапящ, всезнаещ поглед на Шри Йогананда, вперен в него от плаката на стената.

Откъсна очи и забеляза купчината вестници на бюрото й. Заглавията им крещяха за убийството на Олив Климчук. Щеше ли да ги изреже, за да ги сложи в албума си? Струваше му се странно, че при слабостта й към адвокатите, тя никога не бе говорила за вълната от убийства. Винаги ловко избягваше темата.

— Как се пише „съветник“? С „ъ“ ли?

— Трябва да ти купя речник. С „ъ“.

Ваджита затвори бележника си.

— Стигнала съм до епизода, когато духовете им се сливат. В едно. Във въртящата се бездна на Ерос. В края той ще се върне преобразен и ще разкъса маската от лицето си. Маска от закони, зад която се крие. Но ще бъде твърде късно. Защото ще си спомни, че я е убил.

— Кого?

— Жена си. Затова ще отиде в затвора, но ще остане вътрешно свободен завинаги.

Приближи се към него с усмивка. Близна врата му и го ухапа.

— Вампир — каза Ваджита — се римува с погребален пир.

 

 

На сутринта, изтощен от посветената на кундалинга нощ, Уентуърт видя своя шанс да се заеме с изпълнението на поверената му задача, когато по телефона му се обади Джо Раф.

— Идваха у нас — съобщи му той.

— Кои?

— Властите, приятелю.

— Властите?

— Под предлог, че искат да научат нещо във връзка с онова ужасно убийство във Виктория, се мъчат да влязат в моята собственост. Аз се гордея с това, че съм добър гражданин и вече отговорих на всичките им въпроси по телефона. Сега стават… нахални, нали? Ще трябва да подам жалба.

— Мисля, че трябва да избягвате всякакви скандали — каза Уентуърт.

— Вече имах един. Затръшнах вратата пред носа на един от онези нагли чиновници и му казах да напусне имота ми.

— Защо? Какво се случи?

— Немислимият, гнусен намек и инсинуация беше, че знам повече за онова убийство, отколкото вече съм казал. Останах като гръмнат. След това се сетих — мъчат се да ме уплашат. Искат да ми запушат устата.

Във всеки случай, един полицай заплашил, че днес следобед щял да намине пак и Джо Раф искаше на срещата да присъства адвокат.

Уентуърт завъртя педалите към къщата на Джо в буржоазния Керисдейл.

Оказа се край една гъсто обрасла с дървета долчинка в район, твърде заможен дори и за Керисдейл — големи сгради, високи дървета, сред огромни дворове. Къщата на Джо Раф беше двуетажна, строена с много дърво, преди години, когато дървеният материал е бил евтин. Доста място за ерген, помисли си Уентуърт.

Видя любопитни съседи, които се правеха, че работят нещо в градините си. Край бордюра, недалеч от алеята към гаража на Раф, беше спряла полицейска кола. Един детектив бе спуснал крак навън през отворената врата и пушеше замислено.

Когато домакинът се появи на вратата, за да отвори, Уентуърт извика на полицая:

— Слушайте, искам да стоите настрана от имота на мистър Раф. Нямате заповед и поставяте един почтен гражданин в неудобно положение пред съседите му.

Полицаят го изгледа гневно и затвори вратата на колата си.

Влязоха вътре и Раф му стисна ръката енергично. През прозорчето видяха как полицейската кола потегля и се отдалечава.

— Само това е начинът да се оправиш с тях — отбеляза Уентуърт.

Два дебели оранжеви котарака се приближиха и се отриха в краката му.

— Мяу и Тръпко — представи ги Раф. — Не ми трябва куче. В края на краищата, името ми е Раф. — Опита се да изплаши котките, като се разлая: — Раф! Раф!

Този човек просто не може да е убиец, помисли си Уентуърт.

— Искаш ли малко чай?

Раф бързо го въведе в библиотеката, в която се влизаше направо от антрето. Лавиците бяха пълни с юридическа литература и всевъзможни наръчници — цялостна сбирка за истински практикуващ адвокат. Сигурно струваха цяло състояние, но пък и Раф изглежда можеше да си го позволи — живееше заможно, мебелите му бяха скъпи, имаше и антики.

Настани го да чака на едно удобно кресло и отиде да направи чай.

Уентуърт изчака да утихнат стъпките му и стана, за да разгледа отблизо масивното писалище в ъгъла. Котараците го последваха. Отгоре имаше пишеща машина Ай Би Ем. Във валяка бяха мушнати два бели листа с индиго между тях. Спомни си, че в папките на Раф всичко бе грижливо написано на машина — всичките тези гневни писма до официалните институции, жалбите и възраженията му, изпъстрени с правописни грешки.

На бюрото имаше отворени книги — не юридически, а помагала за писане. Видя синонимен речник и разни други справочници, както и една книга, наречена „Най-известните неразкрити убийства“. Отгоре стояха изправени и други книги. Сред тях биеха на очи „Светата Библия“ и едно тънко томче, съдържащо пиеса на Шекспир — Хенри IV, част 2.

Уентуърт го взе и отвори на отбелязаната страница. Един ред бе подчертан с червен маркер: „Първото, което ще направим, убийте всички адвокати“. Премигна няколко пъти, после бързо остави книгата на мястото й. Тръпко и Мяу мъркаха около глезените му. Все още не се чуваше закипял чайник.

Около пишещата машина нямаше следи от ума и мъдростта на този човек, така че Уентуърт опита в чекмеджетата. В едно от тях откри пачка бланки с името на Раф и други канцеларски принадлежности — химикалки, гуми, пощенски марки, перфоратор, лепило, малки ножички. Другите бяха заключени.

Наведе се към кошчето за боклук, което бе пълно, включително и с изхабено индиго. Той бързо грабна няколко листа и ги натъпка в джоба си.

— Черен или зелен чай? — попита Раф, след като влезе в библиотеката.

Уентуърт вае още беше наведен, но се направи, че иска да вдигне… кой беше това? Мяу или Тръпко?

— Обичам котките — отбеляза той и се обърна към домакина си. Раф го гледаше втренчено как гали котката.

— Черен или зелен чай, стари приятелю?

— Все едно, Джо.

Раф се мръщеше.

— Може би ще се чувстваме по-комфортно във всекидневната, какво ще кажеш?

Уентуърт остави котарака на пода и виновно последва домакина си през коридора, до една стая обзаведена с много плюш, с огромна камина. Раф се върна при чайника.

Убийте Всички адвокати. Червен маркер. Същия, какъвто бе използвал Екзекутора.

Раф прекъсна размишленията му, като добута количка, върху която бе сложил сервиза за чай, с курабийки и английски мармалад.

Беше настроен сантиментално:

— Смятам да уведомя работодателите ти, колко добре се справяш с работата. А, между другото, поканиха ли те вече да останеш при тях постоянно?

— Не, още не.

— Ще загубят, ако не те вземат. Виждам бъдеще в теб, Уентуърт, виждам бъдеще.

Вместо веднага да насочи разговора към жестокото убийство на Олив Климчук, Уентуърт Чанс започна да маже филията с обяснения, колко сериозно се е заел да проучва делото на прокуратурата срещу Джо Раф.

Това предразположи клиента му да разкаже надълго и нашироко какви права има като свободен гражданин и с какви лостове разполага срещу системата. Уентуърт имаше чувството, че никога няма да млъкне, но в края на краищата Раф заговори по същество. Попита дали според него е добра идея да се сдобие със съдебно решение срещу полицаите, нарушили така дръзко спокойствието му.

Уентуърт отговори, че трябва да знае всички факти.

Клиентът му се оживи — инсинуациите, че знаел нещо повече, го ужасявали.

Ходил във Виктория, за да връчи призовка за свидетел на шефа на пътната полиция спорът бил за валидността на квитанция за глоба за неправилно паркиране. Отбил се да погледа делото срещу крадците на бебета и разменил няколко любезни думи с мис Сейдж. Видял ги и на вечеря. Прибрал се в стаята си в десет вечерта и спал до седем. Сутринта на рецепцията било истинско стълпотворение, така че напуснал по бързата процедура, защото имал резервиран билет за самолет. Едва късно през деня научил, че Олив Климчук е била убита.

— Бях безкрайно разстроен. Нещастната млада жена! Виждал съм я по време на акция в съда само веднъж. Стори ми се заядлива, но иначе действаше ефективно. Нашата работа стана опасна, какво ще кажеш? Е, тази суматоха ми загуби доста време, а имам и друга работа. С удоволствие бих прекарал времето си с умен млад човек като теб, за да обсъждаме тънкостите на закона, но един от клиентите ми трябва да пристигне всеки момент.

Един от клиентите му? Уентуърт го последва до входната врата.

— Съдебно решение — каза Раф, — в строг тон. Това е начинът, нали? Ще съдим нахалниците. Ще се радвам да поработим заедно.

Когато Уентуърт си тръгна, „клиентът“ се изкачваше по каменните стъпала. Беше едроват младеж, с ръце като на горила и навъсени безизразни очи, които отказваха да срещнат неговите. Излъчваше някаква неловкост и неопределена злоба.

Уентуърт се метна на велосипеда си, излезе на уличното платно и провери джоба си. Смачканите индига бяха там и сигурно експертите щяха да успеят да прочетат нещо от тях. „Най-известните неразкрити убийства“. Ножичка. Лепило, химикалка, червен маркер — всичко беше там. Страховито.

 

 

На следващия ден Уентуърт даде индигото на Макс, който пък го занесе на Норкуист. Всеки от листата беше използван поне по десетина пъти. Специалистите казаха, че едва ли ще разчетат много и че ще са им необходими няколко дни.

— Какви шансове имам да получа заповед за обиск у Раф? — попита Норкуист.

— Слаби — отвърна Макс.

Инспекторът опита въпреки всичко, като подаде клетвена декларация, в която спомена за Библията, „Най-известните неразкрити убийства“, червения маркер, ножичката и лепилото, но не успя да защити искането си както трябва и мировият съдия го отпрати при по-висшата инстанция, а съдът направо му отказа.

Малко по-късно Норкуист и Макс се срещнаха с Хохмаер — агентът на ФБР, който бе пристигнал във връзка с убийството на Климчук.

— Значи няма отпечатъци — каза той.

— Въобще не е свалил ръкавиците си — отвърна Норкуист.

— Все пак… проверихте ли за всеки случай?

— Разбира се.

Този въпрос беше намек за небрежност и Макс долови, че Норкуист се чувства засегнат на професионална основа.

— Одрала го е доста зле през полото.

— Имате ли негова кръв. Достатъчно за ДНК анализ?

— Не. Опитахме. Установихме, че по ръцете й има кръв от кръвна група „А“, но може да е и нейната собствена. Тя също е от „А“ група.

— Както Хюи Лупо.

— Както половината население на планетата.

— Имате ли нужда от някаква помощ около този случай?

Макс долови намека — на тези чуждестранни аматьори не може да се разчита да заловят най-търсения от ФБР човек.

— Благодаря — отвърна Норкуист. — Ако имаме нужда от нещо, ще ви уведомим.

— Ако е Лупо, ще ни го предадете ли?

— Ще го предадем в наш съд.

— Лошото е — поклати глава Хохмаер, — чу тук при вас няма смъртно наказание. — Тази забележка не предизвика отговор и той стана, за да си върви. — Хюи Лупо е умен. Учил е две години в колеж, преди да постъпи в специалните части. Там пък е станал професор по убиване. Не се спира пред нищо. Невероятен актьор. И много опасен.

Малко след като изпрати Хохмаер до вратата, му се обадиха веднага да отиде в пощата.

През празниците хора на Норкуист и пощенски служители бяха следили пратките във Ванкувър и Виктория, но не бяха получени никакви „писма до редактора“. Тази сутрин, един от сортировачите на писма бе попаднал на това, което търсеха — плик, надписан с химикалка, с печатни букви, адресиран до сутрешния таблоид „Провинс“. Без адрес на подателя.

Когато Макс пристигна в пощата, току-що бяха изследвали плика. Никакви отпечатъци.

— Изпратен е някъде от западната част на Пойнт Грей, преди единайсет и половина тази сутрин — обясни пощенският инспектор.

Специалистът по документи на Норкуист улови предпазливо плика за единия ъгъл, разряза го внимателно и извади отвътре сгънат лист.

Макс надникна над рамото му и видя залепените букви, червените кръстчета.

— Боже! — възкликна Норкуист и раменете му увиснаха.

Макс се наведе напред и прочете написаното. Два цитата от Библията: „Не мислете, че съм дошъл да погубя закона“ и „Законът е добър, ако човекът го използва праведно“. След това: „Климчук екзекутирана“. Яркочервен „Х“. Имаше и още един „Х“ — „Уесъл екзекутиран, по заповед на Бога“.

Мартин Уесъл, Невестулката.

— Проверете кантората му — нареди Норкуист на един от хората си. — И у дома му.

Специалистът по документи се вгледа отблизо в писмото и докосна леко червените кръстчета. Помириса ги и отбеляза:

— Лак за нокти.

 

 

Намериха трупа на Уесъл късно следобед, вече започнал да се разлага. Беше на брега на морето, под скалите на Рек Бийч, недалеч от Университета на Британска Колумбия. Мястото бе посещавано от нудисти и един от тях бе намерил трупа, заклещен между някаква канара и дърво.

За последен път го бяха видели жив в 8:45 вечерта, в четвъртък — малко преди убийството на Олив Климчук, когато бе целунал приятелката си за лека нощ пред вратата на жилището й в Уест Енд. Жената — същата, която Огъстина бе видяла с него в ресторанта онази вечер — каза, че един час преди това някой му се обадил по телефона, но не разбрала за какво. Само, че трябвало да се срещне с някого. Вечерта изпил три големи уискита. Вечеряли стек „Солсбъри“. Когато си тръгнали, й се сторил в добро настроение, въпреки че преди това сумтял, колко опасно е да ходиш по улиците напоследък.

Трябвало да се срещнат на следващия ден — той споменал нещо за „празнуване“ същата вечер, — но понеже не дошъл, тя се ядосала и излязла сама — облечена като убиец, както се изрази, без да мисли. Уесъл не й се обадил през почивните дни, но това не я изненадало, защото той бил такъв — понякога не се обаждал със седмици. Можело и да е заминал някъде. Пръскал пари щедро и полицаите решиха, че това е било основата на връзката им.

Секретарката му бе прекарала почивните дни и понеделника в Сиатъл. Върнала се на работа във вторник и открила, че шефът й, който обикновено идвал рано, го нямало и че по всяка вероятност не се е появявал от четвъртъка. Когато не дошъл за срещата си с отец Дойл в единайсет, започнала да звъни по телефона — у тях, у приятелката му и тъкмо се канела да вдигне тревога, когато полицаите пристигнали сами.

Уесъл нямаше много други приятели. Беше близък с покойния си съдружник Еди Коен. Нямаше семейство.

Изпратените на предполагаемото местопрестъпление специалисти обърнаха внимание на състоянието на дрехите на трупа и на охлузения склон отгоре. Стигнаха до заключението, че е паднал от трийсетметровия скалист скат. Горе намериха неговия сааб 9000, с ключове, пъхнати в стартера.

В спортното му яке беше открит портфейл с неколкостотин долара. Сред боклуците в джоба му имаше малко листче карирана хартия, на което с молив беше написано „Полунощ“ и инициалът „Е“. Загадка. Среща в полунощ?

Тялото бе транспортирано с хеликоптер до градската морга, където не бяха установени никакви външни наранявания, освен получените при падането. Никакви следи от борба. Повечето признаци говореха, че смъртта е настъпила поне преди три дни. Това означаваше полунощ в четвъртък преди Разпети петък.

Тази версия се потвърждаваше и от съдържанието на стомаха му — състоеше се предимно от несмлян стек „Солсбъри“. Не бе ял нищо, след като се бе разделил с приятелката си.

Патоанатомите бяха заинтригувани от замръзналата ухилена гримаса на лицето му. Единият отбеляза, че долавя дъх на горчиви бадеми.

По-късно токсикологът каза на Норкуист, че Уесъл е погълнал количество стрихнин, което може да убие бик.

34